Йосиф Бродски

превод: Иван Есенски

НА СКЪПИЯ Д. Б.

В един глас се корите за своя нещастен съюз, а
се усмихвате - всеки на своята собствена муза.
И фонтанът съчувства, и тополите ви ръкопляскат,
и в блажения сън сито двете ви лири пробляскват.
Аз съм сам и ми е интересно, но ми е и болно.
От тъга и от срам да не би да заплача неволно,
това младо небе аз проклинам за дългата суша -
на дивана лежа и пак вашата песничка слушам.
И напускат фонтана златистите фавни и нимфи,
всички родни светци ви окичват със своите нимби,
златни лири с акорди изпълват пространството нямо -
и съзвучно звучат, и разказват как страдате двама.
Значи плиткият свят не зависи от вашите бездни -
в този беден живот любовта ви е още по-бедна
и макар тя на кула от слонова кост да прилича,
тая басня отдавна не трогва, дори не развлича.
Вече голата истина с устни горещи глаголи,
удря струните глухи - да чуят душата ги моли,
по прозореца чука - и в Аид, и нагоре отлично
се разнася звукът по теорията фонетична.
Тоя свят, що създадохте - с ров и стени, се разпада
и расте пропастта помежду ви, и няма пощада,
и което не е в пропастта долу, е разрушено -
докато разберете сами, че сте само мишени.

СЛАВА

В дима на поколения незнайни,
дошли - не, посетили тоя свят,
не е известно нищо по-нетрайно
от някой местен гений непризнат.
Спечелил сякаш маратон по алчност,
той бърза своя град да покори
и високомерие прозрачно
в присвитите му зеници гори.

Но в снежната Русия в дим умира
на гениите безименния рой,
а той все още нищо не разбира,
ала все пак ще проумее той
тъгата на овалните портрети
и ехото, заглъхнало без вест
в предишната естетика столетна -
сега сравнена с моя анапест…

Над къщите, над стълбищата тесни,
над честност, над измени и над дим -
ще доживеем аналози честни,
към секса моден ще се приобщим.
В случайни къщи - сред мечти за слава,
докосвани от жалост с влажна длан -
в бедняшките си стаи ще оставим
агностицизма северен пиян.

Прости ми, Боже, шумните провали,
в невежата всеобща правота
сред кръговете, фрашкани с овали,
но и с рационална простота.
Прости на стихоплетеца, човека,
о, Боже и на грешните!
„Амин!”
шептя сега - твой блуден син навеки,
или по-точно - твой доведен син.

СТРЕЛНИНСКА ЕЛЕГИЯ

Дворци и замъци - дворец до замък -
сред зимата цъфтят кирпични рози,
пейзажът е като безвкусен залък,
а миналото там - трохи и проза.
И сякаш нечия следа позната
съзираш в снежната земя сънлива,
и сякаш не чужбината благата -
брегът на любовта ти се открива…

И сякаш вече всичко съм забравил:
ти тръгваш и без „Сбогом!”да ти кажа,
разбирам, че и двамата сме прави.
А после ще умрем далеч от плажа…

Пристъпила в купето си на пръсти -
ти зърваш бегло залеза опушен,
а аз съм още във вода до кръста
и песента на колелата слушам.
Сега те няма и не ще те има
и празното след теб боли за трима,
но докато скърбя като на помен,
животът шета - весел и огромен.

Фенерите в мъглата пак белеят
и в залива пак кораб хвърля котва,
пак пада сняг и пак козите блеят,
и продължава и без теб живота.

Сега те няма и не ще те има,
а и на мен не ми остава много.
Забравата е дълга цяла зима,
но тук те няма вече - слава Богу!
Да доведат жребеца - и на стреме!
Пред мен лежи все тая златна Стрелна
и заливът в мъглата се белее,
и сняг се сипе, и козите блеят.

Но тази зима в селището царско
миг не живяхме двамата напразно.
Като вълна в мъглата януарска
замръзна любовта. А бе прекрасна.

ДО ОГРАДАТА НА ПАРКА

Снежец из сумрака кръжи,
под лампата на двора тлее
и върху клоните лежи,
и там едва-едва белее.
А ти си мислиш: „Не греша -
не е ни пяна, нито свила,
а е дървесната душа -
тя през кората е избила:
отвътре свети силно, но
снeжецът тънките пролуки
е скрил с копринено платно
и тя отвън едва блещука…”
Но ако свиеш длан в юмрук
и тихо се изкашляш в нея -
от топлия човешки звук
светът след миг ще оживее.

***
Ястреб брои кокошки; купи сено в мъглата,
в джоба стотинки парят пръстите като злато;
северните реки замръзват току до самата делта -
талазите им си спомнят изворното си детство
и мигом това ги стопля. Краткият ден е празен:
подгизнал шлифер, обувки, остър стомашен спазъм
от жълтата недоварена-полусурова брюква;
а силният вятър брули раздърпаните хоругви
на войнството листолюбиво. Устните ни се слепват
и кожите ни се сливат след толкова неуспехи,
и пръстите ги разкопчават с жаден безсрамен трепет.
Колкото повече пръсти - толкова по-малко дрехи.

***
Ти забрави селцето, загубено сред блатата
на гористия край, дето лете стърчат плашилата
по оградите и лумват маковете като луди,
а в дерето летят ескадрили от пеперуди.
Баба Настя навярно е умряла, Пестерев - също,
а ако още е жив, се търкаля пиян из къщи
или пък майстори от кревата ни нещо полезно -
я дъска за стобор, я за портата панти железни.
Зиме цепят дърва там и карат на водка и ряпа,
и ги дразни димът, и звездите премръзнали зяпат,
и прахът зад пердето се дипли на сиви савани,
и отдавна е празна бърлогата на любовта ни.

***

На Z.K.

Отлитай, бяла пеперудке, днес
ще те пожаля жива - в тая рижа
и нежна вечер пърхай в моя чест.
За вятъра аз сам ще се погрижа:
ще духна, та да полетиш напред
като стрела над клони и морави.
Побързай! Нямаш нужда от съвет,
но с далекопроводите внимавай!
Мой вестоносец бял, ти не слова -
мечтата ми спасяваш в тази проза,
досущ като ония същества,
превъплътени чрез метемпсихоза.
Стани дори на птицата перце,
но долети до нея! Не разказвай,
а нарисувай моето лице
в бистрото празно.
В този въздух празен.

***
Със себе си сравни - с любов и страст -
сравни ги със страданието също!
Тъй астронавтът, полетял към Марс,
мечтае горе вече да е в къщи.

Но ласката, която в теб кърви,
далеч от теб е станала измяна.
Небето на раздялата, уви,
е по-добро от ниските тавани.

***

На М. Б.

Вещ китарообразна със струни безгласно оплетени,
дето в прашния хол кафявееш почти без свидетели
и белееш ала Казимир сред прането на двора,
и тъмнееш - захвърлена вечер сама в коридора,
я запей как пердето шуми - с две крила полетяло,
за да скрие от мръсните погледи голото тяло;
как мухата лилава излиза от стенната карта
и как дългия залез дими като цяла ескадра,
от която остава забравен бушлат - непотребен,
като в женската стая забравен от детството гребен,
като бич на дресьор, като рибата, дето проблесна
и разлая булонката ти на „Ковалевска”,
значи ти тоя ден на четирийсет ставаш, честито,
но барутът е мокър - гаси на салюта звездите,
а бутилки и чаши стърчат непристъпно и строго
в подобна на Кремъл стена след сигнал за тревога.

22 юли 1978

***
Отивай си - ми казват, - няма как.
Да-да. Благодаря. Ще ви оставя.
Да-да. Разбирам. И не съм си враг.
Не ме изпращайте, ще се оправя.
Ах, моля ви, какъв ти дълъг път,
кажи-речи кантон съвсем наблизо!
Не се косете. Аз съм този път
без куфари. Кажи-речи по риза.

Да-да. Удари час. Благодаря!
Да-да. Потеглям - всички ли го чуха?
Безрадостна е зимната зора,
която над дърветата избухва.
Това е, край! Душата оздравя.
Бъдете здрави, чувствам се отлично!
Разбира се, че трябва да вървя…
Да-да. И аз благодаря за всичко!

Препускай през родината, такси,
смълчаните полета прекосявай -
накрая на света ме отнеси,
макар адреса му да съм забравил.
Адреса съм забравил, но така
е ясно мокрото стъкло на здрача,
че стигнем ли до нашата река,
за първата любов аз ще заплача.

Приключи всичко и сега отвъд
аз мога вече да премина смело,
да вдишам ветровете с пълна гръд -
от бреговете чужди долетели.
Е, стигнахме накрая. Мълчешком
тръгни назад - без болка и боязън.
Когато влизаш в родния си дом,
на онзи бряг аз вече ще съм слязъл.

***
Угасват под дъждовните стрели
мимозите в калта като звездици
и тъмнината с ножа си дели
деня на две - той мяза на осмица,
а талията му е циферблат
и на китара по това прилича,
и има сходство тоя воден ад
със струните на мокрия й кичур.
Тя гали нервно шала. Но сега
от нашите безкрайни монолози
не музика извира, а тъга,
по-глуха от угаснала мимоза.
Сами, един в друг приковали взор,
на миналото вече търсим сметка -
пленени от случайния затвор,
на педя от дъждовната решетка.