Алфред Тенисън

превод: Невена Стефанова

Аз чаках трена в Къвънтри
на моста сред тълпа колари и носачи
и съзерцавах трите тънки върха на крепостта,
тогава и нахвърлих древното предание на този край.

Не само ний, най-късни семена
на Времето, които в своя бяг
охулват Миналото, не ний само,
които бръщолевим право-криво,
милеем уж еднички за народа,
но често се отвръщаме от него,
а той под данъци се е превил.
Доказала е вярност в изпитание
преди лета хиляда, тя, Гъдайва,
жена на господаря в този край.
Когато с данък нов града обложил
и запищели майките: „Тежко ни!
Платим ли, гладна смърт децата чака…” -
Гъдайва се запътила в чертога,
където между хрътките си крачел
с коса - аршин, с брада - до пояс Лордът.
За воплите разказала му тя,
повторила: „Платят ли, ще загинат!”
При тия думи Лордът се стъписал.
„Та вий сама не сте способна даже
и кутрето си да им подадете!”
„Съгласна съм на смърт, ако е нужно!”
Изсмял се той. В светиите заклел се,
брилятната й обица почукнал.
„Ах-ох - мълвите!” - „Аз ще ви докажа,
изпитайте ме!” - пак му потвърдила.
Сърце кораво - на Исав юмрука -
той казал: „Гола през града минете
на кон - и аз ще отменя налога!” -
и тръгнал с псетата високомерно.
Останала сама, в главата - хаос;
тъй вихри се настигат помежду си;
но състраданието й надвило.
Тогава тя изпратила херолда
с тромпет да възвести на всички хора
жестоката цена. Ще може някак
съдбата им да облекчи, но нека,
ако и те разбират и обичат,
до пладне никой вън да не наднича.
Прозорците - запердени, вратите -
затворени. Да не излиза никой,
когато тя по пътя ще премине.
Към своите покои се завтекла
и откопчала орловите пафти
на своя булчин пояс - дар от него.
Забавила се - тъй луната лятна
полузакрива облак, миг и - ето -
надниква пак. Тя тръснала главица,
посипали се буйните къдрици
додолу чак. Изхлула бързо дреха,
по стълбите промъкнала се леко -
подобно лъч сред мараморни колони,
догде достигне дъбовата порта.
Пред нея - кончето й чака в пурпур,
със гербове, извезани със злато.
Обвита в непорочност, тя поела.
И въздухът се вслушал във ездата,
природата - и тя стаила дъх;
улуците - очичките лукави -
се вперили във нея. Лай на псета
зааленил страните й от срам.
Кънежът на копитата на коня
със ужас я изпълвал, а стените
със процепи се взирали във нея,
надвисвали стрехите чудновати.
Напред се носела, догде накрая
съгледала разцъфнал бъзов храст
в полето зад готическата арка.
Достигнала до градската стена.
Облечена въ свойта непорочност,
поела тя назад. Единствен някой
(пословичен останал с низостта си!)
пробил със свредел дупчица в стената,
навел се да надзърне, цял във трепет,
и мигом - мрак - очите му изтекли.
Бди сила над делата благородни,
препречва злоумисъл и коварство.
А тя отминала невинна, без да знае.
Дванадесет внезапно прогърмяло,
от сто камбанарии възвестено.
Гъдайва, вече в своите покои,
със мантия, с корона на главата,
посрещала съпруга си с победа:
налога непосилен отменила
и името й станало безсмъртно.