Владимир Янев

Сред българските прозаици от периода между двете световни войни Йордан Йовков, Константин Константинов и Стоян Загорчинов изпъкват и със своята склонност към по-трайно и интензивно самонаблюдение.

В това отношение тези автори - колкото и да са различни по мястото си в ценностната скала на литературата ни, колкото и да се отличават по жанрово-тематичните си предпочитания, по същността на внушенията на прозата си - някак странно се сближават.

Подобна близост очевидно има своите корени в сходствата на психологическите нагласи при тримата, в интровертния им психологически статус, в своеобразната центростремителност на социално-битовото им поведение.

И наистина - тук сходствата са много: тези писатели рядко участват в показните атракции на литературното всекидневие, още по-рядко се намесват в политически борби и котерии и съвсем никак - в съмнителни, уронващи човешкия, гражданския и писателския им престиж акции.

В същото време - впрочем точно поради това - са особено прецизни към творчеството си: прецизни до аскетизъм, до достойна за преклонение последователна всеотдайност.

Оттук и ювелирната „направа” на фразата им, нейната художествено-психологическа пластика, разкриваща - при общото им придържане към реалистичните художествени принципи, оплодени от романтичния нравствен идеализъм - многомерността на човека и битието.

Явно е, че подобна белетристична фразировка не се постига само по пътя на витално-интуитивната предразположеност към словото, че не се захранва само от житейските впечатления, нито пък е продукт единствено на изнурителен творчески труд.

Очевидно тук своята дума казва преди всичко високата степен на самонаблюдение, демонстрирана от Йовков в разговорите му със Спиридон Казанджиев; от Константин Константинов в класическата му художествено-мемоарна книга „Път през годините”, в пътеписите, есетата и импресионистично-тълкувателските му портрети; от Загорчинов - в двете му книги „Бразди” (1956) и „Един живот в сянка” (1966).

Именно тези последни произведения на Загорчинов - недооценени истински, а така естествено и логично завършващи представата за неговия писателски облик - дават най-голяма възможност за вникване в спецификата на художественото самосъзнание на автор, който предпочита да остава скрит зад обективно епическото изображение на историческата си проза.

Така една ярка фигура, неизбежно заслонявана и от естеството на художественотворческите си интереси, и от себепоказността на забравени или подлежащи на забрава автори, се откроява със сдържания си интелектуален и нравствен дух.

И се оказва, че обикновено възприеманите като недостатъци късно навлизане в литературата; отсъствие на бохемско-артистични замашки; попадане в скандалните хроники или в окололитературните анекдоти са също сред предимствата на Стоян Загорчинов.

Зад тези предимства стои школовката при проверени учители - най-престижните ни класици, изящните историци на древността и по-новото време, френските моралисти…

Защото тук е налице позитивното познание - високопрофесионално, но неизсушило творческите инвенции… Най-сетне - защото дълго, търпеливо и целенасочено се е шлифовало изконното българско усещане за природата, човека, историята, текущото.

Всичко това определя привлекателната духовна оформеност на Стоян Загорчинов, неговата неактуална сякаш (някога и днес) красива неизменяемост въпреки промяната на обстоятелствата.

Тази неизменяемост като особено качество на таланта предопределя възможностите за осмисляне на многообразните проявления на човешкото, на богатствата на вътрешния живот - чужд и свой.

В статиите, есетата и фрагментите на Стоян Загорчинов точно способността за превъплъщения при запазване на единната гледна точка е доста силно проявена.

От своя страна единната гледна точка изразява осъзнатостта на стремежа към духовна автономност и индивидуалност.

Оттук - дискретните моралистични послания: „Днес човекът е премного потопен в колектива, сред който живее. Тенденциите на времето го тикат към общественост и общителност с всички хора. Ние дори се боим да останем сами и затова бързаме да тръгнем в крак с другите”.

Грешка би било, ако направим заключението, че Загорчинов ратува за творческа самоизолация - откъде иначе това „мисловно вглъбяване в обществените и жизнените явления”.

Да живееш като „средновековен исихаст и безмълвник”, не означава да си асоциален тип. Последното особено ясно се доказва от проникновеното портретно есе на Загорчинов за Иван Рилски, където се заявява с една навярно почерпана и от себевглеждането убеденост: „Мистикът - християнският мистик - си остава човек в оня съществен белег, който ни отделя от животното - той живее в обществото, със света в неговата цялост, а не с единичното и отделното и стои буден. Според израза на времето „мистикът е оня, който бди, докато другите спят”. Дейно бдение - с очевидна социално-нравствена насоченост!

Точно нея Загорчинов разкрива като основополагаща, ведно с хуманистичния смисъл на духовното бдение, когато развива идеята си, че подвижниците „са си позволявали да казват горчиви думи на силните на деня или просто да забравят за тяхното съществуване”.

В този смисъл поръчението на рилския светец - „Не пожелавайте да бъдете известни на царете земни, нито да им се надявате!”, разкрива индиректно трайно художествено-нравствено убеждение на Загорчинов, към което той безспорно се придържа винаги.

Но проникновението в духа на мистика - в същността на духовното подвижничество, е само една от формите на Загорчиновите превъплъщения.

И ако той разкрива дълбокия смисъл на една изглеждаща само на пръв поглед безсмислена саможертва, то там, където е налице трайното, неподлежащото на тлен през времената, неговият интелектуално-художествен екстаз сякаш достига до най-високата си точка.

Така е в „Боянският майстор”, където евтиното патриотарство и псевдонаучното утвърждаване на аналогичността на ренесансовите процеси у нас и на Запад са решително загърбени в името на вдъхновеното проницание в същността на един колкото исторически определен, толкова и вечен художествен дух.

И в този смисъл утвърждаването на Загорчинов, че „духовното, културното събитие предшества материалното”, не ни изглежда набързо скалъпена идеалистическа заемка, а своеобразна историческа закономерност.

Още повече когато е свързана с релативистичното „извинение”, че „човекът не се улавя никога изведнъж и изцяло”, че „остава нещо неуловимо и неведомо - онази духовност, която той носи и която ни отделя от другите”.

Именно тази духовност - самосъздаваща се и отстоявана - разкрива у героя на есето си с автохарактеризиращ патос Загорчинов.

Той говори за себе си, изказва същностното у себе си, когато твърди, че средновековният майстор „обръща гръб на догмите, които са израз на църквата като организация и като сила, за сметка на чистото религиозно чувство, което е израз на вярата в народа”.

Върху Иван Рилски и неизвестния боянски майстор Стоян Загорчинов проектира собствения си духовен облик, характерните си нравствено-художествени пристрастия.

У хората и у творците той търси и цени преди всичко онова индивидуално, което е един вид сложно завръщане, приобщаване към исторически формирала се, променяща се, но мощно привличаща общност.

Въвличането на човека в битието е в осъзнатата отговорност пред другите и за другите, която се приема като същност на екзистенцията със своего рода религиозен екстаз.

Корените на подобен екстаз са в душата на твореца и той вижда исторически „даденото” като своя духовна „дължимост” - да го открои, да го „умножи” чрез себе си.
Толкова по-значимо при това положение е постигнатото при портретирането на Ивайло в едно есе, което е сред антологичните в българската традиция.

В този смисъл дори може да се спори къде авторът е по-силен - в есето си или пък в романа „Ивайло”. Подобен въпрос, изглежда, измъчва и вдъхновения му интерпретатор Боян Ничев, когато по повод на вглеждането си в романите на Загорчинов прави уговорката, че „концепцията невинаги значи художествена практика”.

При всички случаи в написаното през 1947 г. есе се провижда бъдещият роман - толкова късичката творба на Загорчинов е богата на инвенции, на проникновения в духа на епохата, народа, личността.

Вярно е, че и върху Ивайло преди проявата му като вожд на българската жакерия авторът сякаш отново „пласира” характерното за самия себе си.

Това е особено видимо в анализа на чудото на прозрението, в поезията на онази „самота, която гледа и слуша” и която вече сме опознали при Иван Рилски и майстора от Бояна.

Но тук Загорчинов ни дава преди всичко един блестящ портрет на водача, излязъл от народните низини, пък ако щете - и на българския селянин, върху чиято психология така много и успешно провежда своите изследвания, наблюдения и прави своите изводи една група български есеисти, социолози, психолози, философи, историци и писатели от 30-те - 40-те години.

Размишлявайки върху подобни на Ивайло „натури-целини”, Загорчинов достига до обобщаващ и далеч не еднозначен портрет на силата на примитива - „здрав разум с екстазни настроения, алчност към власт и приобретения с безкористие и нравствена чистота”.

Казахме - „примитива”, но веднага да отбележим, че Загорчинов нито го разглежда от висотата на интелектуално превъзходство, нито пък го отделя от конкретно-историческата панорама на епохата.

И ако той е дал вечното у Ивайло, това е не само за сметка на проникновеното анализиране на успехите на една „преодолима мощ”, която разрушава „всички теории”, а и в показването на слабостите на тази мощ.

„Има нещо, което е по-силно и независимо от него, селянина, защото е общо за цялата селска маса. То е лесното им декласиране. Те са силни, когато са заедно и в своята атмосфера, и слаби, щом останат сами на чуждо място”.

Вечният страх на интелектуалеца, страх, усетим и у Загорчинов, от деформациите, до които могат да доведат бурните социални промени, от скъсването на връзката с изконното, от превръщането на общността и колективитета в безпомощно разобщностени индивиди, в лумпенизирана тълпа!

И по-нататък есеистът развива своята мисъл за драматизма на сблъсъка с чуждото, който за българина почти винаги е имал трагически последствия. Но това вече е една друга тема - интригуваща и трагична.

В случая важното е да установим, че в троичността на мислителя, художника и вожда Загорчинов, запазвайки единната си гледна точка, вижда многообразните проявления на народностния дух, пък и разкрива собствените си идейно-нравствени потенции.

И ако тази троичност изглежда разнопосочна и несъединима, то в образа на Левски писателят вече вижда „великата анонимност на народа”, потапянето в която и изразяването на която Загорчинов смята за свой висш творчески дълг.

Така нишките, изтеглени от стародавното, се преплитат с новото, историческата проблематика се актуализира, индивидуалното се проектира върху общото, без да се загуби автономният духовен смисъл.

Разкривайки другите и другото, Загорчинов индиректно и с висша есеистико-моралистична деликатност разкрива и открива себе си.

Подобен похват достатъчно ясно показва, че художественото самосъзнание на Загорчинов е исторически уравновесено.

Писателят е чужд на изтъкването на месианската роля на твореца и творбата, не е склонен да преувеличи автономността на духовните послания (въпреки че неизменно защитава необходимостта от подобна автономност), извеждайки ги от целостта на народния бит и психика.

И тук трябва да търсим причината за неизменното подчертаване на обективната връзка между хрумване и реалност, между познание и творческа искра, когато Загорчинов размишлява върху собственото си творчество.

Веднага ще подчертаем, че Загорчинов не се интересува от психологията на творческия процес с оглед на собственото си самовъзвеличаване. Напротив - изострената му самонаблюдателност е само част от наблюдателността на една тренирана, подлагаща всичко на анализ мисъл.

Благодарение на това могат да се установят и връзките между преданието за византийската принцеса и пустата сграда на църквата „Света София”, между фреските в Бояна и новооткритото „ПИСА ИЛИА…”, между българското крушение през ХIV век и сълзите на покрусения от виденията си Теодосий.

За всичко това Загорчинов съобщава в богатата си на идеи изповедна статия „Историческият роман през моя опит”.

В нея убедително е доказано, че пътят на съединението на факта и фикцията преминава и през неуморната дейност на аналитика, и през неизсушеността на човешкия интерес към света, през емоционалните съприкосновения с него.

В този смисъл изказаната от Загорчинов мисъл, че „историзмът в изкуството е една форма на реализма, това е реализмът на миналото”, както и че „най-добрите исторически романи имат това отличително качество, че могат да минат и без етикета „исторически”, са не само доказани от собствената му художествена практика, но и от логиката на неговите статии.

В тях той говори за историческия герой като „синтез от няколко първообраза”; за реалистико-романтичните подстъпи към характерите и явленията; за нуждата от документ, но и за абсолютната необходимост от освобождаване от него; за спецификата на взаимоотношението автор - историческо лице и необходимостта героят „да остане човек преди всичко”.

Става ясно, че без да претендира за научна изчерпателност и теоретическа универсалност, Загорчинов дава не само обилен материал на собствените си изследователи, но и ориентирите към поетиката на жанра на историческата проза.

В най-добрите художествени постижения на този писател личи как многообразието на фактите е обвързано от единна конципираност, която можем да открием и в отношението на Загорчинов към езика.

Той, който говори за ритъма на историята, не само усеща, но и анализира ритъма на езика. Да кажем, че това е странно и в несъотнесеност с времето, когато създава тези свои статии, е малко.

Очевидно и тук - в деликатната демонстрация на отказ от идеологемите, така настървено търсени тогава - се проявява свободата на художника.

А към езика Загорчинов е особено чувствителен, и то не просто защото е възпитан в духа на френската и руската изящна словесност, а защото е изработил своята чувствителност преди всичко при съприкосновението си с народната песен (свидетелствата за това откриваме доста ясно в романа „Ден последен - ден господен”) и историческите документи.

Така отдалечаването от повседневната разговорност, от репортажността на злободневното налага стилизацията на езика, известната негова „надсъвременност” и универсалност.

Върху тази именно универсалност на езика, а също така върху неговите вибрации и експресивни нюанси размишлява писателят.

За да заключи напълно в духа на чувството си за мяра, за уравновесеност: „И все пак езикът на писателя трябва да е в известно отношение конвенционален, т.е. да е изразно средство за разбиране от всеки човек, от колкото може повече хора”.

Загорчинов не би бил това, което е, ако не проверяваше именно тази комуникативност между творбата и читателя, ако не проявяваше моралистична и интелектуално-хармонична воля да бъде разбран достатъчно ясно.

Затова и когато заявява, че „интелектът понякога прилича на Нарцис и обича да се оглежда в себе си, но само когато се изразходва за цел, лежаща вън от него, може да покаже своята мощ и творческа оригиналност”, оставаме с убеждението, че това не е ефектна фраза, а откровение, съотнесено към определен тип творческо поведение.

В това творческо поведение акцентът неизменно пада върху „самите нас, към оная безкрайна област, където се раждат самоволно или с по-лек тласък, дошъл от външния свят, всички наши страсти, които ни правят хора”.

Художественото самосъзнание на Загорчинов се разполага преди всичко в сферата на съотносимостта между творба и действителност.

За него е характерно умението да актуализира историческия материал, без да го „изнасилва”, да открие общото между минало и съвременност като проблематика и екзистенциална противоречивост.

Това умение е плод на търпелива, бавно, но веднъж завинаги създадена концепция за стойностите на факта в цялото на фактите.

Самият Загорчинов има съзнанието не само на реставратор, но преди всичко на откривател, изграждащ модел на света съобразно с логиката на историята и най-вече на характера на човека.

Затова писателят е прецизен и отговорен в трактовките си. Затова и се увлича преди всичко от човека като психологически феномен, като загадка, въпреки че винаги държи връзки с обективната действителност.

А първоизточниците на подобни увлечения очевидно ще трябва да търсим в интереса на Загорчинов към собствения му духовен свят - не защото е изпълнен с маниакално мономанство, а защото може би най-хуманните и най-плодотворните експерименти на творческата личност могат да се осъществят върху самата нея.

Но проверката на истината не може да се извърши върху обект, който не е попил поне част от нея, който не се стреми към умножаването й.

Оттук - принципната връзка между повишената степен на художественото самонаблюдение и философско-нравствените открития на един необходимо ерудиран и духовно извисен автор.