ОТВЪДНИЯТ КОН
превод: Наталия Недялкова
Из сборника „Фотостихеза” („Глочка школка”, 2019)
ОТВЪДНИЯТ КОН
Моят тукашен Троянски кон
няма връзка с отвъдната война за Елена,
нито с отчаянието, нито с корабните ребра на бурите,
от които е изкован.
За моя тукашен Троянски кон
аз съм отвъдният Лаокоон,
който постоянно хвърля копието към себе си
и отвъдното аз
изобщо не трепва в сърцето на коня.
Моят тукашен Троянски кон
не забравя да пусне двете морски змии
и да ме удуши с моите отвъдни синове.
Моят отвъден кон
е в трагично съюзничество с краля Приам,
когато всички ние тукашни
приемаме дара на боговете.
Въпреки, че мнозина
очакват моя безславен край,
най-вече, помисли си за миг, кралю мой,
какъв тукашен човек си
с отвъдни мисли?
ЛОВ НА ФАЗАНИ
Най-напред се правят фунии от хартия,
после на дъното им се слага по едно царевично зърно.
Сутрина се оставят сред детелини
и тихичко се изчаква работата да се опече.
Между годишните кръгове на нощта и деня, зората
накрая блика, а фазаните чуруликат в росата.
Когато любопитството и гладът ги събере,
това е мигът, който се чака, а погледите
са в посока към носа на трикракото куче.
Фазаните тогава протягат клюновете си
към зърното на дъното, a когато го клъвнат,
повдигат главите си с белите фунии
и слепи и объркани стоят сред детелините.
Това е моментът, когато се ловят с голи ръце,
та се питам колко често и ние така
заслепени, хванати в капан сме били,
а измамата на дявола ни е стегнала в примка.
ЕСКИМОСИТЕ СИ ГОВОРЯТ
земята се измести
слънцето е по-високо, а източният вятър е по-силен,
излязохме рано сутринта с кучетата, за да ловим моржове,
имахме само един час светлина,
днес имаме два,
денят е по-висок на хоризонта,
слънцето повторно излиза от същото място,
но залезът е изместен
земята се е отклонила от оста си
слънцето някога беше близо до върха на планината,
сега е по-високо от най-високия връх
и по-топло е -
не плават снежните езици на северния вятър
и не ни показват повече пътя в белотата,
денят е по-широк от прореза на наочниците от китова кост
наклонена е земята
приказките, които издълбахме върху бивните на морските лъвове
все още разказват за белите мечки,
които ловяхме със замразени топки от китова мас,
в тях поставяхме навита еластична и остра китова кост,
а тя се развиваше в стомасите на мечките
и разпаряше утробата им, сега промените
правят това с нас - изместват живота ни
от колянната става на млечния път,
та и зведите ни са наредени в погрешна посока
измести се земята
не плават снежните езици на северния вятър
и не ни показват пътя в белотата повече,
а източният вятър сега е като северния -
носи лошото време и лоши неща се случват със земята…
ФОТОСТИХЕЗА
на междите на омразата
камъните се изместват нощем
денем вече никой не знае, къде изобщо са стояли
за една таква межда
двама селяни се убили един друг и там ги заровили
с междник* вместо надгробен камък
до камъка разклонен дъб
вековете повдигнали старите корени,
докато в техния наръч
не се видели черепите и костите
на двамата селяни, срастнати помежду си
и стихът така
повдига своите стари корени
и всички злини от земята и времето
вади на слънце, а словото
пак се разлиства с фотосинтезата на надеждата
—————————————–
*междник - граничен камък, разделящ две ниви
АНГЕЛЪТ С ЧЕРВЕНИЯ ФЕС*
Гьоре беше овчарче с червено фесче с пискюлче,
всеки ден с овцете си минаваше покрай църквата
и казваше Добър ден на зографа, усмихнат.
Гьоре не знаеше, че от другата страна на зида,
зографът го рисува на небето и щеше да се изплаши до смърт,
ако беше видял до себе си архангел Гавраил.
На сутринта Гьоре с овцете замина към шубрака,
зографът изгледа как стадото влиза в зеленината
и дълго слуша как звънти и кънти планината.
А ехото, ах, ехото - невидимото стадо на звънчетата
под облаците бели, между клисурите и висините
между пръстите, четката и синия свод на боите.
Ала Гьоре не се върна в селото, разкъсан от вълци,
така и не можа да научи, че фесът му вече грее
с ангелски нимб насред храма Св. Никола.
Днес си мисля, с какво ли върховно провидение
зографът е нарисувал Гьоре сред всичките светци-небесници,
за да свидетелства за един хрисим народ пред Господа.
—————————-
*написана е по мотив - фреска в църквата Св. Никола, изобразяваща овчарчето от Вевчани Гьоре Стойкоски, когото зографът Аврам Дичо нарисувал като равен с ангелите.
КАНТАТА
облаците растат като музика
като бяла мая в синия хляб на небето
морето е твоят най-добър приятел -
разбира те, не те съди, не те пита
и пие толкова, колкото му сипеш
щастлив си само с една капка
от това море и само с него
могат да обяснят разликата
между чайката и теб
истинските приятели
или те държат за ръката, да не паднеш
или те пускат, да летиш
облаците растат като музика
като бяла мая в синия хляб на небето
ИЗВИСЯВАЩО УМИРАНЕ
Едни растат, докато са живи,
а други след смъртта.
Змиичката беше дребно човече.
Смъртта ми ще бъде голяма, разправяше
и педантично планираше всеки детайл,
ама тя упорито не го слагаше в сметките си,
та животът му беше дълго отлагане
да порасне след края си.
Едни растат, докато са живи,
а други след смъртта.
Имаше два големи фризера -
до капака си пълни с готова храна.
Беше занаятчия и приканваше всичките си клиенти
да им покаже как никой
няма да остане гладен на неговото погребение.
Едни растат, докато са живи,
а други след смъртта.
Често купуваше изкуствено цвете,
пазеше го в една стая. „Така ще изглежда
мястото ми в рая - неувяхнало - но живо”,
казваше. И празнотата беше с него в самотата му,
и упорито чакаше смъртта,
но тази черна калесничка
никога не идваше при тях с горчивото си бонбонче.
Едни растат, докато са живи,
а други след смъртта.
Змиичката изработваше метални огради,
главната им украса беше голямо ковано цвете.
Докато го ковеше, неговата пъпка искреше в ръцете му,
И я караше да разцъфти, разпалена в мрака
„Ще си тръгна, но като цвете върху железните огради
на вашите спомени ще остана”, казваше.
След смъртта му повече никой не се сещаше,
че през целия си живот той е бил кинта и двайсе…
СТОМНА
Хубавата дума е като стомна
Всеки който мине
я целува.
Само ти
остави червило върху нея.
