Дерек Уолкът

превод: Марко Марков

МОРЯК ПЕЕ ЗА КАЗУАРИНИТЕ

Из цикъла „Шхуната Флайт”

Ти ги виждаш по ниските хълмове на Барбадос,
стени от вятър, игли за урагана,
високи мачти с перести облаци
на разпокъсаните платна; когато бях зелен
като тях, мислех, че шумните кипариси -
техните клони поглъщат шума на морето -
всъщност не са кипариси, а казуарини.
Капитанът ни казва, че те са канадски кедри.
Кедри ли, кипариси ли или казуарини -
който им е дал имена, е имал причина зо това,
но е виждал: като жени се заливат в сълзи те,
когато след буря се връщаме с вестта,
че в морето е загинал още един моряк.
В самата дума „кипариси” има повече смисъл,
отколкото в думата „казуарини”, макар че за вятъра -
каквато и мъка да ги огъва - няма значение;
той знае, че дърветата имат две съдби:
да се стремят към небе и над гроб да бдят.
А ние - ние живеем с нашите имена,
и трябва да си колонист, за да го разбереш
и болката на историята да усещаш зад думата,
да обичаш тези дървета с раболепна любов
и да вярваш, че казуарините като кипарисите
се огъват под пороя подобно моряшки вдовици.
Те са класически дървета, а ние -
подражавайки на имената, които са ни дали
господарите - ние може би ще станем хора.

——————————

*казуарини - вероятно от казуар - вид нелетящи птици

МОРЕТО Е НАШАТА ИСТОРИЯ

Къде са вашите пророци, паметници,
походи?
Къде е паметта на народа?
В тази сива гробница, сър. В морето.
Морето е нашата История.

В Началото бе хаос, вълните кипяха
по-тежки от масло;
после, като проблясък в края на
тунел,
един фенер на каравелата,
това вече е от Битието.

После препълен трюм,
стонове, смрад, навалица:
Изходът.
Върху кораловите рифове мозайка от
кости,
по нея
като плуващ благослов - сянката на
акула,
и това е Ковчега на Завета.

Морето прекарва на дъното пръсти
по струните на дневните лъчи,
звучните арфи на Вавилонския плен,
а белезниците на раковините по
ръцете
на удавените жени са гривни
от слонова кост,
и това е Песента на Соломон;

океанът продължава да прелиства
празни страници -
но къде е Историята?
После с тежки като окови очи
се появяват и пропадат в морето
убийците,
въртят на шишове трупове на крави,
обгорените ребра остават на
крайбрежието,

после приливът погълна Порт-Роял,
той беше нашият Йона -
но къде е вашият Ренесанс?

Сър, вгледайте се в пенестата
граница
на рифа, той е там, под огледалото
на водата,
където доплуваха военните кораби;
сложете си маската, аз ще ви
изпратя.

Всичко е така,
вълнуващо, подводно
през колонадите, край
готическите прозорци -
всичко това построи коралът,
а ето го и ониксоокия костур,
премигва, в ризница е, като цар
плешив;

а това са пещери,
вгледайте се в сводовете им
кръстати,
това са катедралите ни, сър,

а когато се събират ураганите
в пъкъла - това е нашият Гомор.
Вятърните мелници превръщат
костите в брашно и прах,

и плаче Йеремия, нашият -
но това е само Йеремия,
а къде е нашата История?

После, като пяната по дъното на
пресъхваща речица
червената тръстика на селата,
срастваща се в градове,
а по залез пее хора на мушиците
и над тях върха църковен
пронизва на Христос ребрата по
Писанието,

и това е нашият
Нов Завет.

После се явяват белите сестри,
ръкопляскат на прогреса на морето,
и това е Деколонизация -
еманципация и афектация,
изсъхнали скоро
като дантелата на
морето под слънцето,
но това не беше
Историята,
това бе сляпа вяра
и на всяка скала
внезапно отделна
нация;

после долетяха на събрание мухите,
после председател стана жеравът,
за правото на глас залаяха кучетата,
светулките понесоха своите светли
мисли,
като посланици се замяркаха
прилепите,
богомолките се строиха като
полицаи в цвят защитен,
и мъхнатите гъсеници като съдии
запълзяха, изучавайки човешките
съдби,
и тогава изведнъж папратта дочу
и солените езерца между скалите
чуха ясния, отчетлив звук, а не
призвука
на Историята -

и това бе Началото.