Васил Каратеодоров

На снимката: Мирослав Минев

Във втората си книга „Люде без години” Мирослав Минев е оригинален, интересен, свеж и дълбоко човечен. Майстор на психологическия анализ, тънък стилист и отличен белетрист, и тук той е запленен от чудни видения, и тук е в кръговрата на един странен свят.

Двете доста обемисти повести, които ни предлага в тази книга, стоят все така ярко отделени от творбите на другите млади писатели и, както предишните му работи, все така са самобитни - по форма, по виждане на действителността, по композиция, език и проблеми.

В тях намираме едно своеобразно третиране на битовия материал -
битът е пресъздаден освободен от веригите на временното, взет като непроменена същност.

Мирослав Минев в двете си повести в „Люде без години” напълно се оформява като творец. Той не повтаря никъде предишни художествени построения, а заляга здраво да бъде разнообразен не само в сюжетите си, но и в средствата, с които ги материализира, ръководен от истината, че писателят може да остави ценно дело единствено ако фабулира само тогава, когато има какво да каже.

Затова от „Люде без години” личи така явно, че художествените превъплъщения са създадени по силата на един вътрешен импулс, създадени са без мъката на посредственото литературно културтрегерство, без внушението, че е време вече писателят да излезе с нова книга, след като няколко години е мълчал.

Мирослав Минев е един непосредствен творец - творец без баласт: всяка негова работа разкрива някакъв детайл от сочния му талант, като същевременно допринася за окръгляване на творческата му индивидуалност.

В „Люде без години” двете повести са дълбоко изживени. Те задържат вниманието на читателя, очароват го. Първата осветлява проблемата за любовта и човешкото щастие. Във втората писателят дебне човека, който прави опит да се освободи от гнета на делничността в стремежа си да познае върховни радости.

И в двете тегне странна трагичност, и в двете някаква жестока съдба прегражда пътя на героите към доброчестина, преломява техния устрем към красота, разпилява ламтежите им и ги хвърля в страдание.

Героите на Мирослав Минев най-сетне са с опожарена душа: хора извън времето, „люде без години”, както ги характеризира сам белетристът, те носят в себе си откровенията на вековете, заплетени са във вечни тревожни питания: за живота и смъртта, за благородство на духа и отмъщение.

Не може да се отмине и още една характерност в творчеството на писателя: бидейки извън времето, героите му - всички - запазват неразривна връзката си с българския народен бит.

Мирослав Минев разказва темпераментно, увлича и замайва. Речта му е образна, стегната, кръшна.

Както в „Седем погачи за Господа”, тъй и тук, в „Люде без години” той си служи майсторски с диалога, без да разточителствува с излишни словоизлияния, поставяйки тежестта на психологическия анализ изключително върху него, - което придава стремителност на развитието на действието.

Мирослав Минев умее с малко средства да нарисува чуден пейзаж.

От „Люде без години” лъха напрегнатост и топлота.

——————————

в. „Литературен час”, г. 2, 16.10.1935 г.