Ристо Василевски

превод: Елка Няголова

Сякаш сам Господ й даде душа,
сякаш са бдели над нея пророците,
докато смесваше мама
солта със брашно и вода,
и сякаш плътта на Христос
претворяваше.
И втаса тя във пещта,
като че всички светци са я пъстрили,
подобно небе, което подпира
друго небе.

Оглежда я мама от всички страни
с просветлено лице,
със длани изтърсва от нея
брашното, примесено с пепел,
и с тънък месал я увива,
специално платно -
увита във него, по-бяла и топла да стане.

А после, стъкмена във сватбена дреха,
я слага в ръцете на татко,
да мине по пътя до Храма,
зад него пристъпва изправена -
сякаш пристъпва не по земята,
не се и оглежда в реката,
отдето си носи вода,
нито с гласа си мек тананика.

И двамата влизат във Храма -
така, както влиза се в място,
в което добавяш, не губиш.
Пред техния поглед
започва се обредът -
прекръстен и с вино прелят.

Погачата в длани върти се -
тъй, както върти се земята
в различното време.
А после - пак светлият път
от Храма към къщи.
Там ние, децата, пред портата чакаме
и сядаме бързо край масата.
Делим помежду си погачата -
тъй, както делим и съдбата си.