ГЕОРГИ ПАШЕВ: „ДЛЪЖЕН СЪМ ДА ВЯРВАМ В ДОБРОТО”
интервю на Марко Марков с писателя Георги Пашев
- Какво са за Вас Родопите?
- Каквото за дървото са корените и клоните, а за човека - детството.
- Кое събитие от историята на Родопите извиква сълзи в очите Ви?
- Бойният пламък на родопци през 1912 г., когато събарят синура на Рожен и освобождават областта. Кавгаджик и Аламидере с полковник Серафимов заечаха като Шипка със Столетов и Сливница с Батемберг.
Но сълзи на умиление извиква у мене преди всичко съхранения в тая планина Кирилометодиевият език, старобългарският, всмукван с майчиното мляко.
Тук, при спор за думи са идвали да чуят изговора им слависти. Не ли на тоя език създадохме книжнина под име Златен век, който ни нареди след Елада в Рим?
В историята на Европа тоя век е български. Балан на времето казваше: „Сърби и руси замесиха своя писменост с български квас в български нощови”.
Не ли родопското „кутри” стана у русите „который”, родопското „изнахна”, или „дъхна”, „чечевица”, или „леща” и др. са със същото съдържание у тях и днес, а ние ги забравихме?
Не ли в тая планина е написано на рупско-родопски говор „Зографското евангелие”, най-старият глаголически памятник от Х век, опазен в Зограф, сега в Петербург? И сякаш се повтарят думите на легендата: „В начале бе словото!”…
- Родопският писател, който обичате и уважавате най-много? Произведение, посветено на Родопите, което Ви е направило най-силно впечатление?
- Стою Шишков, Васил Дечев, а от живите Николай Хайтов. Своите паметници на белетристи, публицисти и краеведи те издигнаха с онези големи художествени амплитуди, с които отразиха родопската душевност.
„Миналото на Чепеларе” от Дечев, „Диви разкази”на Хайтов, Шишковото родоповедение, ахрянската и християнска психология, дадени с такава любов и познание, разкриват истини, които всякога сами по себе си са радост…
- Бихте ли споделили свои мисли за родопската песен?
- Тя е музика, ритъм, хармония. Това е самостоятелна песенна орфика, родопско сътворение, заслужило името на наследодателя и наложила се за слушане.
Има акорди на родени певци, които внасят патетични упоения, когато с мек, вълшебен глас и приятния тембър на един най-широк регистър заливат била и долове и правят
цялата планета да пее, мелодията стига небето.
А „Стотех гайди”, които по звучност на тоновете и многогласието на големия оркестър, тая възторжена стихия на един музикален Олимп, е чист жребий на избраното, за което няма залез, освен вечност…
- Голяма част от Вашето творчество е посветено на Пътя. Какво дава и какво взема от природата и човека той?
- Каквото взема животът от природата, това взема и дава Пътят на човека и живота. Произлизат едно от друго. Чрез пътя знаеш към кое пристанище държиш курс. За всяка цел търсиш път. У древните Пътя бил свещен. По-сетне, когато Рим го строял, говорел: „Пътят е живот, непрекъснато движение напред!”. И куцият преваря с Път бягащия без път…
- Вашето отношение към краеведческата лигература?
- Стар жанр с малко класични образци. Големи литературни имена не се ловят с него. Ако почнат, не завтарят. И тая литература остава повече дело на доморасли историци, сред които, ако се случи дарование, ще се роди и нещо художествено, мъжко и трайно.
С някои безсолни наблюдения селищната книга напомня ведомствени издания, сякаш не още за нашите уста лъжица.
Макар документите за древността, средновековието, археологията да са рядкост и често през епохите да се минава като през мъгла, упоритото ровене, хубав израз на събраното, ще спасят и тая книга.
- Българинът и историческата памет - какво мислите по този въпрос?
- Много често тя не му достига. Забравя непростимо големите събития и неща. Затуй на времето дядо Славейков изпя: „Не сме народ, а мърша!”, а Ботев: „Тежко, братя, се живее между глупци неразбрани!”
Лесно ли геният изрича за своя народ горчиви сравнения? Били са минути, когато в робската земя те са виждали навикнал на хомот, незрял за свобода народ. А и в свободната земя е още тъй…
- Какви чувства изпитвате, когато „разговаряте” с документ, попаднал в ръцете Ви?
- Чувства за съкровище и жалба, че не съм го знаел.
- Във Вашите книги се съзира едно преклонение към светлината и водата? Откъде идва тази обич?
- Тя е органическа. Без светлина ще е мрак, а без вода - смърт. Животинската и растителната клетка чрез светлина и вода свързва веществата за живот. То е и естествената наука.
А има нещо и пряко, и косвено във Великата дидактика на Коменски, когато изправя християните да молят бога, светлина да озари лицата им, за да намират пътя на живота и да не се заключат кладенците…
- Може ли един писател летописец да изневери на истината, въпреки, че я съблюдава строго?
- Не само писател, никой не може да изневерява на истината. Тя е клещи, които не се разчекват. Наклонността на съвестта да изменя на себе си, когато се яви груба сметка е чумата на истината и историята.
Тая чума никога не намира оправдание, освен у безсрамните и развратените и нея в крайна сметка съдят.
Може да има снизхождения в някое макиавелианство, послужило на народа и Отечеството, но от това не става правило.
- Каква е ролята на емоциите в творчеството на писателя летописец?
- Когато всичко в изкуството и обикновеният труд е емоция, тогава най-става работата. Пали другите оня, който сам гори. Емоцията се използва, докато разпъва душата.
Инак, тя, както казва Гьоте, не е херинга да я насолиш за когато трябва. Събира се топла, прелитаща хоризонтите.
Или както друг великан на мисълта, Толстой го казва: „Текнеха ли мислите, аз слагах само паничката да ги събера!”…
- Кои са според вас най-българските книги?
- „История славянобългарская”, разнасяна в калугерските дисаги, „Под игото”, „Записки по българските въстания”, поезията на Ботев, Вазов, Яворов, Дебелянов, Христов, прозата на Елин Пелин, Алеко, Йовков…
- Най- щастливият Ви миг като творец и най-нещастният?
- Щастлив миг е оня, когато надвие вдъхновението, чрез което бързо прониквам в истината, думите тръгват леко, сладко, в най-точният им смисъл, за да изразят онова, което искам. Нещастие е обратното.
- Историческата личност, пред която сваляте шапка?
- Всеки има идол. Шапка свалям на Левски и ония, у които сърцето е в главата. Пред Пастьор стоя гологлав, че надви ужасната природа на болестотворните микроби.
Великата мисия на гения му подсказа да ги омаломощи първо с леко сваряване и въведени в организма, заставени не само да се борят със себе си, но и да се самопобедят; това разкри величието на имунитета.
От заразител на една болест, микробът се обърна в избавител от нея. Човекът и животните на земята отдъхнаха от гибел и страдане…
- Първото нещо, което ви иде на ум, като чуете думата „власт”?
- Иде ми наум Аристотел. Във властта той виждал реда. „Защото без ред могат само боговете и зверовете, човек е по средата”.
И аз виждам реда във властта, но тя има свойството и да развратява, тогава се плаша и не очаквам един нов Ханаан с мляко и мед, а някой гнусав Вавилон със зло и стенания…
- Кои качества у човека цените повече от другите и кои ненавиждате?
- Ценя идеалиста с човешко достойнство. Трезвина и чест, труд и нравственост. Ето я светлата личност. Мразя развратеният, който и според Соломон не се оправя.
Морализирането на политиците и управниците откъм покварата е дело първостепенно.
Гешефти, порочност, насилия, убийства, всяка уродливост, пречеща да се излезе от управлението с чисти ръце, отрежда позорно безсмъртие.
Антитезите: Сократ и Херостат, Иисус и Юда, Марк Аврелий и Калигула, Бруно и Торквемада има и по нас…
- В какво вярвате?
- Длъжен съм да вярвам в доброто.
- За какво бихте искали да напишете книга?
- За безсъвестния човешки тип и отсъствие на труд, ако имам време.
- Вашият съвет към тези, които хващат перото сега и са решили да служат твърдо на някоя кауза?
- Първо да четат, тогава да пишат. Преработка на писаното, докато легне на сърцето. Да казват добре само необходимото, други ще жънат сеитбата им. Ако е с плевел и не тежи от зърно, било е само цвят, без плод, поредна суетност…
- Каква е ролята на самодисциплината в писателския труд?
- Трябва яка воля, устояваща на решенията и всяка съпротива. Без стоицизъм, понякога до болка, като у всеки стоик, успехът е съмнителен.
- Вашето любимо занимание извън творчеството?
- Работя по някое парче земя. Кръвната връзка, която е още от детството. Ходя из къра, обичам открити и свободни хоризонти, простор и въздух, планината и върховете, изника и заника на слънцето, неща, на които първият човек им се е молил, а аз удовлетворявам естетското чувство.
- Има ли мисъл, която да послужи за мото на вашия живот?
- Щастлив е не оня, дето има всичко, а тоя, който постига всичко.
- Как гледате на днешния ден на България? С какво според Вас днешният човек е длъжен към времето, в което е живял? И с какво същото това време му е длъжник?
- Всеки трябва да знае от какво, какво излиза. В скалата на ценностите Свободата е на първо място. Погазването й е довеждало черно време, бунтове.
Когато държавата приеме свободата за върховенство, тя напомня древна Атина с демокрацията, от която е важно не как и колко е купувана рибата, а как и колко крупни феномени роди тая демокрация, като Херодот, Хераклит, Демокрит, Сократ, Платон, Аристотел, Тукидит, Плутарх, комици, трагици, сатирици и велики граждани като Перикъл, който като умирал е могъл да каже на събраните край него: „Вие ми приписвате работи, дето други са сторили, а забравяте великото: по моя заповед не е екзекутиран и един атинянин!”
Спарта, с насилнишките методи не можа да каже това, още по-малко да създаде пиедестали за великаните на духа, като Атина.
По-сетне, при Възраждането Флоренция бе, която с наченки от атинската демокрация хуманизира човешките отношения, едно ново, ренесансово духовно оросяване, което даде Галилей, Макиавели, Саванарола, даде майстори на четката, скулптурата, архитектурата: Джото, Ботичели, Анжелико, Донатело, художника на словото - Данте… И стига тоя ветропоказател…
- Вашата най-голяма надежда?
- Ами светлина! Волята на новия човек ще сече пътя на злото и неуредиците, които пълнят света. Мечът на словото ще дяла живите камъни за небесната сграда на бъдещето, напредък има.
При унищожение на оръжията народите ще се успокоят от завоевателите, войните, революциите и опустошенията им.
И малка, тая надежда ще расте с времето и с умножението на човечността…
с. Павелско, 2 април 1992 г.