Стефан Коларов

Разказът „Спасова могила” не се нарежда сред най-популярните и често цитирани творби на Елин Пелин, познавачите на творчеството му не го изтъкват като негов шедьовър, трудно би влязъл в сборници и антологии.

Въпреки това за мен „Спасова могила” се отличава с особено изящество и мекота, с някаква дълбоко човешка болка, която го изпълва от началото до края.

Написан е с много нежност, която даже не е толкова присъща на автора на „Гераците” и „Андрешко”. Звучи ми като „Павана” от Габриел Форе.

Избраният сюжет не предполага някакво сложно действие - по принцип при този майстор на късия разказ, това не би било и обичайно.

Самото начало веднага създава усещането за нещо болезнено и драматично: „Дядо Захари върви полека и крепи на гърба си малкия Монка.” И тези сухи ръце на детето, и тези браздулици пот по лицето на стареца са показателни за вътрешното състояние на двамата герои.

Умението на Елин Пелин да свързва преживяванията с пейзажа се налага с удивителна лекота: „Слънцето вече захожда. Наоколо из миризливите ливади, из зелените нивя, из храсталаците и тъмните кории, които се простират надалеч, тайнствено и с въздържано дихание дебне нощта.” Забележете - „дебне нощта” и това е част от великолепното умение на майстора.

Множеството хора, което върви към „оная висока, стръмна и островърха могила, Спасова могила” с кичест стар дъб на върха и малко бяло параклисче до него, е като мравуняк и дядо Захари гледа и се чуди: „Отде се взе тоя народ, това чудо!”

Със своя точен социален поглед авторът непринудено и добре съчетава идващите, които са „бедняци, дрипави с голи меса” и „богати, пременени празнично”.

Но всички тези хора носят по един недъг и имат една надежда за изцеление. На наивния детски въпрос: „Всички болни ли са, дядо?” отговорът е силен и обобщаващ: „То целият свят е болен, синко. Едни от това, други от онова. Няма здрав човек на света. Гледаш, тялото желязно, а душата - гнила.”

В тази проста житейска философия напира голямата тема за човека и неговата същност, за надеждата и упованието, за онези тайни, които само душата крие.

Когато от върха се понася тихо черковния глас на дървеното клепало и „се разля благословия по цялата зелена околност”, дядо Захари сяда уморено и съветва Монката: „Прекръсти се, чедо!” И двамата дълго след това се кръстят.

Известно е от биографията на Елин Пелин, че той е единственият съден от Светия Синод български писател заради „Напаст божия”, но религиозната тема присъства и в редица други негови творби. Само ще спомена изключителния „Задушница”.

Но тук надеждата за божията помощ е в основата на сюжета и тя е развита съвсем непринудено и естествено.

Авторът рисува образа на детето, което едва върви със стареца: „Монката, десетгодишно момче, болнаво и хилаво сираче, тръгна край дяда си като сянка. По бледото му сухо лице се прозираха големи сини жили, краката му се преплитаха от слабост, ръцете му висяха като клечки.

Големите му сини очи, някак страшно отворени, се въртяха навред и с едно умилено учудване следяха ту птичките, които мълчаливо прехвръкваха към гнездата си, ту гривните гълъби, които чезнеха във вечерното сияние към тъмната кория на запад, ту златните мушички, които жеркаха като водни капки във въздуха.”

Дядо Захари пак качва детето на гърба си, за да вървят малко по-бързо.

Отивайки към върха, за да си намерят място, те разговарят и Монката слуша разказа как дядо господ ще повика едно ангелче да му носи патерицата и ще се спуснат мълчаливо долу, където спят болните, чакащи неговата помощ.

На наивния въпрос дали болните ще оздравеят дядо Захари отговаря с увереност, като повтаря, че всички ще оздравеят.

Той иска да вдъхне надежда на внука си: „Който вярва, ще се спаси.” Елин Пелин разкрива пестеливо, но много изразително как детето вътрешно преживява думите на най-близкия му човек.

Монката иска сега, а не след пет или десет години да оздравее, за да се върне здрав, да тича по ливадите и да бере цветя, да гони пеперудите и да играе на топ с другите.

Наивното желание е проникнато от една скрита горчивина, каквато пелинът, избран в псевдонима на автора, сякаш придава на това съкровено детско искане.

Момчето обаче знае, че освен божата воля, може да потърси лечение при доктора, който искал много пари.

Въпросът му съдържа и потискаща увереност, и социална острота, неподправена и точна: „Нали докторите могат да лекуват отведнъж, дядо?” Дядо Захари обаче отговаря укорно: „Глей, какво ме питаш?”

Диалогът в разказа сякаш запълва липсата на действие, но той привидно е само лек и безобиден, всъщност в него Елин Пелин е вложил присъщата му социална насоченост.

На върха старецът и детето се подготвят, както всички останали, да запалят огън, да вечерят и да лягат за сън. Авторът пресъздава основното настроение, което характеризира детското вълнение:

„Звезди обсипваха гъсто небето, една до друга като никога. Тяхното кротко и чудно сияние притискаше мрака към земята, и Монката освен сънливите сенки на околните върхове не можеше да види ни корията, ни полето, ни тяхното село, ни пътя, по който дойдоха.”

За да подсили усещането за необичайното очакване, писателят подчертава, че „някакъв тайнствен страх пълнеше душата му”.

Малкото прозорче на параклиса като светло око гледа в тъмнината неподвижно и страшно, а кичестият дъб в детското въображение е като голяма и грозна мечка с отворени уста.

И този чужд немощен глас, който придава на тъмнината още по-зловещо въздействие: „Мамо, майко, повдигни ме, майчице! Умирам!”

Умореният дядо Захари вече е захъркал, но момчето не може да заспи и пита кога ще дойде второ пришествие, обаче вместо отговор, сънливо гласът на стареца го подканя да заспи. Но той е буден и вижда всесилния изцелител - дядо господ, внезапно му става зле, падат черни пелени…

После изведнъж му става леко, хубаво, сякаш някой тихо го люлее. В тези изключителни по въздействие мигове на умиращото дете Елин Пелин е постигнал съвършенството на своето белетристично психологическо виждане.

Разкрил е всичко така непринудено, с такъв тънък усет за пресъздаване на вътрешното състояние, какъвто рядко се среща.

Рано преди слънце дядо Захари става, за да изпълнят обичая - всички трябва да бягат, за да оставят болестта. Монката лежи обаче неподвижен и студен, с тихо склопени очи: „Една лека чудна детска усмивка бе замръзнала на устните му.”

Виктор Юго рисува смъртта на Гаврош в „Клетниците”, а Марк Твен споделя огромната мъка от смъртта на най-малката дъщеря в семейството в своята „Автобиография”.

В нашата проза „По жицата” на Йовков съдържа безспорна близост със „Спасова могила”. Смирненски показва скръбната картина с ковчега в „Жълтата гостенка”…

Има редица примери за детска смърт, но за мен разказът на Елин Пелин е най-тъжният разказ в българската проза, въпреки че не обичам подобни класации.

Така органично е вплетена идеята за изцелението, свързана с народното вярване, с толкова съчувствие е показано страданието, с такава неподправена емоционална действеност са проследени последните тръпки живот в Монката, че всичко това е несравнимо.

И как актуално звучи този сюжет в съвремието ни, когато темата за лечението, за цялата ни здравна система, е толкова парлива и стряскаща.

Публикуван за първи път в сп. „Художник” през 1905 г., разказът вълнува по един неподражаем начин.

Само големите литературни творби запазват актуалността си завинаги.