Атанас Звездинов

Казват, че поетът е инструмент, на който свирят боговете. Ако се съгласим с това определение, трябва да уточним, че поетът е нито струнен, нито клавирен, нито ударен, нито духов, а духовен инструмент.

Тоест - той е своеобразно съчетание на пулса на сърцето и вибрациите на мозъка. Това не е нито тръстиковата свирка Сиринкс, на която свири Пан, нито арфата на Сафо, едва ли е само и виолата на Сова.

Аз не знам как изглежда този инструмент, но знам кои са ключовете на неговата настройка. Това са: Достойнството, Доблестта, Признателността и Любовта. Не се учудвайте, че ги споменавам в такъв порядък.

В действителност, любовта, или всъщност страстта, е освобождаване. Докато другите са отстояване на свободата. Усещам това като подтекст на моралната позиция на поета.

Антонин Сова - един от големите чешки поети, “Йоан Кръстителят”, на съвременната чешка поезия, както го определя Юлиус Фучик, според литературните теоритици е пример за “самопреодоляването на символизма чрез реалистичния метод”. Или “Сова създава социалния вариант на чешкия символизъм.”

Други пък уточняват, че творчеството му е “непрекъснато лутане между действителността и бляна..” На пръв поглед това определение би могло да се отнася за редица поети. (Нали поезията никога не е само действителност.) Но при Сова това постоянно преминаване от едното в другото е творчески почерк, типична индивидуална особеност, личен поетичен чар.

Затова и е трудно да се съгласим изцяло с констатацията за “преодоляване на символизма.” Вярното е по-скоро второто: Лутането между действителността и бляна.

Колко прекрасно е това! Още повече, че Сова започва с реалистични стихове. Така е наречена и първата му стихосбирка “Реалистични строфи” (1890).

Разбира се, това е особен вид реализъм, примесен с импресионистични изображения, където природата и човека са в рефлексивна взаимовръзка, хармонията произтича от взаимното им допълване и проникване.

За тази първа книга големият Ф. Х. Шалда през 1924 г пише: “Още в първата Совова книга “Реалистични строфи”… зазвучава тази метална струна, която е било съдено да звучи в поезията му все по-могъщо и по-могъщо и която постепенно в творбите му се обагря емоционално: като съд, наказание, укор, хула, присмех, срам, сарказъм, негодувание, пренебрежение към народа и към себе си, като бичуване на народа и себебичуване”. (По-нататък ще разберем откъде идва това му разочарование и тази горчивина.)

Шалда добавя: “Характерно за Сова е, че той не бунтува, не протестира, не ораторства, не декламира, а гледа, наблюдава, спомня си и копнее. Че не е поет - оратор, нито философстващ и мъдруващ поет, а поет на чистите, възпитани, култивирани сетива и чувства.”

Това е късна оценка, оценка вече на равносметката. Но ако я сверим с една ранна оценка на Шалда - 26 години по-рано, няма да видим голяма разлика. Ето я.

През 1898 г. Шалда пише за него: “Крехък, изящен, саркастичен, конвулсивен, чувствителен чак до погнуса, дълбоко и страстно с горчиво болезнено и цинично удовлетворение и психологична твърдост той се рови в тъжните отровени ями и дъна на душата - такъв стои г-н Сова пред нас.”

А година по-рано е заявил: „Сововият символизъм типизира бедността, гневът, подлостта, тъмнината, лъжата, упадъка, отчаянието, с апарата на реалистичната детаилност, сухата рязкост, разяждащата решителности тенденциозност. С други думи: тук е намерен и осъществен нов стил - стил индивидуален и твърд като изтеглен меч…”

В същото време представата на масовия читател за Антонин Сова е, че той е поет на природата, на пейзажната лирика, на импресията и на любовта…? Има ли всъщност противоречие и откъде произтича то, ако го има - това могат да ни подскажат житейските обстоятелства, в които поетът се развива.

Антонин Сова е роден в Пацов, това е в Южна Чехия, през 1864 година. По-точно на първия етаж на Пацовския замък, където живее баща му - местният учител и музикант.

Важно е да се отбележи, че той му предава своята любов към музиката и момчето първоначално е ориентирано към нея.

Както обикновено става, впоследствие това се оказва от голямо значение за поезията му, която е осезаемо музикална, попила мелодията и ритмиката на всичко, което го заобикаля. Така че освен привлекателно образен, Сова е и чувствително мелодичен поет.

Откъде тогава зазвучава тази метална струна на огорчението и състраданието? Още повече, че съвсем отрано, още 15-годишен, той е подкрепен в творческите си опити и после многократно подпомаган не от кой да е, а от големият и уважаван поет, от самият Ярослав Връхлицки.

Въпросът е в това, че животът на Сова е твърде труден и сложен. Останал съвсем рано без майка, ненавиждан от враждебната мащеха, той бързо се затваря в себе си и търси думи за страданието, мечтае за опора на ранимата си душа.

После творческият му полет не намира небето, което търси. Работи на дребни и скучни служби, по-късно съдбата му предлага унизителен развод с жената, която обича, а накрая го приковава към креслото и инвалидната количка.

Но най-голямото разочарование и болка творецът изпитва от ограждащите го лицемерие, духовна нечистоплътвост и обществена непочтеност.

Всичко това, взето заедно, формира един поет който роптае срещу пошлата градска действителност, като й противопоставя виталната свежест на природата.

Той изостря социалното до антибуржоазен протест, извисявайки над пошлостта хуманистичния идеал на своята морална позиция. И когато се казва, че: “За разлика от символизма на Бржезина, Сова и неговите символистични видения са социализирани”, това означава, че по творческата си природа той не губи връзката с действителността, било за да й се противопостави, или за да й се любува.

В този смисъл неговата поезия не е естетска, а жива, жизнена и затова човечна и вълнуваща.

Особеният й символистичен привкус само спомага да се усети вълшебството на природата, а изразните му средства- реалното да се облагороди от бляна.

Често определят Сова като поет на човешките мечти, коптежи и фантастични видения, като талант с романтични елементи, владеещ багрите и полутоновете.

Като поет, който се удивлява от простите неща, отдаден на витална прослава на живота. И в същото това време като творец, който тъжи по хармонията, която противоречията постоянно разрушават, като лирически талант, вслушан във вътрешните си чувства и страсти.

Като поет-самотник, загубил вяра в идеалите и идеите, но интуитивно вярващ в крайната победа на доброто.

Сова не знае пътя към бъдещето, въпреки обществената си активност. Той търси този път и го налучква като интуитивен лирик. Но търси някакъв среден, компромисен път.

Или както пак Шалда гениално го формулира: “Сова е дух хармоничен, който успя да помири света на силата със света на любовта.”

Цял живот той се опитва освен с творчеството си но и с действията си да бъде по своему общественополезен. Участва активно в литературните и в обществените процеси.

След литературния му дебют в “Светозор” през 1883-та, сътрудничи на “Лумир”. После покрай “Модерно ревю” се сближава и приобщава към чешките декаденти, запознава се с анархисти.

Заедно с “Чешката модерна” търси нов път както в литературата, така и в обществения живот… Споменавам това, само за да отбележа, без да влизам в повече подробности, сложния му и лъкатушен път.

Той неведнъж доверчиво се втурва и после болезнено се затваря в себе си, като отреагирва със стихотворения.

Антонин Сова издава приживе 35 книги - стихосбирки и няколко романа. Посмъртно излизат още 4 негови книги, без избраните, които са около десетина.

Особено пълни и представителни от тях са “Стихотворения” на “Чехословашки писател” от 1953, преиздадена през 1958 г. и изданието от 1964 г., в което е представено неговото тематично многообразие.

Едно чудесно по-късно избрано от 1987 г. подрежда стихотворенията му така: лирика от младите години, реалистична и импресионистична поезия, стихове на непокорството, стихове със символистична и обществена насоченост, стихове за любовта и живота, за общочовешките проблеми, и накрая- стихове за завръщането към младостта.

Това разпределение дава пълна тематична представа за тематичния обхват на неговото творчество, но е ясно, че в едно такова кратко представяне не е възможно да се покаже цялата му палитра. Още повече, че стесненият обем би го представил еклектично и не би дал възможност за органично внушение на творбите му.

Затова , без да се представят творби от всичките изброени направления, ви предлагаме около 40 стихотворения, които са сходни по звучене и дават представа за най-характерното от неговия творчески почерк.

Цялостната представа за Сова като поет се придобива и допълва дори само ако проследим заглавията на неговите поетични книги.

Ето ги: “Реалистични строфи”, “Цветя на интимните настроения”, “Из моя край”, “Съчувствие и гняв”, “Сломена душа”, “Бурно изстрадани скърби”, „Още веднъж ще се върнем”, “Долината на новото царство”, “Лирика на любовта и живота”, Борби и съдби”, „Жътва”, „Песни за родината”, “Кървящо братство”, “Надежди и болки”, “Сурова любов”…

Дори и без да правим разбор на съдържащите се в тях творби или да цитираме, добиваме представа за творческите интереси и за позициите на поета.

(Ако сме сериозни изследователи и не търсим странични ефекти, можем само да споменем за “българската връзка” у Антонин Сова. Това, че първите му публикации са подписани с българския псевдоним Илия Георгов. А много по-късно, увлечен по българската поетеса Люба Касърова, той я вплита като главна героиня в своя “Ивов роман”).

До тук не стана дума за прозаичните книги на поета, които също са на ниво, но нямат значението на поетичните му достижения.

Творчеството на Антонин Сова, както вече стана дума, е забелязано и оценено още в самото си начало. Съпътствано е от критическо внимание и през целия си развой.

Това, разбира се, се дължи на неговата значимост, но не е без значение и особената пристрастеност и внимание от страна на Ф. Х. Шалда, с когото Сова има щастието да бъде съвременник - състудент, съмишленик и съратник.

Вече посочихме някои негови оценки, но е добре да наблегнем, че в моментите си на криза, поетът се е облягал на неговото рамо.

Например, когато Сова изживява съмнения, колебае се и се бои да се върне към пейзажната си и интимна лирика, които са най-добрите му достижения, за да не го обвинят, че се е изчерпал в гражданските си стихове и да го подозират в творческо безсилие, (това е времето на книгата му “Още веднъж ще се върнем”) именно Шалда й дава висока оценка в “Чешко ревю” и горещо я препоръчва.

Шалда вече е казал, че за Сова “природата е състояние на душата”, а сега тъкмо навреме подчертава, че поетът не трябва да се отказва от достигнатото, като пише: „Това бе стих, дъхтящ необичайно леко и упоително, гъвкав и тъжно-мелодично замъглен…”

Той се отнася към него със загриженост и любов, но не разбирайте, че само го хвали. Критикът е обективен и нерядко казва и остри и неприятни думи.

Като добавим интереса и на други големи имена, които са писали за Сова: Карел Чапек, Йозеф Хора, Зденек Нейедли, Юлиус Фучик… засилваме убеждението си, че Антонин Сова още тогава е бил признаван за значим творец и обграждан със заслужено внимание.

Като повторим определението на Юлиус Фучик, че Сова е “Йоан Кръстителят на съвременната чешка поезия”, нека припомним и някои оценки за него от другите забележителни творци: Ярослав Сайферт пише през 1892 г.: “Обичах поета Сова. Беше ми приятно в атмосферата на неговата поезия. Всички го обичахме. Особено Йозеф Хора”.

А самият Хора през 1928 г. споделя: “Антонин Сова беше поет, който не познаваше брегове, мечтаейки всичко до разбере и всичко да заобича, на всичко да даде ритъма на своята кръв… Той вярваше, но неговият бог нямаше лице, той менеше своите подобия, изчезваше в мъглите и пак се появяваше в други светове, защото в Антонин Сова, както в малцина чешки поети, живееше неутолимата жажда за красота и чистота, които не могат да се постигнат.”

А през следващата 1929 година добавя: „Сова от края на столетието и началото на новото е един покръстен Ницшев Заратустра. Той иска да пробужда, да погребва, иска да даде енергия на силата, да стане носител на ново евангелие, да бъде преоценител на всички стойности.”

А Зденек Нейедли през 1909 г. се възхищава: “Сововите стихове наистина пеят, имат своя музика. При това и обсегът на Сововата лирика е наистина музикален..”

В своя отзив за книгата му “Кърваво братство” през 1920 г. Карел Чапек споделя: “Новата стихосбирка на А. Сова докосва две основни струни на неговата поезия: страстната, звучаща с мечти социални и народни и интимната лирика на сърцето и природата. Но не мога да се избавя от усещането, че в тази сбирка крилата му са уморени, а гласът, който толкова пъти призоваваше за бунт, някъде му изневерява. Но другата, интимната част на книгата, променя това впечатление.”

А две години по-късно по повод книгата “Пролетта на поета”, пак Карел Чапек пише: “Година след година Сова обича света по-нежно и по-трогателно: навсякъде чувствате, че между неговите очи и красотата на света са се натрупали толкова сърдечви и болезнени преживявания. Неговата лирика все повече е лирика на родния край, духът му стои смирен на спокойни висоти и във всичко поздравява и гали своите скъпи познати, убягващи от телесните му очи, които толкова по-живо и обично стоят пред вътрешния му взор.”

Умората, скръбта, тъгата не са само плод на обграждащата действителност. След 1903 г. постепенно го обхваща гръбначно-мозъчна болест. А той е едва на 40 години.

Уморяват го и търсенията, лутанията, колебанията и обществените и творческите му начинания.

Въпреки съпротивата, която често среща, се умножават и признанията: През 1912 г. е избран за член-кореспондент на Чешката академия на науките и изкуствата, а година по-късно за действителен неин член. Вече се нарежда между признатите “безсмъртни”.

За петдесетгодишния си юбилей през 1914-та получава 220 поздравителни адреса. Имал вече славата на признат и обичан поет. (Това обаче не пречи в следващите години да изпитва нови огорчения от литературните си и обществени борби, тъй като влиза и излиза от разни литературни и политичести спорове. Като предмет на спорове се явява и библиотечната му деятелност както и творчеството му с някои субективни оценки. Да не забравяме, че това е и времето на Първата световна война.)

Тъкмо тогава се влошава и здравословната му състояние. Налага се да престане да ходи на работното си място в библиотеката. През 1919 г. го напуска и жена му - красавицата Мария Коваржикова, 20 години по-млада от него, за която се е оженил с голяма любов.

През 1920 г. здравето му съвсем се влошава, силите го изоставят, той едва се влачи из къщи и не може сам да излезе на улицата.

На 56 години той вече е само дух. За 60-годишншната му Карловият университет го прави свой почетен доктор. Сова продължава да взема спорадично участие в обществения живот, но все по-рядко и колебливо.

През 1927 г. престава да пише. През същата година издава чудесната си книга “Сурова любов”, а през следващата - 1928-ма, на 64 години умира в родния си Пацов.

Изкушавам се да кажа защо от много време харесвам поезията на Антонин Сова, чиято книга “Избрано” си купих от антиквариата още при първото си отиване в Прага през далечната 1966-та година. Защо отдавна съм искал да го превеждам и съм го превеждал за някои издания.

Както вече стана ясно, Сова е многопланов, многозвучен, мелодичен поет. Поет на достоинството и доблестта, на състраданието и съучастието. Поет на човешките мечти, копнежи и блянове, на багрите и тоновете, романтичен, баладичен… Интуитивен лирик, майстор на импресионистичната картина. Поет на виталната прослава на живота.

Разпънат между действителността и бляна, той съумява да внуши със специфични изразни средства вълшебството на природата, душевната красота на човека, отстояването на висши човешки принципи, родовата принадлежност.

От всичко това произтича, че той може да се определи като поет на моралната позиция.

В университетските учебници по литература пише: “Значението на поета Сова за чешката поезия от 20 век се състои в това, че паралелно с преодоляването на лумировския патос и анахронизираната епичност, на Бржезиновата дръзка абстрактност и Махаровия гротесков реализъм, той успява да подчини на реалистичния метод художествените възможности на импресионизма и символизма и пръв демонстрира синтеза между реалистическия и нереалистическия тип на художествено обобщение.”

Чудесно! Но академично и сложно. Аз бих го обобщил по-простичко:

Антонин Сова е великолепен лирик. Сова владее магията на словото. Сова е от поетите, на които се вярва, защото и като личност стои зад всяка своя дума.

Какво повече от това, че след толкова години той пак ни събира и вълнува!