Новица Соврлич

превод: Елка Няголова

Това ни е Пътят -
нашият, сръбският.
Отдалеч се познава лесно.
Помним и други,
и повече пътища,
спокойни
и с царски знаци,
но точно този
от враговете си
винаги пазим.

С душа го покриваме -
да го намерим
после в сърцата си.
От сутрин до вечер
над него погледи греем,
нощем с гвоздеи
го занитваме,
на всяка цена да го подковем
досущ като коня Шарколия
на оня юнак…

Понякога ходим по него,
бягаме от небесата.
Той го понася,
а ние не можем,
не сме заслужили
да търсим
от Ангел и Господ
да ни вдигнат в небето
заедно с този
път под нозете.

Знаем, но и не знаем
кой го е изоставил
и на земята ли е
или в небето.
Къде е?
И всичко по него,
дори по закон е наше,
и чака спасение,
да бъде нашият
Ноев ковчег.

Затуй и не търсим,
а и не пречим,
нито за повече жаждаме.
Както майката може
да чака своето чедо
със векове - и ние така -
чакаме тук
ечемик да поникне,
да го пожъне
косовска вакла девойка.

Пък да омеси бели самуни,
нас да нахрани пред живи предци.
Когато глада усмирим,
ще изречем клетвата
и пак ще поседнем.
И няма да бъде като при Марко,
дето орал е напразно.
Ще бъде като при княза,
дето Път ни е дал
и го е вдигнал до небесата.