интервю на Марко Марков с писателя Николай Хайтов

- Какво са Родопите за Вас?

- Родно място. Утробата, в която съм се развил. Духовно и физическо убежище в добри и лоши дни. Това е. Има неща, за които думите не стигат.

- Кое събитие в историята на Родопите извиква сълзи в очите ви?

- Краят на Момчил юнак най-силно разпалва въображението ми. Начинът, по който загива той в подножието на беломорската крепост Буру кале при сблъскването му със съюзените турско-византийски сили.

Могъл е да отстъпи и да не захваща бой с изправената срещу него 40-хилядна армия, но той въпреки, че имал само около 5000 души зад себе си, приема боя и се бие до смърт.

Така загива единственият до това време балкански владетел, който се одързостява да се противопостави на агарянското нашествие, запалвайки корабите на турската флотилия при беломорското пристанище Абдера.

- Родопският писател, когото уважавате и обичате най-много?

- Чепелареца Васил Дечов.

- Произведението, посветено на Родопите, което Ви е направило най-силно впечатление?

- Дечовата книга, посветена на миналото на Чепеларе - първият и вторият том. Това е една херодотовска история, написана с невероятен прозаически чар.

- Най-ярката черта от душевността на родопчанина според Вас?

- Способността му да оцелява.

- В едно интервю твърдите, че траен герой на почти всички „Диви разкази” сте Вие. Истина ли е това?

- Истина е. Аз съм попаднал на десетки сюжети за „диви” разкази, но съм прибегнал до разработването само на тези, с чиито герои съм могъл да постигна най-пълно сливане. Те са се разтворили в мене и аз - в тях.

- Вашето отношение към краезнанието като литература и документ?

- Основният момент в краезнанието е, разбира се, научният, основното градиво - документът. Но когато за документите разказва човек с литературна дарба, като например Дечов, тогава се раждат най-редките и най-ценни краеведчески творби, оплодени с художествена закваска.

Тези творби, освен че са научнополезни, но се четат с наслада и влизат не само в ума, но и в сърцето. Те действат и на въображението и оставят възможно най-дълбоки следи.

Такова произведение е например книгата на Константин Канев за Момчиловци - благородна амалгама от документалистика и проза. Този вид книги най-силно подхранват националното самочувствие. В това е и тяхната особена ценност.

- Българинът и историческата памет - какво мислите по този въпрос?

- Историческата памет на българина е в зачатъчно състояние. Тя е на чергарско равнище. Българинът не тачи своите исторически светини. Не тачи и своите герои, готов е при всяко поколебаване на конюнктурата да ги забрави и захвърли. Най-ярък пример за това е, че на повечето от тях гробовете не са известни, а когато са му известни, рядко им обръща внимание. Да сте чули някой да е посетил гроба на Петко Рачев Славейков?…

- Какви чувства изпитвате, когато разговаряте с документа, попаднал в ръцете Ви?

- Чувството ми зависи от съдържанието на документа. Мога да ви покажа един документ - тук при мен е протокол на Държавната комисия за издирване гроба на Левски от 12 юни 1937 година. Обсъждат господата /в това число и директорът на археологическия музей/ съобщението във в. „Мир” от 6 март 1937 година, че гробът на Левски се намира в олтара на софийската църква „Св. Петка Самърджийска”, но пръста си не помръдват да проверят вярно ли е съобщението…

Години след това, когато по друг повод „предсказаните” кости на Левски се откриват в олтара на същата църква те мигом изчезват и разкопките се преустановяват. Като четеш такива документи, трудно е да изпиташ друго чувство, освен ярост.

Или пък четеш решение от миналия век в родопското село Славейно за облагане с данък на разорителните женски накити и ти става мило, че са се раждали на времето умни хора.

Или пък четеш документ, че преди 1944 г. на художниците се разрешавало да пътуват по БДЖ безплатно, за да опознават и рисуват България - това не е ли трогателно?

Ето така всеки документ събужда различни чувства. На тази тема може да се напише цяла книга със заглавие” Срещата ми с документите” или нещо подобно.

- Може ли един писател летописец да изневери на истината, макар да я съблюдава строго?

- Писателят изневерява на истината, когато знае коя е тя, а пише от користни съображения обратното. Но ако аз вярвам в една лъжа просто защото се самозаблуждавам, това не е изневяра. За писателя истината е онова, в което вярва. Няма в литературата друга, „обективна” истина, художествената истина е винаги субективна.

- Каква е ролята на емоцията в творчеството на един писател летописец?

- Нека да говорим за писателя изобщо, а това, че той може да е „летописец”,”историк”, или просто „сърцевед”, не е от значение. Какъвто и да е той, емоцията е основен двигател в неговата работа.

Без вълнение не е възможно да се създаде художествено пълноценна творба - това е основен закон. Силното чувство е всъщност двигателят на творческите механизми в човешкото съзнание и подсъзнание, които осъществяват своеобразния художествен „строй” на мисълта.

При силно вълнение думите сами си идват, без да ги измисляш… Ако за битието може да се каже: „В начале бе словото”, още по-спокойно би могло да се каже за словото: „В начале бе чувството”.

- Кои са според Вас най-българските книги?

- За мене това са „Българи от старо време” от Любен Каравелов, „Чичовци” на Иван Вазов, „Записките” на Захари Стоянов, „Ганчо Косерката” на Цани Гинчев, „Под манастирската лоза” на Елин Пелин, „Старопланински легенди” на Йовков, автобиографията на П. Р. Славейков, „Житие и страдание грешнаго Софрония”, една книжка с белетристика има на Трифон Кунев и т.н.

По правило най-хубавата книга на един писател е и най-българска. Националното като литературна еманация е най-финият от съдържащите се в една книга художествени аромати.

- Във Вашето творчество се съзира едно преклонение към светлината, водата, гората и пътя. Откъде идва тази обич?

- Това са четирите основни елемента на моята родно-селска природа, където ми е хвърлен пъпът. Това са и основните източници за живот, за радост, удоволствие и естетическа наслада.

Пътят, който няма край и ти предлага неизброими изненади. Той е и символ на вървежа на живота, на очакването, на надеждата, на интригата. Всеки път е кълбо от тайни и сюрпризи.

Премъдрата стара гора - то пък какво е чудо, ако я погледне човек извътре! А светлината е, която разкрива всичко. Поживейте в дъждовна Финландия две седмици и като се върнете, ще разберете какъв дар е светлината. Очи само да имаш. А очите за тези неща или отрано се отварят, или никога.

- Левски и Капитан Петко войвода - общото и различното по пътя им към голгота и свободата?

- Към свободата Левски и Петко войвода вървят в една посока, макар че Левски е с крачка напред от хайдушката стъпка на Петко.

А голготата им е твърде различна. Най-високата/и видимата/ голгота за един герой е куршум в челото, на връх Бузлуджа или на Вола, все едно - важното е да е куршум, и то именно в челото.

Ако не е - поетите и летописците имат грижа да го преместят в челото, ако той е вече забит, примерно казано, в корема или гърдите. Защо? Смешно може да ви се види, но самото понятие „корем” не подлежи на възпяване, също и на прострелване.

Затова се твърди, че Ботев е прострелян в челото, което, надявам се да знаете, че не е вярно.

Втората, поетически по-непълноценната голгота е обесването. Мога да ви уверя, че самият Левски, ако можеше да избира, щеше да предпочете куршума при Къкрина да го бе ударил не в ухото, а в челото.

Бесилото е естетически противно, макар да се изисква повече героизъм да увиснеш на него, отколкото да бъдеш прострелян.

Простреляният не осъзнава, освен за кратко, че идва смъртта. А Левски е гледал смъртта в очите цели 40 дни.

И не може да не се е мъчил, да не е страдал, още повече като е видял, че на обесването му са дошли да присъстват трима-четирима, и то насила доведени българи.

Третата голгота е вече тая на Капитан Петко войвода. Него нито го прострелват, нито обесват, а просто го пребиват в кауша и откриват пътя на болестта, която ще го съкруши - рак в корема.

Топи се, топи се човекът, докато става кожа и кости и си отива изоставен, забравен, сам със своята мъка.

А тази мъка е била доста по-голяма от предсмъртната мъка на Левски, който е умирал, но е знаел, че смъртта му е част от борбата и, още по-важно - че свободата все пак ще дойде.

За разлика от него капитан Петко умира със съзнанието, че свободата никога не идва, защото ако едни тирани си отиват, други идват и свободата си остава мираж.

Така че голготата на Петко, макар да е не тъй висока, както на Левски, е по-трагична. Говоря за душевното им състояние в последните им мигове.

- Най-щастливия Ви миг като човек и като творец?

- Писал съм веднъж по този въпрос, но ще повторя: Най-върховно, почти неземно чувство на щастие съм изпитал наяве, когато за пръв път избягах като чираче от Пловдив и се отправих призори през един пролетен ден към родното ми село.

Чувството на освобождение беше неописуемо. Това е може би чувството, което пилетата изпитват, когато хвърчат. Насън обаче, на два-три пъти съм изпитал много по-щастливи изживявания.

Това бяха цветни сънища, свързани с една прешарена от цъфнали дървета и цветя планина.

И в двата съня съм плакал от щастие, което в живота не ми се е случвало. Това беше плач от възторг пред красотата. Да ми го беше разправял някой, нямаше да му повярвам.

- А най-нещастният Ви миг?

- Смъртта на майка ми. Интересно е, че този миг се осъзнава после и колкото времето минава, болката се увеличава.

- Историческа личност, пред която сваляте шапка?

- Човекът Левски. Не революционерът. Революционерът може да бъде одумван за едно, за друго, понякога - за всичко, но в човека Левски има нещо божествено, което го прави Безподобен!

А именно това е убегнало досега на неговите биографи. Всички оскъдни опити да бъде изобразен той като човек, с изключение на Вазов, са просто безпомощни.

- Първото нещо, което Ви идва наум, когато чуете думата „власт”?

- Каже ли се власт, първата асоциативна връзка е с думата „произвол”. Може би защото в българската история тези две понятия винаги са вървели подръка.

- Човешкото качество, което цените най-вече?

- По-рано се захласвах по мъжеството, по храбростта, сега виждам, че най-рядкото и трогателно човешко качество е добротата.

Обикновената, скритата, забравената доброта. Казвам „забравената”, защото 45 години не съм прочел във вестниците тази дума и нейната посестрима „човещина”.

Храбри хора има, учени и умни се намират, талантливи, също и доблестни - чат-пат, но истински добрите хора са голяма рядкост.

И мисля, че именно от липсата на доброта идват големите наши нещастия. Лошият човек, каквато и табелка да си сложи на гърдите: „Демократ”, „Социалист”,”Либерал” е пр., нищо хубаво от него не може да се очаква.

- А кое ненавиждате у човека?

- Проклетията. Слепият егоизъм, съчетан с агресивно поведение, и особено - с демагогията… Може би демагогията/лъжата с користна цел/ е най-противното нещо у човека. Затънали сме в океан от демагогия.

- Имате ли литературни врагове?

- Няма литератор без врагове. Завист предизвикват не толкоз проявленията на таланта, а материалните успехи. Високото тиражиране на една книга, например, честото й преиздаване у нас и в чужбина - това е нетърпимо за завистниците и то те вбесява и хвърля в атака.

Някои от моите книги се радват на доста преиздания, така че многото врагове са ми, както се казва, в кърпа вързани. Та само „Диви разкази” имат 42 издания!

- А как се отнасяте към враговете си?

- Като захапе някой - удрям и аз: по главата, по зъбите, където мога. Не съм от деликатните, нито от смирените - такава ми е природата. Но мекотелите избягвам. Мекотелото гледа да се лепне за тебе, за да изглежда равностойно.

- В какво вярвате?

- В предопределението.

- За какво бихте искали да напишете книга?

- За добротата.

- Защо според Вас Родопите все още не са родили своя голям поет?

- Не му е дошло времето. Големите поети не се раждат през ден.

- Вашият съвет към този, който хваща перото сега и е решил твърдо да служи на някаква кауза?

- На такъв не са му нужни никакви съвети. Съвети са необходими на колебаещите се. Талантът е взрив, той съвети не понася. Взривовете не се управляват

- Каква е ролята на самодисциплината в писателския труд?

- Ролята е същата както при земеделеца. Ако само си мислиш да посееш картофи, а се бавиш да сееш, няма да се родят картофи. Трябва да се работи.

- Вашето любимо занимание извън творчеството?

- По-рано колекционирах снимки, сега обичам да наблюдавам мравките: съзерцанието на мравешкия род ме отморява и усилва вярата в Бога.

- Нещо любопитно да сте открили?

- Много неща, но едно само ще споделя с вас: Когато едно мравешко племе нападне друго, можете да видите всичко, но не и бягство. Страхува ли се мравката, или не се страхува от смъртта - не знам, но кипне ли борбата, мравката се бие, докато я разчекнат. Да не говорим за другите й мурафети. Прехваленият човешки „ред на разума” в сравнение с реда при мравките е чиста бъркотия.

- Има ли мисъл, която би могла да служи за мото във Вашия живот?

- И на този въпрос съм отговарял, но ще го повторя: „Всичко с мярка”. Това е надписът на храма на Аполона, ако се не лъжа, в Делфи. Няма по-всеобхватна мъдра рецепта за човека от тази.

На нас, българите, големият недостатък е в голямата ни импулсивност, която ни хвърля от една крайност в друга. Ние много рядко и трудно улучваме мярката. Аполоновата мярка.

- Как гледате на сегашния ден на България?

- През всички дни, които са минали през очите ми, в България е ставало и става едно и също: Търкаляме камъка по нанагорнището, за да оградим поредния „нов живот”, и след това го изтърваваме по нанадолнището, за да почнем упражнението отначало.

- С какво според Вас човек е длъжник на времето, в което живее?

-Аз по-скоро бих попитал: А с какво и „времето” е длъжно на тези, които е озлочестило или измамило? И какво е „времето”? Едно чудовище, което ни размотава като перушинки. Посочете ми едно сериозно нещо да се е случило в България по собствената ни воля. И все някому и нещо дължим!

- Вашата най-голяма надежда?

- Биохимиците. В тях ми е надеждата да открият тайната на мравките, на бръмбарите и пчелите, защото не се е ни чуло, ни видяло досега две пчели да се сдърпат за повече нектар, две мравки да объркат пътя. Вярвам, че те ще изолират химическия разум, който управлява тези съвършени общества и ще могат да го инжектират и в човека.

с. Яврово, юни 1992 г.