Константин Симонов

превод: Иван Антонов

***
Майорът возеше момчето на лафета.
Бе мъртва майката. Със нея не успя
да се прости синът.
И в тези десет дни разбра момчето,
че сякаш бе години десет извървял светът.

Лафетът изподраскан в битката голяма
го возеше из крепостта на Брест
и знаеше баща му - за момчето няма,
отдавна няма друго място днес.

За да не падне то привързано бе
в оръдейния му щит,
ала бащата го раниха и оръдието му разбито.
Момчето сякаш спеше със играчка до гърдите,
а всъщност побеляло беше без да изкрещи.

Вървяхме ний за него из Русия,
а то събудило се сякаш махаше с ръка.
Говориш ми, че има още много
със такава орисия
и време ми е да се върна у дома.

За тази мъка ти от разказите знаеш,
ала на нас разкъсваше сърцата тя,
че който е видял веднъж това момче,
за тишината не мечтае,
до края той не може да се върне у дома.

И трябваше очите му да видя скръбен,
със тях аз плаках там в праха,
а още можеше момчето с нас да бъде
и да целуне горестта на нашата земя.

За всичко, на което с теб държахме,
войнишкият закон ни призова на бой.
И моят дом не е, където някога живяхме,
а там, където беше на момчето той.

В земи далечни, на Урал из планините
момчето спи, съдбовно там момчето спи.
Аз вярвам: ще се срещнем в дните,
в които след войната всеки ще прости.

А ако пък не стане, щом денят настъпи
и случи се на мен,
на него както случи се във тези дни,
по бащината диря на войника скъпа,
прощавайки се с него, ти и мене помени!