Николай Риленков

превод: Иван Антонов

***
Сражавахме се цяла нощ, на сутринта
бе вече в село непознато батальонът
и бързаха жени, деца с цветя
да срещнат радостни войнишките колони.

А аз, поглеждайки встрани, видях
едно момиче, може би на пет години,
във сянка на дърво столетно - с поглед плах
се взираше по пътя кой ще мине.

И докато рота подир рота в онзи час
изнизваше се морен батальонът,
то втренчено се вглеждаше във нас:
дали не търсеше то някого сред нашите колони?

Трептеше росен хубавият ден
в златните ресници на това момиче
и в този миг се струваше на мен,
че то на мойта дъщеря прилича.

И сякаш всички пътища в света
в дървото старо спират,
аз не на себе си извиках: “Ира,
как, мое птиче, лястовиче мое, долетя?”

Момичето потрепна, гледайки тревожно как
колоните напред се скриха:
“Аз казвам се Маруся, чичо! - така
ми отговори много тихо.

“Маруся? Ах, каква си жал!”
и на ръце го вдигнах нависоко,
то на гърдите мои полежа
и слушаше как дишам аз дълбоко.

На тежки пътища товара тук свалих.
/Какво пък, Ира, не ревнувай!/
И нежността събрана във годините изпих,
когато непознатото момиче бащински целунах.

Пътувах после не един сезон
на цялата война из мрака,
вървях нататък с моя батальон,
където дъщеря ми ме очакваше.