Константин Н. Петканов

Преди всичко „Бай Ганю” е едно литературно произведение. Бай Ганю е главният герой в редицата фейлетони на Алеко Константинов. И нищо друго той не е. И, за да се разбере талантливото творение на Алеко, необходимо е то да бъде преценено като художествена творба.

Чужденците мислят, че Бай Ганю е българинът. Така мислят и мнозина нашенци. Толкова много се е писало по това, че почти всички писания и критики за „Бай Ганю” са се стремили да докажат, че Ганю Балкански е един жив човек, който напук на всички българи, ще остане жив и във вековете.

Но жив ли е бай Ганю в самото произведение на Алека? И ако е наистина жив, кое му дава безсмъртие? Бай Ганю се ражда на политико-обществената арена у нас. На тая плоскост Алеко го кръщава и той расте, узрява и се шири из Европа, без да държи сметка ни за род, ни за родина, ни за времето, нито пък за възможностите си.

Може ли такава една рожба да бъде цялостна и толкова синтетична, та да представлява българския тип?

Който познава добре нашия народен епос, не може да не признае, че именно в него българинът се явява в истинския си, пълен образ. Колко дълбоко той носи в душата си всички проблеми на живота си и с каква искреност и простота изразява мъките и радостите си, копнежите и стремежите си.

Ни сянка от плоска и дебелашка хитрина, а пълна прямота, ярка индивидуалност и съзнание за определена мисия на земята. И главно затова Бай Ганю не може да бъде българският тип, защото последният е немислим без връзката му със земята, стопанството, семейството, общежитието и държавата.

Но защо критиката иска да ни внуши, че Ганю Балкански е вечният българин? До голяма степен тука играе роля и увлечението, което всеки българин изпитва към нашите политико-обществени въпроси.

Критиката стои на същата плоскост, на която е стоял и наблюдавал Алеко и затова не може да не гледа с неговите очи, и да не смесва външното, формалното, преходното със същественото и вечното.

Неволно става вплитане на личното и на това, което се вижда да става около личността и което в повечето случаи е във връзка с идейните насоки и практическия интерес на самия критик.

И Ганю е такъв, какъвто го виждаш извън себе си - в другите, в ония, които не са съгласни нито с идеите им, нито с действията им.

Ганю Балкански се провъзгласява за народен тип главно по пътя на едно общо политико-обществено настроение и затова той няма оная жизненост, която да го свърже здраво с пълнокръвния живот на народа и да го изправи на крака като български тип.

Самият живот е пълен с отрицателни типове, но те никога не могат да създадат, да характеризират общия народен тип, защото той е преди всичко нравствена личност, която се изгражда широко и пълнокръвно от инстинкта за самосъхранението.

Отрицателното, макар и да се е превърнало в система, то не е характерното за мнозинството, то е само проява на оная зла сила, която се бори срещу нравственото начало, срещу самия живот.

Алеко Константинов е създал своя герой върху простащината и дебелащината на отрицателния тип и затова го е взел от улицата, канцеларията, железницата, изборните места, дружествата и т. н. - с една реч от оная среда, която няма нищо общо със земята, семейството, общежитието и творчеството на българина.

С тия няколко думи аз не казвам нещо ново, а само отбелязвам, че българската критика е твърде много субективна и заинтересована по отношение на „Бай Ганю”. Необходима е по-голяма обективност.

——————————

в. „Литературен глас”, г. 9, бр. 356, 26 май 1937 г.