Елена Фараго

превод: Йордан Стратиев

Почакай!
Зад стъклата прелетя
една снежинка - първата…

- Ти знаеш колко страшно е без тебе.
Бих искала по име да ме викне някой,
и тъй се чувствам малка и саминка
като че само двама сме в света.

С протегнато, посърнало чело
цветята от саксиите се взират
навън през замъгленото стъкло.
Смрачава се. И огънят умира,
и сините му блясъци играят
из ъглите на мъничката стая.

- Какъв е тоя плач като насън?

- С окъсана, окаляна одежда
и мокри къдри
в стаичката есента поглежда
и чука със дъждовни пръсти по стъклата.
Студено й е. Сякаш е усетила отвън,
че някога все пак сме били мъдри
да скрием кътче лято във душата…

Замръзналото мътно огледало
обхвана стаичката цяла.

- Постой!
Навън фъртуната развява
изкуствените теменуги на снега
и в улицата никой не минава…

И ний ще се погледнем в изненада,
учудени все пак,
че ще се обичаме като преди.