ЗИМА
превод: Росица Кунева
ЗИМА
Птиците, черни плодове
по оголените клони.
Дърветата играят на криеница с мен,
вървя като сред хора
които прикриват мислите си
и питам тъмните клончета
за имената им.
Вярвам, те ще разцъфнат отново
- отвътре са зелени -
и че ме обичаш,
но го премълчаваш.
ЛИНГВИСТИКА
Говори с овощното дръвче.
Измисли един нов език,
езика на черешовия цвят,
на ябълковите цветчета думите,
розови и бели думи,
които вятърът
безмълвно
отнася.
Довери се на овощното дръвче,
когато несправедливост те застигне.
Учи се да мълчиш
на розов
и на бял език.
ПРЕБРОЯВАНЕ НА НАНИЗА ДЪЖДОВНИ КАПКИ
Броя дъждовните капки по клонките,
те блестят, но не падат,
искрящи нанизи капки
върху голите клони.
Поляната ме поглежда
с големи очи от вода.
Златисто-зелените реси на върбата
имат капчеста козина.
Пчелите не кацат по тях.
Искам да ги поканя
до печката ми да се подсушат.
Седя на една планина
и имам всичко -
ПТИЦИ С КОРЕНИ
Думите ми са птици
С корени
Все по-дълбоки
Все по-високи
Пъпна връв
Денят избледнява
Думите отидоха да спят
ЕДНОРОГ
Радостта
Това най-скромно животно
Този нежен еднорог
Толкова тих, че
Не се чува
Кога идва, кога си отива
Домашният ми любимец
Радост
Когато е жаден
Облизва сълзите
От сънищата.
БЯГСТВО
Бяга сърцето
със луната,
облаците остават,
бърза луната.
Бяга луната,
бърза сърцето,
то преследва мечтите,
облаците остават.
Мечтите се струпват.
Бяга сърцето
пред лицето
на мечтите си.
***
напъпващият цвят на една милувка
необгрижена от никой градинар
сред шумата на тялото ми скрита,
бавно,
неудържимо разтваряйки се,
ме отчуждава от самата мене.
ПОСТНА ТРАПЕЗА
Аз лягам,
не ям и не спя,
не поливам цветята.
Не си струва да си помръднеш пръста.
Нищо не очаквам.
Гласът ти, който ме прегръщаше,
вече много дни,
всеки ден
отхапвах по парченце от него,
много дни
живея от него.
Скромно, като онези бедняшки животни,
които край пътя
скубят оределите сламки
и на които нищо не слагат в яслата.
Толкова малко, толкова много
като гласа,
който ме прегръща,
трябва да ме пуснеш.
Без гласа
аз не дишам.
Непрестанно.
Моето слово
кой ще го върне,
живото,
но още непроизнесено
Слово?
Там, където прелита словото,
тревите повяхват,
пожълтяват листата,
пада сняг.
Eдна птица би се завърнала пак.
Но не и твойта дума,
все още неизречена,
в устата ти.
Изпращаш други думи
след това,
думи, с пъстри, меки пера.
Думата е по-бърза,
черната дума.
Тя винаги идва,
непрестанно се появява,
пристига.
По-добре нож, отколкото дума.
Ножът може да е затъпен.
Ножът често минава
покрай сърцето.
Но не и думата.
Накрая е Словото,
Винаги
накрая -
Словото.
С МОЯТА СЯНКА
Вървя с моята сянка,
придружавана само от сянката,
насаме с нея.
През безтревни поляни
аз - все по-бледна,
тя - все по-дълга.
И тя ме води,
Аз се оставям да ме води.
Оскъдните круши по пътя -
гладки бели пръсти -
са наясно с целта
по-добре от мене.
САМО ЕДНА РОЗА МИ Е ОПОРА
Подреждам си стая във въздуха
сред акробатите и птиците:
леглото ми - върху трапеца на чувството
като гнездо във вятъра
съвсем накрая, върху върха на клона.
Купувам си одеало от най-нежната вълна
на овцете, които на лунна светлина,
като блещукащи облаци я
разчепкват над непоклатимата земя.
Затварям очи и се обвивам
в руното на тези верни животни.
Искам да усетя пясъка под малките копита
и щракването на резето да чуя,
което вечер залоства обора.
Но лежа върху птичи пера, високо в нищото рея се.
Свят ми се вие. Не заспивам.
Ръката ми търси сигурност и намира
само една роза за опора.
