Даниел Грожновски

превод: Евгения Динкова

Из „Комизъм. От Алфонс Але до Чарли Чаплин”, 2004

В началото на XIX век Шопенхауер се оплаква от прекомерно широката употреба в Германия на думата хумор. Според него тази дума би трябвало да бъде запазена за по-редки случаи и използвана само тогава, когато смехът се съпровожда от усещане за нещо висше: Този термин не бива да се използва за всяка шега или смехория (…) Надути термини с прозаично значение, ето девизът на нашето време, нищо чудно че днес наричаме хуморист онзи, когото  преди време наричахме смешник.

Колкото и да изглежда второстепенен, въпросът за терминологията издава една съществена трудност. В един наскоро излязъл, блестящ впрочем научен труд авторът все още описва многообразието на хумора, като анализира отсенките и стойностите на комизма. Възприемането на смешните произведения, казва той, е свързано с редица трудности поради тяхното многообразие в зависимост от епохата, жанра и публиката.

Самите теоретици се опитват или да извлекат в тях обща структура - извор на нескончаем брой комични ефекти, или зачисляват комизма към категории съответстващи повече или по-малко на такива жанрове като фарса, сатирата и пародията, или пък противопоставят традиционния комизъм на хумора на нашето дисхармонично съвремие, поел несигурния и неблагодарен път на безсмислицата.

Нима Флобер не мечтае да изнамери начин така да разказва, че читателят да не знае авторът подиграва ли му се или не, нима не мечтае за вид комизъм, който да  не е смешен?

Когато Шопенхауер не безоснователно поставя под  въпрос едно излязло на мода понятие, той премълчава, че то отдавна се е настанило в други европейски  страни и то не от вчера, защото днес знаем, че поне на Запад хуморът съществува отдавна.

Според Шопенхауер смехът заема две отделни територии, нуждаещи се от две отделни наименования: първият е традиционният, вторият е съвременният.

Хуморът, казва той, се отличава с наличие на нещо висше, независимо от това че другояче борави  с езика. Той налага на мисълта нов вид комизъм, скъсващ с добре познатите смешни жанрове като комедията, фарса, сатирата, пародията, гротеската и карикатурата, и се промъква навсякъде, нехаейки за общите категоризации.

Както виждаме, макар и мъчно определимо, това понятие се старае да се разграничи от познатите, лесно доловими традиционни тоналности.

Традиционният комизъм се основава на структурен факт, мигновено разпознаваем за член на дадена култура или общност. Той се отличава с двойна принадлежност, тъй като свързва компоненти считани за несъвместими, като при каламбура.

Поради наличието на тази двойна принадлежност прави невъзможна еднозначността присъща на сериозния изказ. Той застива в поза, която затруднява или замъглява обичайния начин на общуване.

Когато двойната игра завършва с разбираем ефект, можем да говорим за традиционен комизъм, когато ефектът накрая е озадачаващ или неясен, можем да говорим за хумор.

Съжителството на несъвместими елементи винаги е било изтъквано - под различни наименования -  като основен принцип на действие на хумора. Всички помним убедителните аргументи на Бергсон в Смях: Интерференцията на две различни поредици в едно и също изречение е непресъхващ извор на забавни ефекти ; или по-нататък: една ситуация винаги е комична, когато едновременно принадлежи към две поредици от напълно различни събития.

Наскоро Доминик Ногез посочи силепсиса (фигура на речта, която неграматично присъединява един смисъл към друг) като основен двигател на хумора. Силепсисът се отнася за всяко цяло отличаващо се с това, че един от неговите елементи може да бъде разглеждан като съставна част на два сбора. Така пуска в ход двойно послание.

Поради това че придава на едно значимо две значения, силепсисът е в основата на всички видове словесни игри. Той е в основата и на такива форми като скеча (в театъра, киното, комикса), карикатурата и др.

Сблъсъкът на различни нива на значение ни позволява да разберем смешното в духовитостта, остроумната мисъл или поантата, които в даден момент извеждат логиката извън релсите, а също и възникналото от тях забавно недоразумение, забавящо този момент дотолкова доколкото това е възможно.

Силепсисът ни позволява да схванем и добре познати, но лошо обозначени категории. Така по-лесно можем да разграничим различни форми на традиционния комизъм, тъй като по-лесно схващаме двусмислицата.

Към една първоначална информация понякога открито, понякога прикрито се присъсединява втора, както в сатирата, карикатурата, пародията или иронията.

Открито, когато проличават нееднородните й компоненти, изложени в текста от каламбура или забавното недоразумение, или прикрито, когато известна норма на мислене или известна, но недоизказана мисъл трябва да бъдат възстановени от читателя за да може да се осъществи споменатият сблъсък на несъвместими информации.

Във всички изложени случаи компонентите на традиционния комизъм могат лесно да бъдат установени, обозначени и тълкувани. Те са смислени, защото не оставят място за съмнение относно целта на предизвикания смях.

Това има предвид Бодлер, когато говори за значещия комизъм. Действително като си служат с хиперболата, фарсът, сатирата и карикатурата ни препращат към ясно установени норми.

Не съществува обаче двойна структура, която да издава, че целта на автора е да ни въведе в това, което Гранвил нарича един друг свят. Освен ако сбъркаме някой мимолетен ефект (проява на остроумие) или двусмислена ситуация (забавно недоразумение) с комичния похват. Защото хуморът е място за чиста фантазия - нещо което Бодлер нарича чист комизъм за разлика от значещия комизъм - той не принадлежи към двусмислицата.

При разказа, баснята, хрониката, скеча, карикатурата също действат разстройващи похвати, като при тях силепсисът, когато има такъв, се явява съпътстваща добавка,  остроумна щриха, с която смехът проличава за да потвърди общата тоналност.

Тогава можем да говорим за объркваща позиция на хумора. Защото за разлика от традиционния комизъм той не цели да ни разсмее. Той поставя под въпрос обичайния начин на общуване, като трайно вписва разстройващи похвати като в разказите на Марк Твен или умотворенията на Алфред Жари (в Зелената свещ). Силепсис в тях не се наблюдава, но както пише Доминик Ногез: Има в тях някаква крайност, някакво ликуване (…)някакъв извратен късмет мушнат в баницата на текста, някаква метафизическа бенка за чесане.

Така че вместо да придаваме ненужно значение на жанровете и похватите, както правят повечето теоретици, по-добре е да се вгледаме в същината на изказа обречен на двойнственост.

Жертва на несдържано дърдорене, хумористът действително няма кой знае какво да каже, той не държи да вземе думата за да ползва заговарящата функция на речта, състояща се в това да се говори за да се поведе разговор.

Това несъстоятелно, разлято взимане на думата предопределя не толкова видовете или тоналностите, колкото един умишлено корабокруширал начин на общуване.

Хумористът не се ръководи от очакванията на читателя, когото смайва със суетата си, той не се подчинява на изискванията на собствения си разказ, претрупан от празни приказки и излишен смисъл.

Истината е, че не изповядва никаква идея - нито литературна, нито журналистическа, нито политическа. Той се отбива от правия път и поема през просото, там където господства пълната свобода на пилеенето на думи.

Затова по-добре да разгледаме неговите компоненти и да се опитаме да видим по какъв начин се разграничава от традиционния комизъм: защото както видяхме хуморът се явява като нещо своеобразно по средата, като подлагане границите на здравия разум на изпитанието на щуротията, като  местонахождение отсам и оттам, отвътре и отвън (…), ту на кръстопътя, ту на ръба на нещата.

По всевъзможен начин съвременният хумор продължава да измисля различна употреба на езика. Защото счита, че смешният момент е нещо отделно от сериозния език, с който си служи.

Със забележителен усет Пирандело отбелязва, че хуморът е особен начин на възприятие на света поради осъзнаването, че противоположното на това което се твърди е постоянно пред очите ни: това е интелектуална или емоционална нагласа, караща последователно или едновременно да се твърди дадено нещо и неговата противоположност за да стигнат разпокъсаните му компоненти до не по-малко разпокъсаното съзнание. Според Пирандело това търсене на контрастите и противоречията, на което се основава неговото действие, е в пълен разрез с логиката, от която обикновено авторите се нуждаят.

Следователно не можем да се задоволим да възприемаме дадено комично произведение само чрез разглеждане на жанра му или на неговия принцип на действие.

Не че е необходимо да се върнем към контекста на написването му, контекста, който с времето лека полека се заличава и който в най-добрия случай му позволява да оцелее: три века  след излизането му Скромно предложение на Джонатан Суифт свидетелства за безбройните беди в Ирландия, независими от глада унищожил населението на тази страна в началото на XVIII век.

Всъщност познавачите търсят в този вид литература скритите безпокойства на епохата. Те  долавят неминуемите пукнатини. Но вместо да ги възприема, както правят религията, философията или всеки друг мироглед, и да се опитва да ги отстрани чрез разясняване на причинно-следствените им връзки, хумористът се задоволява само да привлече вниманието върху тях.

По този начин той има амбицията да  посочи същината на случилото се, сполетяло през същия период индивида и групата, към която се зачислява: мекотелата съдба, нащърбената история, крайната цел на която не се сбъдва.

Традиционен комизъм                 Съвременен хумор                   Смислов ефект

Каламбур                                                                                       открита двусмислица

Игра на думи

Забавно недоразумение

Фарс                                                                                               прикрита двусмислица

Сатира

Пародия

Ирония

Карикатура

Хумор                                     проблематичен смисъл

Безсмислица                          двойнственост

Мистификация                       неяснота

Това което предизвиква смях, е съчетанието на две информации считани за несъвместими. Поради факта, че не се поддават на логическа обработка и не могат да бъдат вкарани в реда на нещата, те предизвикват мисловен и емоционален взрив изразяващ се чрез смях.

Докато комичната двусмислица действаща на  принципа на сходството  скъсва всяка приемлива връзка, при хумора символичното удвояване на значението разширява до безкрайност неговия обсег, като му придава така да се каже  трайни устои.

Създавайки съмнителна или двойнствена информация хуморът внася ново измерение. Той не се стреми само да забавлява, а да накара читателя да изгуби почва под краката си с помощта на странна, особена атмосфера, но не плашеща, а по-скоро игрова или безцелна.

Дори ако често си служи с похватите на традиционния комизъм, не там е силата му. Той не се смущава от логически спънки, а цели в съзнанието на читателя да изплува друг един ред, потискан от разума - всеобщият ред на неприемливото.

Върши това така умело, че може да се говори за посвещение от филосовски тип.

Длъжни сме да признаем, че както съществува мистично, така съществува и хумористично озарение.