Владислав Русанов

превод: Елка Няголова

ДОНБАСКА

Кръжат в небето бяло кръстове - същински врани.
Септември уж е, но е сякаш февруари.
И властва конят луд над шатрата житейска в здрача,
небето плаче срещу вятъра, небето плаче.
И лист след лист, разлиства залпът оназ тетрадка,
ракети „Град” лежат сред двора, ракети „Град”.
Политаш към земята ничком, студът сковава те.
И падаш, отвисоко падаш в калта безславно.
А спусъкът изстрелва мините във лудо соло.
Свистят осколките зловещо, свистят осколки.
По дяволите този дъжд, по дявола таз есен!
Отново залп на артилерия. Зловеща песен.
Лежиш, под себе си прегърнал Донбас и шепнеш:
Такова нещо е животът, такова нещо…

2015

АНГЕЛИТЕ НА ДОНБАС

Миньорски малък град.
Граничен със Русия.
От петия етаж
небето е тъй синьо…
Лепи момчето дълго
картонени модели,
мечтай за океана,
за тези каравели.
Бълнува платноходи
с портрета на Колумб,
и учи такелаж
и ритъма на румба.
…Остана под руините
на рухналото здание.
Летецът от Украйна
доложи, че изпълнил е
своето задание.

Тя беше шестокласничка.
В луганско знойно лято
в Културния дворец
упорстваше с балета.
Звучеше пицикато,
а тя във фуете,
стоеше все на палци
и лесно различаваше
алегро от анданте.
Шрапнелът я застигна,
когато в миг просветна.
Отчете се наемникът
със този миномет.

Той можеше да стане актьор
или пък лекар,
миньор
или пилот…
Не бе избрал, момче бе -
пред него бе животът.
И често нараняваше
в игрите коленете си.
„Стражари” и „апаши”,
увлечени пропускаха
нерядко часовете си…
Те зад гаража пушеха,
когато той гранатата
случайно там настъпа.
За „Бърза помощ” късно бе.
Душата му
отскубна се по пътя…

Ден първи от септември.
Те в рая влизат в клас
и сядат мълчаливо
по чиновете райски.
Така прозрачно бели
като безплътни ангели -
децата на Донбас…