Христо Ганов

С Божидар ме запозна Владимир Башев. Това стана през 1961 година на т.нар. „Семинар на младите поети” в София…

Не, бъркам. Преди това, година по-рано се видяхме в Пловдив на организирания от мен поетичен рецитал за Медицинския институт.

На същия този семинар Божидар ме водеше по ресторанти, запозна ме в Клуба на журналистите с Богомил Райнов, току-що върнал се от Париж (спомням си ироничния му поглед: „Сега поетите ги създавате на семинари, а?”), след това същата година идваше няколко пъти в квартирата ми, веднъж без да ме предупреди се появиха с Иван Радоев на „Гладстон” 11; с него бяхме в ресторанта на Бунарджика и с Володя Соколов, с когото разговаряхме до разсъмване след индустриални количества водка; след месеци Божидар ме покани в бар „Астория”, с нас беше Любо Левчев.

Божидар танцува с часове с балерината Красимира Колдамова. Той беше много добър танцьор, съзнаваше това и навярно то му е помогнало така самоуверено да покани в Москва - напук на всички протоколи - министъра на културата на СССР Екатерина Фурцева…

***
След идването ми в София се виждахме многократно, говорили сме за хиляди неща, нямам памет за всичко… Спомням си, че ме е удивлявал с точните си преценки за писатели, книги, явления, за срещите си с Вапцаров, за абсурди, случвали се в живота му, литературни куриози. И за всичко - с присъщата му ирония.

Той беше смайващо продуктивен поет. При едно пътуване до Китай, нямайки какво да прави в тази свръхсекретна страна, освен да присъства на официални дипломатически приеми, се върна с четиридесет страхотни стихотворения, цяла книга!

Не знам точния брой на книгите му, но съм сигурен, че по брой на издадените стихосбирки той навярно е недостижим…

Друг спомен. Пак в Пловдив. Божидар се притеснява, че е сключил договор за повест (?) на „трудова, тематика”, взел авансово почти целия хонорар, похарчил го, естествено, а още не е написал нито ред.

След месеци трябва да предаде ръкописа… За да го разсея, се обадих на мои приятели и колеги и цялата група - момчета и момичета пети курс медици - се събрахме у мой състудент.

Беше незабравима вечер, всички се отпуснаха, Божидар беше с момичето, за което написа онова прекрасно любовно стихотворение „Дали защото си безкрайно млада…”; имахме един колега, който знаеше над триста цинични вица и не пропусна да каже голяма част от тях.

Не беше деликатно пред непознатото момиче, Божидар сигурно се е притеснил от дебелащината ни, но кой да мисли за такт и възпитание в онези безумно млади години?

Нали трябваше „да смаем” с нещо гостите… След няколко месеца се появи „И с дъх на бензин”, повест и мисля, че в един от епизодите за мой срам е описана и тази вечер… Въпреки че години наред, когато се срещахме, поздравът ни беше: „Улица „Гимназиална!” (на тази улица живееше „музата” му).

Следващите години и десетилетия се виждахме редовно, той издаваше книга след книга, шейсетте години бяха златоносен период във всички жанрове на изкуството… за да се срещнем в един ужасен ноемврийски ден, на 21-то му число, 1967, на Централните софийски гробища, за да погребем най-скъпия ни приятел Владимир Башев, загинал в нелепа автомобилна катастрофа само на 32 години.

Заминах за София и там, на гробищата съм опрял глава на някакво дърво, за да не виждат сълзите ми, някой ме прегръща - Божидар - и изхлипва задавено: „Да бяхме загинали всички заедно, когато пътувахме за Пловдив”.

Прегърнахме се и плачехме истерично, като осиротели деца. След време виждам Божидар, който говори за Владко пред дома му при откриването на паметна плоча.

Усещах усилията му да се владее, до него беше майката на поета, леля Катя Башева, той като че ли не смееше да я погледне, взорът му беше отправен над смълчаното множество, думите му бяха верни и разтърсващи.

***
Продължихме да се виждаме почти ежедневно, Кони му роди две прекрасни деца, пътуваше много, с нея бяха месеци в САЩ, там се бе видял с Уйлям Сароян, издаде интересна поетична книга „Американска тетрадка”.

Той надживя 77-те години и до самия край продължаваше с неговите „номера”, в които играеше с удоволствие ролята на вечния любовник - помните блестящото му стихотворе ние за безсмъртния Казанова: влизаше забързан в работната ми стая на „Ангел Кънчев” 5 (вече сме 1995,6,7 година), вдигаше телефонната слушалка, „набираше” номер „уговаряше” среща с някакво момиче.

Знаех, че това е поредният му зевзелък, но той просто не можеше да не играе тази роля. Казвах му че не се връзвам на тези му „разговори”, той се усмихваше широко и съзаклятнически: „Бързам, ще изпусна мацето!”.

За да го видя след час в кафенето, където се заливаше от смях след разказаната поредна измислица, забравил за „телефонния разговор”. Никога не е споменавал име на жена, когато е говорел за интимните си подвизи.

Чух, че не е добре със здравето. Позвъних му, глухият глас ми подсказа, че не иска да се среща с никого.

За последен път го видях на събрание на писателския ни съюз. Кони го поддържаше, а той едва се движеше.

Не издържа докрая и, приведен почти на половина, си тръгнаха.

Смъртта на Божидар ме нарани болезнено. Отиваше си един блестящ поет, осветил трайно националната ни поезия и - знаех! - останал завинаги в паметта ми.

Кони учреди литературна награда на негово име, ръководството на Съюза ни беше изцяло съпричастно и ето, че вече няколко години талантливи поети са лауреати на наградите на Божидар Божилов.

***
Сега с приятели говорим често за Божидар, болката от отсъствието му е вече притъпена, а онзи ден Петко Братанов ми достави истинска радост, когато изрецитира „Не си отиват мъртвите от нас…”.

И понеже се разприказвахме за Божидар, някой си спомни за прословутия му навик да си прави „шеги”, друг разказа една от тях, доста солена, аз си спомних…

Може би трябва да припомня някои от тях тук, защото без тях не би бил истински споменът за него. Обичаше да създава „весела митология” за себе си.

***
В края на петдесетте и началото на шейсетте години писателите почиваха през лятото в Созопол; още не беше построена почивната станция край Варна. Та… почиват писателите, каретата за белот и бридж са вече оформени.

Павел Вежинов е известен бриджьор. Играта е в разгара си, когато двама милиционери спират до тях. „Кой е Павел Вежинов?” - пита единият. „Аз съм” - отговаря известният писател. „Паспорта, ако обичате!” „Моля?” - Павел Вежинов е слисан.

Подава си паспорта, където е записано истинското му име Никола Делчев Гугов, Павел Вежинов е псевдоним. Милиционерът гледа името в паспорта, поглежда смаяно писателя и отсича: „Трябва да дойдете в Окръжното управление на МВР в Бургас!”

„Защо!” - скача Вежинов. „Там ще ви обяснят! И моля, не викайте, привличате вниманието!” Павел Вежинов се дърпа, протестира, но представителите на реда са неумолими. И отвеждат Павел Вежинов в Бургас.

Естествено, в дъното на тази „шега” е Божидар. Обажда се предишната вечер до милицията в Бургас и ги предупреждава, че на плажа в Созопол се е появил някакъв „западен шпионин” и се представя с името „Павел Вежинов”, писател.

В онези години на патологична шпиономания властите в никакъв случаи не могат да отминато лека ръка подобно обаждане. И изпращат двама милиционери чак от Бургас.

Ясно е, че местните не могат да се справят с толкова „сериозен” случай. В Бургас, разбира се, след телефонен разговор със София нещата се изясняват, Павел Вежинов се връща в Созопол разярен… Божидар лукаво се подсмихва.

Така ми го е разказал Божидар, макар в книгата му „Весели разкази за писатели” той да го представя в друг вариант.

Друга история, която ми разказваше с неприкрито удоволствие.

Събитието е в края на четиридесетте години на миналия век. Сегашният Театър на армията (или, може би до него) е бил известен ресторант.

Влиза Божидар Божилов и вижда Богомил Райнов вече доста почерпен. Божидар сяда до масата, пиенето продължава.

Богомил очевидно е започнал отдавна, защото след няколко часа е напълно “гипсиран” и не може да мръдне от мястото си.

Божидар излиза пред ресторанта, където е пиацата за такси, моли един от шофьорите да му помогне да „изнесат” Богомил. Правят го.

Божидар се качва в таксито с почти заспалия Райнов, казва адреса и след десетина минути с голям зор изнасят младия тогава поет до някакъв етаж.

Божидар се обляга на звънеца, съпругата на Богомил се шашва от среднощния звън, но все пак отваря вратата и двамата с шофьора хвърлят заспалия в спалнята.

Божидар се връща със също такси обратно, напива се в същия ресторант до козирката, не помни кой е извикал шофьор (оказва се същият), бутат го в колата и шофьорът, не знаейки друг адрес и познал кой е пътникът, го докарва и изнася на гръб до вратата на семейство Райнови.

Съпругата, още по-ошашавена, протестира, но шофьорът не иска и да чуе - поставя го на същото легло и си отива.

- Ти… раз… бираш ли изумлението ни на другия ден, когато се събуж… дам в едно легло с Богомил Райнов? Гледахме се като ииидиоти… Щях да се по… по… бъркам - зацепва Божидар.

Пак той ми е разказвал как се е обадил от домашния телефон на Камен Калчев (домакинът го оставил сам за няколко минути) до „събуждане” и помолил всяка сутрин в 2 часа да будят писателя, защото той само по това време имал вдъхновение да пише; или онази история, която ми се стори ужасна и досега не вярвам да е истина, макар той да се кълнеше, че е вярно: поставянето на писателя Димитър Димов под карантина…

С познанствата си с Бертолд Брехт, с Уилям Сароян и с Екатерина Фурцена направо се гордееше.

А номерата със скриването на случайно изпаднали връзки с ключове бе една от коронните му изяви.

Разказваше ги с някаква неприлична наслада, още повече, че през цялото време той е наблюдавал всичките гневни изблици, отчаяние и скубене на коси от потърпевшите.

***
Историята с колелото на неговия Москвич, когато пътувахме за моята абсолвентска вечер, е разказана от него във „Весели разкази за писатели”, но аз си я спомням съвсем точно: пътувахме за Пловдив с Москвича на Божидар, Любомир Левчев, Михаил Маринов и аз.

Вярно е, че чухме някакво „чукане”, всички почнахме да се правим на големи майстори - това е от „делкото”, не, „това е от кардана”, не, това е „спирачната система”.

Истина е, че беше съботен ден, след много перипетии намерихме някакъв автомонтьор в края на Пловдив, той доволно се изкаля, лежейки под автомобила на една поляна, но така и не установи причината.

И не милиционер, а едно цигане ни каза, когато спряхме и гледахме глупаво тракащата кола, че ще падне задното колело.

***
Тези негови щуротии са забравени; Божидар беше от хората, на които не можеш да се сърдиш продължително.

Уви, много от потърпевшите отдавна не са между нас, не времето изчиства образа му от баналностите на всекидневието и той остава със своята прекрасна поезия.

Един от големите български поети.

септември, 2008 г., Банкя

(с незначителни съкращения)