Стефан Коларов

Връстник на Освобождението, бъдещият хуморист, публицист и художник Александър Божинов се ражда в Свищов, където Царят Освободител е пребивавал, и навярно това е повлияло той да е кръстен на неговото име - Александър.

Появява на бял свят 5 дни след подписването на Сан Стефанския мирен договор и затова може да се каже, че е закърмен със свободата, определила неговия бодър критичен дух. Несъмнено и сатиричната слава на великия му съгражданин Алеко Константинов е дала тласък на хумористичното му перо.

Някога прочетох неговата мемоарна книга „Минали дни” (1958), написана стегнато и немногословно, но съдържателно и с един тънък ироничен тон, който само родените хумористи притежават.

Божинов напуска родния си град поради семейни причини, от неговите обяснения става ясно, че родителите му се развеждат. Той идва в София, където още в гимназията неговият учител по рисуване Н. Павлович забелязва таланта му, затова той става студент в Рисувалното училище.

Усвоява майсторството на своите преподаватели Иван Мърквичка, Ярослав Вешин и Антон Митов. След това Ал. Божинов продължава следването си в Мюнхен, един от най-големите европейски центрове на изобразителното изкуство.

През януари 1904 г. вестникопродавците крещят из софийските улици: „Българан”, „Българан”… Купете си новия хумористичен вестник „Българан”!

Събитието е знаменателно, защото то полага основите на един нов бохемски кръг, чиято скандална слава ще бъде доста продължителна, а интересът към „българановците” няма да е никак малък.

Логото на първия брой на в. „Българан” е доста необичайно: „Двама млади стихотворци, бивши „славни” туркоборци, а пък техни помагачи - кой от дето се закачи.”

Имената на редакторите се появяват едва в бр. 3. Това са Александър Кипров (1880-1931) и Христо Силянов (1880-1939) - и двамата неотдавнашни войводи от Вътрешната-македоно-одринска революционна организация.

В следващите броеве се добавя и името на Александър Божинов, а от 4.IX.1905 г. той остава единствен редактор. Връзката на редактора с македонските дейци и тяхното дело определя и това, че той става по-късно член на Македонския научен институт.

Влизането на Александър Божинов в редакцията на в. „Българан” съвсем не е случайно, защото името му вече е познато чрез публикуваните карикатури на страниците на „Вечерна поща” и „Камбана”, а в новия хумористичен вестник той изявява и дарбата си на хуморист и фейлетонист.

Години по-късно Елин Пелин разказва за творческите изяви на Божинов:

„Аз прелиствам всички ония вестници, стари и нови, в които той е пръснал с неизчерпаема жизненост и духовитост своите малки рисунки - тия своего рода стихотворения, художествени рожби на една чувствителна душа, тънки хронологически отпечатъци на повседневния културен и обществен живот в нашето малко отечество. Прелиствам „Българан”, тоя малък вестник, в страниците на който плачеха, смяха се и растяха толкова млади обещаващи таланти, които бяха една прясна и сочна ядка сред нашия опошлял живот. Навсякъде виждам неизчерпаемия карикатурист с неговата нервна зоркост и все си мисля: каква голяма пустота би било без него.”

Благодарение на широката отзивчивост на редактора, около „Българан” бързо се оформя шумна група от млади творци - талантливи, но безпарични.

Авторът на „Гераците” в статията си „Българановците” дава любопитни подробности за бързата популярност на изданието:

„Още от първите броеве в него почна да сътрудничи Ал. Божинов, който по-после стана душа на вестника и близък негов ръководител. Около Божинов се групираха тогавашните млади току-що започнали литературната си кариера писатели, които станаха и неразделни приятели, наречени от тогавашната публика „българановци”. Това име се установи след първата вечеринка, която тая група даде в „Славянска беседа” и която има небивал успех. Цяла интелигентна София бе се стекла. Станаха сбивания за места. Мнозина се молеха да бъдат допуснати на сцената като зрители иззад кулисите. А една публика от около 200 души, която не можа да влезе в битком набития салон, стоя на улицата пред Беседата през цялото време, докато трае вечеринката.”

Елин Пелин описва пъстрия състав на групата, в която освен двамата основатели Силянов, Кипров, са привлечени вуйчото на Хр. Смирненски Владимир п. Анастасов - Пепо, дипломатът Петър Нейков, по това време лудо влюбен в Лора Каравелова, Петър Паспалев, започналия своята кариера в университета Ал. Балабанов, художествения критик и публицист Андрей Протич, дебютиралия вече със „Стихотворения” Пейо Яворов, художника П. Морозов, дори актьорите Сава Огнянов и Васил Кирков, архитект Пенчо Койчев, политиците Маричков, Константин Батолов и мн. други.

За нощните гуляи и забавления служи свърталището на тая компания в гостилница „Средна гора” на ул. „Раковски” срещу „Славянска беседа”, която се държи от един оригинален и весел човек Георги Атанасов от Панагюрище, когото всички свойски наричат бае Георги. Авторът на „Нане Стоичковата върба” и „Андрешко” казва още:

„Душата на тая група бе Божинов. Той изпъкваше между всички като най-оригинален, най-духовит, най-весел и ненадминат виртуоз в интимните забави на групата.”

Александър Божинов също описва в спомените си как се е запознал в редакцията на „Вечерна поща” с един „слаб, дух, с доста големи мустаци, с брадичка, скромно облечен” непознат човек, който протегнал ръка и срамежливо казал името си Иванов.

Скоро след това двамата отново се срещнали в редакцията на вестника и Божинов подал ръка, за да се запознаят, а Елин Пелин смутено промърморил: Та ние вече се запознахме един път - има-няма три дни.

Божинов продумал, че е разсеян човек и помолил за извинение. Художникът, който тогава не е бил чел нищо от писателя, постепенно се сближава с него, защото той бил „премного занимателен разказвач”.

Сред споделеното от младия автор от с. Байлово Божинов запомнил и това, че той е държал конкурсен изпит през 1896 г., когато се открива Рисувалното училище, но не бил приет.

Много колоритно и занимателно карикатуристът разказва как двамата с Елин Пелин заминават за международна художествена изложба Биенале във Венеция.

Притесненията за скромните средства по време на престоя са показани със сдържан непосредствен хумор.

Утвърдил се като илюстратор, Ал. Божинов по време на един от разговорите си с белетриста, научава от него, че той подготвя книга с весели хумористични творби. Докато обсъждали заглавието й, сам предложил заглавието „Пепел от цигарите ми” и след това подготвил и корицата. Авторът останал доволен.

Божинов разказва и за съвместните пътувания с писателя из провинцията, където те представят хуморески, пародии и фейлетони пред събралите се на организираните по онова време читалищни вечеринки.

Вестниците отразявали техните гостувания. Били поканени и в Свищов. Местният вестник „Дунавски известия” отбелязал в хрониката си гостуването на столичните автори: „Пристигнали са в града ни за читалищната вечеринка, в която ще вземат участие г. Александър Божинов, карикатурист, и г. Елин Пелин, псевдоним.” Дълго време след това прозаикът с нескривано шеговито чувство съобщавал за написаното от репортера-хроникьор.

Карикатуристът е описал и друг момент от взаимните творчески влияния между двамата. Ето какво споделя той:

„В своята голяма галерия от герои и героини, познати нему и измислени от него, той прибави някои и от моята сбирка, които му харесаха. А някои типове, за които аз съм му разправял дребни работи и съм казвал имената им, той ги употреби в своите съчинения. Нему много допадна моя герой - философ Пижо - и го въведе в кръга на своите познати. Пендо намерихме през една зима в едно от грубиянските ханчета при разходка с шейна дотам. Той се беше припекъл до кюмбето и мечтаеше за онова, гдето няма да го бъде. Оттогава Пижо и Пендо станаха и за мен, и за Елин Пелин неразделни другари за нашите литературни и художнически предприятия.”

Висока е оценката, която Елин Пелин дава за майстора на българската карикатура и на неговия принос в борбата срещу без духовността и културната изостаналост:

„Над кипящия и панаирджийски наш обществен живот, тоя празношумен карнавал от важни и надменни фигури на парвенюта-големци, на надути авторитети, на простодушни и наивни селяни, на хитри демагози, на дребнопродавачи на големи идеи, над тая шашардисана маса, изпълнена с практичните муцунки на „байганьовци”, над тоя пъстър и весел карнавал, нагазил в широко разлятата и плитка река на също широка интелигенция, от години насам свети усмивката на Александър Божинов - усмивка ту блага и добра, ту иронична, а най-често жестока и обидна.”

Именитият автор на „Гераците” казва още за своя побратим:

„Рисунката на Божинов е винаги нервна, набърже нахвърляна импровизация. В неговите карикатури-портрети, сцени, типове и пр. и пр., макар и прекомерно шаржирани, неотменното и типичното личат до суровост и със своята силна художествена индивидуалност действат силно и неотразимо. Неговите карикатури на видни политически лица, на писатели, на княза и пр., неговите символни работи „Глад” и „Цинизъм”, „Царят се забавлява”, картината „Пижо и Пендо”, скицата „В кръчмата” - всички тия шедьоври на неговия талант правят впечатление.”

Негово дело е „Златна книга за нашите деца” - едно изключително и крайно полезно издание. Той илюстрира произведения на Иван Вазов, Елин Пелин, Дора Габе, Трифон Кунев и др. Албумът „Македония в карикатури” (1930) със своята оригиналност остава ненадминат и до днес.

Божинов е известен и със своята активна дейност като член на дружеството „Съвременно изкуство”, на друго известно дружество, свързано с развитието на нашите художници - „Родно изкуство”, както и съдейства за основаването на Съюза на дружествата на художниците в България, на Съюза на българските художници.

Още приживе и Александър Божинов, както и Елин Пелин, получават истинско признание, достиженията им в областите, в които работят, са оценени високо. През 1939 г. Божинов е избран за академик в БАН. По-късно академик става и Елин Пелин.

Карикатуристът умира на 30 септември 1968 г. на 90 години.

Сътвореното от големите таланти във всяка епоха се превръща в нейно духовно измерение и висота.