Стефан Коларов

В стихотворението „Баща ми в мен” Пенчо Славейков ясно е разкрил дълбоката приемственост между себе си и заветите, оставени от великия му баща.

Поради многобройните идеологизирани оценки за кръга „Мисъл”, у мнозина се е затвърдило впечатлението, че ницшеанецът Пенчо Славейков е бил чужд на обществено-политическите въпроси, че е проповядвал идеи, далечни на социалните теми, откъснати от действителността.

Като осъдителен пример даже понякога се дава неговия предговор за второто издание на „Стихотворения”(1904) от П. К. Яворов. Сатиричната поема „Опак край” е истинско опровержение на такива мнения.

Достатъчно е да споменем и редица други негови творби - като „Бащин край”, „Любимий падишах”, „Дим до бога”, „Манго и мечката”, за да очертаем актуалния поглед на твореца, който не остава встрани от битката на народа с властта.

Препрочитайки сега „Опак край”, в нея откриваме ярко алегорично изображение, което пресъздава динамиката на политическите страсти, такива каквито и Алеко Константинов, ги показа - отблъскващи и уродливи.

Проличава демократичния поглед на автора, неговото искрено съпричастие към народната участ изразена ярко и недвусмислено. Впечатляващо е и това, че само с някои малки промени, можем да усетим в поемата невероятната близост да нашия днешен ден.

Пенчо Славейков е роден в Трявна на 27 април 1866 г., а умира на 10 юни 1912 г. в курортното селище Брунате, разположено между езерото Лаго ди Комо и гр. Комо в Италия. Неговите кости са били пренесени в родината през юни 1921 г., където е препогребан, но не се изпълнява неговия завет от „Псалом на поета” - гробът му да бъде в кв. Лозенец.

Докато Петко Р. Славейков е търновец, всичките му синове и дъщери са родени в Трявна, защото с това красиво възрожденско градче той се свързва съдбовно. Като млад учител се залюбва с Ирина Райкова - дъщеря на имотен местен чорбаджия, двамата се оженват и тук се раждат техните синове и дъщери: Донка, Иван, Христо, Рачо, Пенчо, Пенка, Райко…

Те имат своя съдба, свое развитие, живеят в друго време, но носят в себе си нещо от бодрия силен дух на своя баща, следвайки неговия пример.

Иван (1853-1901), като най-голям син, е живял с баща си в Цариград и му е помагал в неговата журналистическа дейност. Учил е в Робърт колеж в османската столица. Самият той се изявява като публицист. Бил е избиран за народен представител и за кмет на София (1885-1886). Като деец на Демократическата партия по-късно става министър на просветата в кабинета на Петко Каравелов. Бил е болнав и завършва рано своя живот.

Христо П. Славейков (1862-1935) учи право в Русия, а след това продължава и в Екс-ан-Прованс, Франция. Ярко се изявява като юрист и деец на Демократическата партия. Оженва се в Кюстендил, където живее до края на живота си.

Причината да остане в Кюстендил е семейно-битова - той се оженва за вдовица и заради това не получава благословията на майка си, която не пожелава да приеме тази снаха в София.

Бил е народен представител, за кратко време председател на XIV Обикновено народно събрание и министър на правосъдието. Рачо Славейков завършва Военна академия в Санкт-Петербург и е бил дълги години офицер.

Членува в Демократическата партия. Най-малкият син Райко умира на 17 години е предизвиква големи страдания в близките си, защото всички много са го обичали и са му се радвали - бил е изключително красив.

Пенка е майката на Светослава Славейкова, която създаде музея Петко и Пенчо Славейкови” в София и беше дългогодишна негова уредничка. И още една любопитна подробност: Светослава е била единствената наследничка на рода - Донка и Рачо не създават семейства, а останалите не са имали деца.

Поради тежко боледуване Пенчо П. Славейков е бил трудно подвижен, затова е ходел с бастун, но благодарение на своята воля, успява да надмогне последицата от тежката меланхолия и да се включи дейно в литературния ни живот.

През октомври 1892 г. заминава за Лайпциг, където завършва философия. От създаването на сп. „Мисъл” активно участва в неговото редактиране заедно с д-р Кръстьо Кръстев и там публикува едни от най-известните си произведения.

Голямата му любов е поетесата Мара Белчева, вдовица на убития министър на финансите в правителството на Ст. Стамболов при атентат Христо Белчев.

От май 1903 г. тя става негова спътница и другарка до края на живота му в Италия. Бил е директор на Народната библиотека и директор на Народния театър (1908-1909), където назначава за артистичен секретар Пейо Яворов.

С книгите си „Епически песни”, „Блянове”, „Сън за щастие”, „На Острова на блажените” и поемата „Кървава песен” той отстоява висотата на българската поезия, внася нови мотиви и образи, разкрива дълбоки философски идеи.

Неговите статии и рецензии изиграват важна идейно-естетическа роля и оказват силно влияние върху младите творци - „Душата на художника”, „Българската поезия”, биографичните му очерци за П. Р. Славейков, Алеко Константинов, Шандор Петьофи и др. Личността на Пенчо Славейков още приживе е респектирала и приятели, и врагове.

Макар че е могло да се избегнат крайните оценки за Вазов, неговата остра критическа мисъл отстоява истинските ценности в литературното ни развитие. Високо ерудиран познавач на чуждестранната литература, той превежда и представя с очерци и статии редица именити творци.

ПЕНЧО П. СЛАВЕЙКОВ (1866 - 1912)

ОПАК КРАЙ

Имало някога край чудноват -
може и днес да го има! -
землище хиледи, хиледи той
мили квадратни обзима.

Блъска го Черно море от възток,
Бяло от юг го подпира,
а до ребрата на Дунава бял
той се на север допира.

Тъмни гори го и буйни реки
пряко, на подплес просичат…
Някои историци „Опакий Край”
бозна защо го наричат;

негли на присмех, а дявол ги знай,
негли съвсем справедливо…
Тъй ли, онъй ли - а в Опакий Край
опако всичко отива.

Туй, що се вика уставни, закон -
дим издимил се отколя;
всичко се върши по царския кеф,
т. е. по божия воля.

Знайни са тамо свещени слова:
равенство, братство, свобода;
както навсякъде, плява под тях
дъвче смирено народа.

Както навсякъде, върховната власт
е и върховно начало…
Някога бил е държавния герб
лев, а сега - кречетало.

Да, кречетало! На този е герб
смисълът ясен и кратък;
зарад когото пък тъмен е, той
нека внимава нататък.

В Редец, столица на Опакий Край,
върху висока могила,
каменозидана сграда стърчи,
с надпис: „Тук брашно се смила.”

Каменозидана сграда стърчи,
вятърчева воденица -
тъмни ветрила отхвърлят далеч
сянка над цяла столица.

Цялото лято тя глуха стои,
делнични дни и недели;
само когато се вятър вести -
зиме - понякога мели.

Мигом мливари от целия край
стичват се само тогава, -
денем и нощем все глъч, препирни
и непрекъсната врява.

Борят се, карат се, кой по-напред
своята елда да смели…
Цялата сган се разделя на две
партии - черни и бели.

„Пущайте! Вятър от изток повя!”
Белите викат: „За срама!
Или пък тука съзвани сме ний,
врява да вдигаме само?”

„ - Чакайте западний вятър!” - крещят
черните ядно и диво;
„само от запад, когато повей,
смила се хубаво мливо.”

Викат, делякат се: върхът един
иска над други да вземе…
А воденични ветрила стоят
и недвижими и неми…

Воденичарят, накрехнал калпак,
там под мустак се подсмива:
нему е уемът сигурен все -
има ли, няма ли мливо!

Ала и нему ей врява и глъч
досита вече омръзна -
грабна товарница той и завчас
луди мливари разпръсна…

Мирно е около; вятър не вей
в сградата вътре, ни вънка;
ни воденични ветрила скриптят,
ни кречеталото дрънка.

Бяло-червено-зелений байрак
дреме над стрехи поставен;
лепнато е кречеталото там -
наместо гербът държавен.

Всякоя зима тълпи по тълпи
стичат се луди мливари -
всякоя зима повтарят се пак
там тупурдиите стари.

А воденичарят, накрехнал калпак,
сам под мустак се подсмива:
що го е еня, че в Опакий Край
опъко всичко отива?!

На чудесии обръгнал е той…
В Опакий Край чудесата
не, както другаде, са чудеса, -
те са в реда на нещата!

Из книгата „Блянове” (1898)

Въпреки, че е публикувана преди 120 години, поемата е запазила своя актуален характер и мисля, че въпреки някои малки настъпили промени, откриваме как някогашната политическа действителност е сякаш станала наше настояще.

Това е силата на онези произведения, когато творците са гледали и към потомците, и към бъдещето, оставайки верни на своя граждански идеал.