Васил Каратеодоров

Черна орис е орисана на племето ни. То чувствува в гърдите си мощните тръпки на устрема, разперило е вече малките си криле, но не може на волност да литне, не може да остави светла бразда в поднебесните висини, защото орелът никога не лети с окови: - оковите тежат и обвързват о земните неволи.

Окови на материална и морална робия.

Робията още тежи на плещите на не малко български синове и дъщери. С окови е обвързана и съдбата на плодна Добруджа, най-хубавата и най-измъчената покрайнина на страната ни, над която не грее радостно слънце и радостен вятър не погалва с песен златокласите ниви.

Населението на Добруджа с коравите напукани ръце изнемогва под бремето и неволите на робията. А разправят, че живеем във века на културния напредък.

Докога? Няма ли да слезе тихо от небесните селения ангелът на радостта и на мира, и да спре над тая плодна, но безмерно тежка страна?
Тревога.
И мъка.
И очакване.

Тревоги, и мъка, и очакване са заробили пламенното сърце на Васил Павурджиев. Плод на този процес е малката стихотворна сбирка „Окови”, в която доминират непосредствените преживявания, простотата и оригиналната образност.

Стихотворенията в „Окови” са горестни цветя, които чезнат за слънце и ведрина по пътя на едно бурно сърце, готово за всеотдайна жертва и велик подвиг.

Племе мое, племе непогалено,
кървав път живота ти бележи,
рани цъфнат по снага ти алена
и живееш в сълзи и болежи!

Ти не кичиш дните си с цвете,
а до гроба гроб след гроба ринеш,
няма слънце над теб да засвети,
и без радост и без песни гинеш.

Че с верига робска си опасано
и под нея за простор вопиеш, -
все във мъка и неволя черна
земния си дял ли ще допиеш?

Такива тъжни песни може да пее само едно сърце, което действително живее в „сълзи и болежи”. А на Васил Павурджиев тежат ръждивите вериги на робията и черната участ на изгнаник.

Той знае, че човешкото сърце е станало „ручей на сълзи и вопли”, че дните над плодните полета и тъжните гори като черни гарвани „извиват страхотни зигзаги” и в мъчителните кошмарни нощи греят и топлят изстрадалия народ, опожарените села.

„Небето гърчи мрачни вежди”, „като люлки се люлеят златокласите пшеници”, „в капчуците дъждът си пее и тъжно, горестно нарежда…”, „странник вятър над поле извива и с криле си класове люлее”, „пустота е в пусти двори, а далече псета вият…”

Ето картината на добруджанската робия и несрета. Черно чернило. Страдание.
Сълзи. Черни песни. Из просторната добруджанска равнина сълзите са непресъхващи извори.

Всичко е осквернено, похулено и черно. Черна участ. И за тая черна участ („сред мрак и гробища и бездни върви окаян цял народ…”) и непрежалено страдание („над всяка бедняшка къщурка развява се траурен флаг”) - за черната наша робия -

Шуми разплакана Марица
и плиска кървави вълни,
Балканът тъжен и замислен
гадае своите бъднини.

Марица и Балканът - те са съвест в поезията на Васил Павурджиев, те бдят над неволята ни. И като поета очакват прояснение над родните небосводи и изгрева на всерадостния ден.

Ще мине този век на злоба
и всеки роб и мъченик
ще срещне изгрева със песни
и слънцето с победен вик.

Песента на Васил Павурджиев е тъжна като народната, на която някъде е много близка по метрика и дух: „Хайдути”, „Осиротяла нива”, „Жетварска песен”. В „Окови” художникът отстъпва често на човека, който не може да посреща с безразличие дните, които преживяваме.

Обичам тъжната ти повест,
мой хубав, свиден, роден кът,
и мъката на моите братя,
и техния неверен път,

по който бурите вилнеят,
и никнат гробища без край,
по който майката-робиня
над люлки траурни ридай.

Необятна любов към родината и добруджанската съдба. Какви широта на погледа. Какво възвишеност! Какво сърце! - „Окови” е документ, че Васил Павурджиев, започнал добре, ще остави следа в родната ни поезия.

——————————

в. „Добруджа”, г. 4, бр. 97, 8 октомври 1929 г.