Достоевски, Източният въпрос и българите

Стефан Коларов

„Дневник на писателя” започва като рубрика в седмичното издание „Гражданин” на княз В. П. Мещерски от януари до края на август 1873 г. По-късно Достоевски започва да издава месечно списание „Дневник на писателя”, което излиза през 1876-1878 г. и 1880-1881 г. Така именитият писател създава своята ярка философско-литературна публицистика. Това е по времето, когато той завършва романа си „Юноша” и подготвя „Братя Карамазови”. Бележити произведения като „Престъпление и наказание” (1866), „Идиот” (1868) и „Бесове” (1871-1872) вече са му създали достатъчен авторитет и известност. Благодарение на своя изключителен талант и вече натрупан огромен житейски опит Достоевски изгражда статиите в дневника си по един много оригинален и увлекателен начин като изтъква редица факти и събития от печата и ги коментира, вмъквайки много свои лични наблюдения и преживявания. Получава се една много жива форма на изложение като обществените прояви се разглеждат паралелно с литературните.

Във втората глава от дневника за юни 1876 г. Достоевски поставя в центъра на своите размисли една тема, която му е доста близка и на която той вече е обърнал сериозно внимание: Източният въпрос. „Кой ли от нас не изпита през тоя месец небивали чувства и какво ли не се изприказва във вестниците!” - възкликва авторът и продължава: „И какъв смут в нечии глави, какъв цинизъм в нечии съждения, какъв честен трепет в нечии сърца, каква глъчка вдигнаха чифутите!”  Започването на Сръбско-турската война кара Достоевски да направи своя обобщаващ преглед на причините за нея и да очертае нейното значение: „Нерешителността и мудността на великите сили, дипломатическите игри на Англия, отказала се да се присъедини към решенията на Берлинската конференция, последвалата внезапно след това революция в Константинопол, избликът на мюсюлмански фанатизъм и най-сетне ужасното избиване на шейсет хиляди мирни българи, старци, жени и деца, от башибозуците и черкезите - всичко това, взето заедно, подпали и разгоря войната. Славяните хранят големи надежди. Ако се сметнат всичките им сили, те разполагат с около сто и петдесет хиляди бойци, от които над две трети са от обучена редовна войска. Но главното е духът: те вървят уверени в своето право, уверени в своята победа, докато у турците, въпреки фанатизма, цари голямо безредие и голям смут и няма нищо чудно, ако след първите сблъсъци тоя смут се превърне в панически страх. Мисля, че ако не последва намесата на Европа, би могло да се предскаже сигурна победа на славяните.”

Въпросът, който според Достоевски стои сега, е дали Европа ще позволи на славяните „окончателно да смъкнат от кревата болния човек”? Дипломатите и журналистите така започват да наричат Османската империя като за първи път това определение е било дадено от цар Николай I. Тъй като Сърбия е тръгнала на бой, разчитайки на собствените си сили, според писателя окончателната й съдба зависи изцяло от Русия. Той вярва, че неговата страна ще помогне на своите братя и категорично пише: „Някои ще кажат: все пак Русия не може да е против собствените си интереси. Но какви са интересите на Русия? Интересите на Русия са в случай на необходимост тя да забрави всякакви свои интереси, да се самопожертва, но само и само да не измени на справедливостта. Русия не може да измени на великата идея, завещана й от векове и досега следвана от нея неотклонно. Тази идея е освен всичко друго и обединяването на славянството; но това обединяване не означава завземане и насилие, то е в името на общочовешкото дело.”

Достоевски проследява накратко развитието на Русия след Петър Първи като изтъква, че след реформата извършена от великия цар, сред руснаците се е появил „този небивало широк поглед”. Според  него това не е просвета в тесния смисъл на думата, не е наука, нито е изневяра спрямо руските народни нравствени начала в името на европейската цивилизация, а става дума за нещо свойствено единствено на руския народ, защото подобна реформа не е имало никъде и никога. Застанал на тази ясна и ярко очертана позиция, романистът подчертава: „Естествено след Петър Първи се набеляза и първата крачка на нашата нова политика: тая крачка е обединяването на цялото славянство, тъй да се каже, под крилото на Русия. Обединение не в името на насилственото им завоевание, не за да бъде прегазена тяхната славянска личност от руския колос, а да се възземат и застанат по съответен начин пред Европа и човечеството, за да могат най-сетне да се успокоят и отдъхнат след безбройните мъки и страдания; за да поемат дъх и почувствали новата си сила, да внесат лептата си в съкровищницата на човешкия дух, да кажат своята дума в цивилизацията.”

Сам писателят определя тези размисли като „блянове” за предназначението на Русия, но според него всеки русин желае славянското възраждане. Освен това той знае, че ако с неговите размисли бъдат запознати австриец или англичанин, те биха предизвикали на лицата им насмешлива усмивка. Но въпреки опасенията за реакциите в Европа, Достоевски прави своята апология на развитието на Русия с надеждата, че останалите православни народности - все едно дали са славяни или гърци, ще я приемат като покровителка, може би дори за предводителка, но не и владетелка, тя ще бъде тяхна майка, а не господарка.

За това как отблизо писателят е следял развоя на събитията в Сърбия говори неговата жива и действена хроника за случващото се на бойното поле, за известията около генерал Черняев, който е участник в битките. Той разказва и на друго място за неговата дейност в Сърбия като военен командир.

За летните месеци юли и август Достоевски съобщава, че е заминал на лечение в Емс, град с лечебни минерални извори в бившето херцогство Насау. И в дневника си за тях обръща внимание на това, че неговите мисли от миналия брой са били ругани в „Биржевые ведомости” в Петербург. Той негодува, че неговия опонент се бил срамувал дори от предположението, че Русия ще се осмели да каже своята нова дума в делото на целокупното човечество. Пише с известна ирония за войнствеността на немците, като разказва впечатления от пътуването си в едно купе с шестима немци и техните разговори. Но гневен изблик се долавя в размислите му по повод на това как цяла Европа или във всеки случай нейните най-напредничави представители обръщат гръб на милиони клетници - християни: „Пред очите на умиращите братя биват обезчестявани техните сестри, пред очите на майките се подхвърлят нагоре деца и се набучват с щиковете на пушките; изтребват се цели села, църкви се сриват, всичко се унищожава поголовно - и го прави дивата, гнусна мюсюлманска орда, заклетият враг на цивилизацията. Това е систематическо унищожение; това не е шайка разбойници, съпътстващи войните, които обаче да се страхуват от закона. Не, това е системата, това е методът на войната на една огромна империя.” В същото време християнската Европа гледа безучастна. Достоевски открито негодува срещу опитите да се омаловажат насилията и безчинствата: „Нещо повече, в Европа оспорват фактите, отричат ги в народните си парламенти, не вярват или се правят, че не вярват. Всеки от тия вождове знае за себе си, че всичко това е истина, и всички непрекъснато си пускат взаимно прах в очите: „Не е истина, не е имало такова нещо, това са преувеличения, българите сами са избили шейсет хиляди свои българи, за да наклеветят турците.”, „Ваше превъзходителство, тя самичка се наби!”

Писателят не само спори и защитава истината, но той поставя болезнено пръст в раната, за да осветли причината: Русия ще придобие мощ, ще завладее Изтока, Константинопол, Средиземно море, пристанищата, търговията. Той цитира своите опоненти „Русия ще връхлети като дива орда върху Европа и „ще унищожи цивилизацията” и добавя към техните думи своя коментар: същата тая цивилизация, която допуска подобно варварство. Майсторството му да защитава своята позиция достига своя връх, когато пише: „О, не ми говорете, че и в Европа, и в самата Англия общественото мнение протестирало, молило, че се събирали парични помощи за гниещото човечество; толкова по-зле, всичко това са частни случаи, които доказват единствено колко безсилни са тия хора в собствените си страни срещу всеобщото, държавното, националното настроение. Човек се спира и недоумява: „Къде е правдата, нима светът наистина е тъй далеч от нея? Кога ще секнат ежбите и ще се съберат ли някога хората заедно, и какво пречи на това? Ще дойде ли денят правдата да стане толкова могъща, че да надделее над разврата, цинизма и егоизма на хората? Къде са създадените и добити с толкова мъки истини, къде е човеколюбието? Че и истини ли са това най-сетне? Не са ли само упражнения за „изтънчените” чувства, за ораторското красноречие или за да се държат в подчинение учениците, а щом опре до истински дела, практически дела - всичко се забравя, по дяволите всички идеали!”

Като истински хуманист Достоевски се стреми да отстоява истинско съчувствие към страдащите, унизените и онеправданите, така както го е правил в романите си чрез редица от своите герои.

Интерес заслужава започнатия спор с проф. Тимофей Н. Грановски по повод на неговата статия за Източния въпрос от времето на Кримската война като от нея той откроява  проблема за руската политика по славянския въпрос. Като анализира твърденията на професора писателят достига до един изключително интересен извод: „Източният въпрос винаги у нас е бил въпрос народен.” И той изтъква доброволните народни пожертвования в полза на православните славяни - всички среди търсят начин да се отзоват на страдащите и тяхното дело. Той посочва и тихия подвиг на  руския запасен офицер Николай Киреев (1841-1876), един от най-активните дейци на Славянския комитет в Петербург, който посещава България през април 1876 г., когато се подготвя въстанието, а след това в Сърбия и организира български доброволчески отряд, но загива в сражение с турците на 6 юли. Именно за такива герои Грановски не би могъл да намери истинската оценка, защото и той, както и някои писатели, въпреки че пишат за народа, остават чужди за руския мужик и не разбират неговата психика.

Намирайки се в Германия, Достоевски не пропуска крайно интересната възможност да направи съпоставка между порядките сред  хората в чуждата страната и родината и той разказва например за начина, по който работи слугинята в частния дом-хотел, където е отседнал. Макар и обикновени на пръв поглед, неговите точни съпоставки с немското момиче и прислужващите в Русия изпъкват с нужната критичност: „Не, у нас не работят тъй, у нас няма слугиня, която да иде на такава каторга, колкото и да й дават, а отгоре на всичко няма да си върши тъй работата, а сто пъти ще забрави, ще разлее, ще счупи, няма да донесе, ще сбърка, ще се разсърди, ще „нагруби”, а тук за цял месец просто нямаше за какво да се оплаче човек.” По същия начин романистът сравнява един обикновен немски пощенски чиновник с руски чиновник. Критичността отново е открита и недвусмислена: „В сравнение с немците нашият чиновник отделя на работата си много по-малко време. Той е груб, невнимателен и се държи пренебрежително и враждебно само защото сте отвъд гишето - това е то дребното юпитерство. Непременно трябва да ви покаже, че зависите от него: „Ето ме, това съм, нищо не можете да ми направите зад това гише, а пък аз мога да направя с вас каквото си поискам и ако претендирате - викам стражаря и навън!” Той има нужда да си го изкара на някого, на вас, за собствените си несгоди, за собственото си безличие.”

По сходен начин Достоевски поставя такъв парлив въпрос като отношението към родния език и френския, който е доста на мода тогава. Той подчертава, че колкото по-гъвкаво, по-богато, по-многообразно  усвоим езика, на който сме предпочели да мислим, толкова по-лесно, по-многообразно и по-богато ще изразим нашата мисъл.

Авторът на „Дневника” разказва, че е срещнал отново оня познат русин, който навремето, доста отдавна, защитавал войната, намирайки в нея всички ония истини, които не можели да се открият в съвременното общество. За него той  вече е разказал в броя от април. Назовава го условно Парадоксалист. По повод на един от разговорите с него за децата, Достоевски му казва: „Вие например говорите все за децата, а аз току-що прочетох в пушалнята една дописка в руските вестници, над която, трябва да ви кажа, се трупат всички тукашни руси - за една майка в България, там, където избиха  цели околии хора. Тая стара жена единствена оцеляла в едно село и броди обезумяла сред пепелището. А когато я разпитват как е станало, тя не говори с обикновени думи, а подпира с дясната длан буза и почва напевно, с импровизирани стихове да нарежда как е имала къща и семейство, мъж и деца - шест деца имала, а по-големите й също са имали дечица - малките й внучета. Дошли тираните, изправили й стареца до стената и го запалили, изклали младите й соколи - синовете, изнасилили малката й дъщеря, отвлекли другата - хубавица, на невръстните разпорили с ятагани коремите, после запалили къщата и ги хвърлили всичките в лютите пламъци, а майката виждала всичко това и чувала писъците на децата.”

Чудакът, както нарича още авторът своя Парадоксалист, казва: „Изумително, изумително. И най-важното в стихове.” Двамата дискутират по темата за Източния въпрос. Събеседникът на писателя изтъква, че отначало главно славянофилите са обръщали внимание на тоя въпрос и мнозина от тях са се прочули със своята любвеобилност, особено покрай херцеговинците. Дори, казва той, - станахме свидетели на няколко любвеобилни кариери. На въпроса на писателя дали е допускал, че братските чувства ще се изпарят, той отговаря подробно с примери от събитията в Сърбия и заключава: „Цялата руска земя изведнъж заговори и изведнъж каза най-тежката си дума.” По повод на отношението на Европа към руската помощ за славяните допълва: „С една дума, тоя път започна нашият окончателен сблъсък с Европа… и нима той би могъл да почне другояче освен с недоумение? За Европа Русия е недоумение, недоумение е всяко нейно действие и тъй ще бъде чак до края. Да, руската земя отдавна не е била тъй съзнателна и единна, пък и което си е истина, действително намерихме сродни братя и това не са само големи думи. И не само чрез славянския комитет, ами цялата ни земя ги намери. Ето кое за мене е неочакваното, ето кое изобщо не можех да повярвам; мъчно можех да повярвам в нашето единство, хей тъй всеобщо и внезапно, дори ако някой ни го беше предсказал. А виждате, фактът си е факт. Ето, н?, вие ми разказахте за нещастната българска майка, но аз зная че това лято се намери още една майка: майка Русия се сдоби с нови свои чеда и по света се разнесе нейния силен плач за тях. И именно чеда, и именно силен майчин плач, което е също голямо политическо указание за бъдещето, запомнете го: „Тяхна майка, а не господарка!”

Достоевски достига до апологетичен тон, когато говори за готовността на руския народ да окаже помощ на поробените братя. За него „това е самопожертвователността, необходимостта да пожертваш себе си за своите братя, това е чувството за доброволния дълг на най-силното славянско племе да закриля слабия, да го направи равен на себе си в свободата и в политическата независимост и по този начин да изгради занапред великото общославянско обединение в името на Христовата истина, сиреч в името на благото, на обичта и дълга към цялото човечество, в името на защитата на всички слаби и угнетени по света.”

„Дневник на писателя” е много интересно произведение не само като замисъл, но и като творческа изява тъй като Достоевски търси своя самобитна линия за изграждане на отделните части, определени от редуването на месеците през годината. Но авторът само условно се съобразява с тази хронология. Наистина той се ръководи от случващите се събития, но се стреми към по-свободна интерпретация. Така във всеки текст откриваме как се съчетават история и мемоаристика, политика и народопсихология, литературна критика и белетристика, социология, публицистика… Обединяваща се явява авторовата личност с нейните психологически и емоционални нагласи, с откровения изповеден тон или полемичната страст.

Достоевски често спори с официална Европа, не спестява горчиви истини, не подминава важни проблеми, които съвремието изважда и го кара да се вълнува откровено и без всякакъв дипломатичен жест. Живял не малко време в такива европейски страни като Германия и Италия, започнал творческия си път с превода на „Йожени Гранде” на Балзак, той отхвърля пренебрежителното отношение на западните водачи към родината му и твърдо заявява: „Вече двеста години Европа живее с Русия, която насила накара света да я приеме в европейския съюз на народите, в лоното на цивилизацията; но Европа винаги е гледала на Русия изкриво, с лоши предчувствия, като на някаква съдбовна, кой знае откъде пръкнала се загадка, която обаче трябва на всяка цена да се реши. И буквално всеки път заедно с Източния въпрос тая неизвестност, недоумението на Европа относно Русия се засилват болезнено, без никога да се е стигало до нещо: „Какво е най-сетне това и кога най-сетне ще го разберем? Какви са тия руснаци? Азиатци, татари? Де да беше тъй, поне щяхме да сме си наясно, но не, там е работата, че не са, там е работата, че трябва да си го признаем - не са. А пък, от друга страна, толкова не приличат на нас… И какво е това славянско единство? Защо, с каква цел? Какво ще ни донесе, какво ново би могло да ни донесе това опасно обединение?” Свършва с туй, че както винаги, всеки път решават въпроса, мерейки със своя аршин: „Означава завземане, завоюване, безчестие, коварство, бъдещо унищожение на цивилизацията, сплотяване на някаква монголска орда, татари!…”

Остро реагира писателят на речта на министър-председателя Дизраели, виконт Биконсфилд, произнесена на банкет, в която той осъдил  Сърбия, че е обявила война на Турция, както и изпратените на помощ руски доброволци. Достоевски пише: „Това клане в България - нали той го допусна, какво говоря - самият той го измисли; нали е романист и това е неговият chef-d’oeuvre.” По-нататък добавя: „Наскоро четох, че башибозуците разпнали на кръст двама свещеници - умрели на другия ден в мъки, надминаващи всяко въображение. Макар в началото да отрече пред Парламента за мъките, дори най-малките, Биконсфилд, разбира се, знае истината, дори за тия двамата, разпънатите знае, „нали разполага с документи.”

Втората пълна годишнина на поредицата „Дневник на писателя” е от 1877 г., годината на Руско-турската освободителна война. В януарския брой намираме отново размисли на Достоевски за Източния въпрос и за взаимоотношенията между Европа и Русия например в главата „Пред Европа ние сме жалки мизерници”. Той е доста критичен не само към чужденците, но и към поведението на своите сънародници: „Нашите помешчици продаваха крепостните си селяни и заминаваха за Париж да издават социални списания, а нашите рудиновци загиваха по барикадите. А в същото време се откъснахме от своята, от руската земя, че дори успяхме да изгубим всякаква представа за това, до каква степен подобно учение се разминава с душевността на руския народ. Впрочем не само не взехме предвид руския народен характер, но изобщо не признавахме съществуването му.”  И добавя: „Да станеш русин, означава да престанеш да презираш народа си. А щом европеецът види, че сме почнали да уважаваме своя народ и националност, и той на свой ред ще почне да ни уважава.” Ясно се вижда, че Достоевски не изпитва особено добри чувства към западниците в руското общество и в това число е критично настроен и към Херцен и Тургенев, своите събратя по перо.

Във втория брой на „Дневник” откриваме нещо много интересно, което писателят ни разкрива отново по свой начин, но с нужната дълбочина. Авторът обръща внимание на един факт, за който вестниците вече са съобщили: в Москва са докарали от славянските земи деца, които са пълни сираци от войната. Това са българи, бошнаци, херцеговчани и други, които са бягали след кланетата и разгрома в Сърбия, Черна гора, Австрия и т. н. Вниманието му е било привлечено от група деца - от три до тринайсетгодишна възраст, приети от Покровската община на милосърдните сестри. Една сестра, която знаела сръбски, поела грижата за български и сръбски момичета. От свой приятел от Москва, Достоевски научил за една много „характерна за тия дребосъчета случка: сръбските момичета се свивали в единия ъгъл, българките в другия и нито си приказвали, нито си играели заедно.” Когато запитали сръбкинчетата, защо не щат да си играят с българките, те отговаряли: „Ние им дадохме оръжие, за да вървят срещу турците, а те скриха оръжието и не тръгнаха срещу турците.”

Чувайки всичко това, Достоевски пише: „Щом осем-деветгодишни деца говорят тия думи, значи са ги чули от бащите си, а щом подобни мисли на бащите се повтарят вече и от децата, това значи, че между балканските славяни съществува несъмнена и страшна разпра! Да, тая вечна разпра между славяните! Те я трупат в преданията си, пазят я в песните си и без Русия като огромен обединяващ център славянското съгласие е невъзможно, пък и не ще оцелее без Русия славянството, безследно ще изчезне от лицето на земята, независимо от фантасмагориите на сръбските интелигенти или разните му поевропейчени чехи… Много фантасмагории има у тях. Почти всичко е все още фантасмагория…”

Достоевски е научил и включва още една мъчителна история, свързана с децата от славянските земи. Едно осем-деветгодишно момиче имало припадъци и се налагали специални грижи. Той разказва: „Малката припадала от спомените си: през лятото тя със собствените си очи видяла как черкезите одрали кожата на баща й - цяла-целеничка. Тоя спомен я преследвал навсякъде и най-вероятно ще остане незаличим, може би след години само да се посмекчи, макар че не зная възможно ли е в случая смекчаване. О, тая цивилизация! О, тая Европа, чиито интереси тъй ще пострадат, ако сериозно забраним на турците да дерат кожите на бащите пред очите на децата им!” Гледайки по Невски проспект как майки и бавачки водят деца, писателят допълва: Как можем да говорим против цивилизацията? Не, цивилизацията все пак значи нещо и най-малкото тия дечица, които мирно се разхождат тук, по Невски проспект, няма да видят как дерат кожите на бащите им, а техните майки не ще видят тия деца подхвърлени във въздуха и нанизани на щиковете, както стана в България.”

В следващите страници Достоевски не е подминал и други парливи проблеми, свързани с положението на славяните в Османската империя. В „Най-подходящите мисли за настоящото време” от броя през март, той пише: „Но, уви, едва ли не цялата интелигенция на източната рая, макар и да зове Русия на помощ, се страхува от нея не по-малко, отколкото от турците: „Тя ще ни освободи от турците, но ще ни глътне като „болния човек” и няма да остави нашите народности да се развиват” - ето неподвижната идея, отровила всичките им надежди!” За далновидността на великия романист относно неизбежните и сложни противоречия, свързани с премахването на игото, е този, който той извежда от гръцко-българската църковна разпра: „Вселенският патриарх, порицавайки волнодумството на българите и отлъчвайки тях и самоволно избрания им екзарх от църквата, наблегна, че във верските дела не бива уставите на църквата и религиозното да се принасят в жертва на „новия и пагубен принцип на националността”. Същевременно сам той като грък, отлъчвайки българите, служи несъмнено на същия национален принцип, само в полза на гърците, против славяните.”

Достатъчно е да припомним само онова, което Петко Р. Славейков, както и някои други църковни дейци, разкриват за отношението на патриаршията към българските дела, за да стане ясно колко проницателен е Достоевски!

Той не пропуска да отбележи и следното: „Тая рая прекрасно знае, че ако беше възможно да се повторят летните ужаси от България (а това изглежда съвсем възможно), само че някак тихо, кротко и тайно, без да се разбере, то в Европа първи англичаните биха пожелали тия убийства да се повторят, ако ще и десет пъти - не от кръвожадност, съвсем не, те са хуманен и просветен народ - просто такива убийства, повторени десетина пъти, биха ликвидирали окончателно раята дотолкова, че вече из Балканския полуостров няма да има кой да въстава против турците - точно тук е същината на въпроса: щяха да останат само милите турци, турските акции по всички европейски борси веднага щяха да се повишат, а на Русия „с нейното честолюбие и завоевателни планове” щеше да се наложи да се изтегли поживо-поздраво надалеч, тъй като няма да има кого да защитава.”

Обявяването на войната определя акцента в априлския брой на „Дневник на писателя”. Размислите за това събитие се открояват с присъщата на Достоевски аналитичност, умение да търси нюансите на темите и въпросите, които го вълнуват. Но той не следва хрониката на военните събития, а се стреми да ги отрази по свой начин. Например съобщава, че в Кралската библиотека в Лондон е била открита „пророческата книга” на Йоан Лихтенбергер от 1528 г. и дава някои цитати, които са му били съобщени. Коментира някои получени писма и не скрива, че анонимен читател му пише с ругатни срещу това, че той описвал своето лечение в Емс, както и много други интересни и будещи размисъл авторски бележки. Размишлява върху ролята на дипломацията, осмива туркофилите и иронизира „златните фракове на праволинейните”. Спира се на романа „Ана Каренина” като голямо литературно събитие.

В броевете от октомври, ноември и декември Достоевски пише и за „нашите военни грешки през настоящата кампания”, намерили отзвук както в Русия, така и в Европа. В броя от ноември в „Най-лакейският възможен въпрос” той насочва вниманието към нещо, проявило се през лятото, преди Плевен, когато руската армия е навлязла в България: „онемяхме от негодувание”. Чуват се гласове измежду кореспондентите на армията, а след това и на журналистите особено от петербургската преса, които отразяват събитията. Писателят споделя: „Помня, че още преди обявяването на войната, бях чел в наши най-сериозни вестници предвиждания за шансовете в предстоящата война и за необходимите разходи и излизаше, че безспорно, „навлизайки в България, ще бъдем принудени да изхранваме не само нашата армия, но и умиращото от глад българско население.” Лично съм го чел и мога дори да посоча къде съм го чел; та с така изградена представа за българите ние тръгнахме от бреговете на Финския залив и на всички руски реки да проливаме кръвта си за тях - поробените и изтерзаните, и изведнъж видяхме китните български къщички с градинки около тях, цветя, плодове, добитък, обработена земя, която богато се отблагодарява за грижите, и като връх на всичкото по три православни църкви на всяка джамия - и ще се бием за вярата на поробените! „Как смеят!” - кипнаха мигновено оскърбените сърца на някои освободители, лицата им пламнаха от обида. „Ами ние сме дошли да ги спасяваме, значи те трябва да ни посрещат едва ли не на колене. Да, ама те не коленичат, те ни гледат накриво, даже май не ни се и радват! Не ни се радват на нас! Вярно е, посрещат ни с хляб и сол, ама гледат накриво, накриво…”

Като истински психолог Достоевски е навлязъл проницателно в този деликатен момент, усетил е в него цялата сложност на народопсихологията, нейната неподдаваща се лесно на повърхностно тълкуване същност. Задълбочено той прави не само искрен и съдържателен анализ, но възхвалява нашата издръжливост във времето, очертава нейните нравствени измерения. Затова, когато четем следващите редове, не можем да не усетим колко дълбоко навлиза Достоевски в същината на темата, не я превръща в лека и бърза за разрешаване задача. Той пише с присъщата му проникновеност: „Видя се, първо, че българинът никак не е виновен, че е трудолюбив и че земята му се отплаща стократно.- Второ, не е виновен и за това, че бил „гледал накриво”. Вземете само това обстоятелство, че той от четири века е роб и посрещайки новите господари, не вярва, че те са му братя, той вижда в тях само нови владетели и отгоре на това се страхува от старите и с натежало сърце си мисли: „Ами ако пак се върнат ония и научат, че съм поднасял хляб и сол? Ето такива вътрешни въпроси са го карали да гледа накриво - и е бил прав, сиромахът, познал е напълно: след като ние извършихме първия юнашки натиск на Балканите и изведнъж отстъпихме, при тях наистина се завърнаха турците и - какво са си патили от тях, вече е достояние на световната история! Всички тия красиви къщички, посеви, градинки, добитък - всичко е било разграбено, опожарено и изтрито от лицето на земята. Не десетки, не стотици, а хиляди и хиляди българи са изгинали от огън и меч, разкъсвали са децата им на части и те са умирали в мъчения, обезчестените жени и дъщери или са избити след позора, или са отведени в плен за продан, а мъжете - същите, които са посрещали русите, а пък и ония, дето никога не са ги посрещали, при които русите биха могли да дойдат, - всички те са платили за нас с бесилки и клади. Изтезаващите ги зверове са ги приковавали за цяла нощ с гвоздеи за стобора, а на сутринта са бесели всички до последния човек, като са карали един от тях да беси останалите и той, обесил двайсетина души, бил принуждаван накрая да се обеси сред гръмкия смях на мъчителите, сладострастно садистични скотове, наричани турска нация, от които впоследствие толкова се възхитиха някои от нашите деликатни дами…”

Писателят пише за българската участ с болка и разбиране, той не е външен безпристрастен наблюдател на събитията, който повърхностно коментира ставащото, а проникновен и умен събеседник, който се вълнува от сърце за страдащите славянски братя. Затова неговите изводи са ясни и точни. След като настъплението на руската армия е спряно при Плевен постепенно се разголва истинската кървава действителност на войната и нейните страшни поражения. Става ясно, че „животът на българите всъщност е само един декор, че всички тия къщички и градинки, и жени, и деца, и непълнолетните момчета и момичета в тия къщички - всичко това всъщност принадлежи на турчина, който си го взема, щом пожелае. И той го взема, взема го и в мирно време, взема го и в моменти на процъфтяване, взема и пари, и добитък, и жени, и девойки и ако въпреки всичко нещата изглеждаха цветущи, то е само защото турчинът не иска да разорява окончателно една тъй плодородна нива - та нали и занапред ще се жъне в нея. Напротив, той разрешава понякога тук-там да има и пълно процъфтяване именно, за да може, когато дойде времето, да взема и да взема…”

Впечатляващо е това, че творец от такъв висок ранг се е опитал да тълкува сложния Източен въпрос и неговото развитие след Руско-турската война от 1877-1878 г., но преди още тя да е завършила с договора в Сан Стефано. Той се е опитал да види и развоя на събитията по-късно, като сам заявява, че не би се наел да пророкува какъв ще е финалът, но е сигурен, че „всички славянски племена на Балканския полуостров в края на краищата непременно ще се освободят от игото на Турция и ще заживеят нов, свободен и може би независим живот”. Подчертава още нещо, което не е за подминаване: „Няма да се разпростирам, но зная, че няма защо да очакваме благодарност от славяните, и трябва отсега да сме готови за това.” Някои от неговите прогнози, очертани условно, но доста релефно и ярко, действително се потвърждават през следващите десетилетия.

Краят на „Дневник на писателя” за тази толкова напрегната и сложна военна година е с главите за декември. Най-напред Достоевски се връща към случая от съда, свързан с мащехата Корнилова, която озлобена срещу мъжа си, изхвърплила през прозореца шестгодишната си доведена дъщеря и тя, падайки от такава височина, останала жива. Той размишлява върху това че съдът е оправдал обвиняемата и прави свой анализ на делото. Другата глава е посветена на Некрасов, който умира на 27 декември 1877 г. Това тъжно събитие кара романистът да си спомни за своето познанство с именития поет. Той разказва също, че неговото погребение е няколко хиляди почитатели. Възниква и малък конфликт, по повод на краткото слово на Достоевски за починалия. Той изказва убеждението си, че в руската поезия Некрасов затваря редицата на ония поети, които са идвали със свое „ново слово” или Некрасов се нарежда веднага след Пушкин и Лермонтов, но някакъв глас от присъстващите извиква, че Некрасов е по-голям от Пушкин и Лермонтов, защото се са били само „байронисти”. След това отделно Достоевски обяснява, че думата „байронизъм” не може да се употребява като хулна. Заслужават внимание негови анализи и размисли за творците, за техните приноси, както и начина, по който той е видял Некрасов като човек.

През 1880 г. излиза един единствен брой през месец август и основното в него е един прекрасен очерк за Пушкин. Всъщност това е речта, която Достоевски произнася на 8 юни на тържественото заседание на Дружеството на любителите на руската словесност. Оценката за гениалния предтеча е посрещната с аплодисменти и е едно от последните ярки публични изяви на големия романист. Също и през януари 1881 г. излиза един-единствен брой, в който писателят говори по икономически въпроси, като сам подчертава, че никога не е бил икономист и финансист. Това е само привиден начин, за да се разгледат въпроси, които Достоевски поставя във връзка с отношенията между Русия и Европа. Той се опитва да затвърди онези полезни дела, които ще придадат на Русия стабилност и сила и пише: „Моята мисъл, моята формула е следната: „За да може една държава, понесла известни сътресения, да получи стабилни държавни финанси, не трябва да се мисли много за текущите потребности, колкото и въпиещи да са те, а трябва да се мисли само за заздравяването на корените и финанси ще има.” И пояснява по-нататък какво е вложил в това свое виждане. Ето едно от неговите опасения: „Цялата прогресивна интелигенция например винаги се разминава с народа, понеже макар и да има в средите й много умни хора, те рядко имат понятие за руския народ.” И накрая обобщава: „Ще го кажа направо: цялата беда идва от разединението на висшето, интелигентното съсловие с низшето, с нашия народ. Как да помирим горния слой с океана и как да успокоим океана, за да не започне в него голямо вълнение?” Мисълта за мястото на Русия и нейното бъдеще в Европа не напуска романиста до неговия последен час.