ИВАН ВАЗОВ
Като се изминат много години, в онези бъдещи светли дни на висок подем и на честно отнасяне към делото на творческата личност - един строен, стар дъб ще пери клоните си и ще стели сянка за онези, които жадуват да се опиват от виденията на духа и да се наслаждават от изразителната мощ на езика, с който е закърмен.
Един извишен, несъкрушим дъб ще стои в самата среда на младата гора - българската литература - Иван Вазов.
Много листи ще окапят от клоните на този дъб - защото е изобилна силата на растежа му и всяка година се е подмладявал, и винаги ще има по него пресни, сякаш току-що развити листа.
Тези пресни листа ще вижда всяко прихождащо поколение и тях ще ги сочи всяко отхождащо като рожби на възвишен копнеж и като указание за вярна народна служба. Вечно зелените листа - трайното и лишеното от възможността да вехне творчество на Иван Вазов.
Том ли, два ли ще останат, десет ли - от неговото огромно дело, - с тях до века ще живее името му всред народа, ще се слуша от другите народи, ще бъде предно знаме в борбата ни за култура.
Иван Вазов разхубави нашия литературен език, даде чисти образци от стегната, простонародна реч, въплъти в прекрасни творения гъвкавата, звънлива мелодия на българското слово.
Неговата безкрайна обич към земята, която той възпя и на която остана верен до самата своя смърт, неговото дълбоко и светло вдъхновение, което се озаряваше от една висша надежда - човещината - и се тласкаше от едно възторжено убеждение - народността - тези два неотлъчни спътника на целия му творчески подвиг - горят с пълния си блясък над неговия гроб и ще свидетелствуват за огромната енергия - не само негова, лична, - а за енергията на неговия едничък и всегдашен вдъхновител - българския народ.
Толкова неразделно са свързани тези две същества - личността на Иван Вазов и събирателната личност - героите му - българския народ, че не можеш ги отдели без ущърб за едина или за другия.
И званието „народен поет”, което безрезервно и единодушно му се даде, то нека е утеха в тези незначителни и малки наши дни. Защото, гузно макар, се сепнаха съвестите, не посмя или няма нравствения кураж дребното и суетното да въстанат срещу него.
И стройният, стар дъб всред младата гора стои с вечно зелените си листа и сума поколения ще почиват под благодатна сянка и ще се опиват от хубостта на песните и приказките, които той разправя.
Шуми, шуми люлян от времената старият дъб, класикът на българската литература - Иван Вазов - и този пъргав шум е звън от песните му и ек от копнежите му. И този лек ромон е вечната приказка на сърцето, което пулсира с голямото, великото народно сърце.
Днес в деня на годишнината от смъртта на Иван Вазов, българският народ отвсякъде дължи да каже: „Вечна памет и слава на Иван Вазов!”
——————————
в. „Македония”, г. 1, бр.285, 22.09.1927 г.