Стефан Коларов

Докато създава шедьовъра си „Братя Карамазови”, Достоевски продължава да публикува своя изключителен „Дневник на писателя”. Поради смъртта си на 9 февруари (н. ст.) 1881 г. той не успява да осъществи замисленото произведение.

Едно от нещата, които исках да свърша през изминалата година и успях, беше моето продължило доста дълго желание - да прочета дванадесетте тома Съчинения на Фьодор М. Достоевски, издадени от някогашното престижно издателство „Народна култура”.

Макар че като студент четох с интерес „Престъпление и наказание” и „Идиот”, по-късно „Бесове” и „Братя Карамазови”, за „Бедни хора” и „Бели нощи” да не говорим, сякаш представата ми за гения на романа се беше формирала от литературата за него - Бахтин най-вече, отколкото от задълбоченото вникване в живота и творбите му.

Прочитах отделни откъси по различни поводи, гледах и филмирането на някои от романите, но усещах че е недостатъчно.

Когато обаче започнах да чета или препрочитам том след това постепенно разбрах, че моята романтична авантюра се превръща в тежко и мъчително преживяване, в сурова и напрегната борба със словото, с образи и състояния, с авторовото интерпретиране на много трагични и малко комични сюжети.

Въпросите и темите ме обсебваха и не ми даваха покой месеци наред.

Стефан Цвайг пише, че има автори, които се четат през младостта, има произведения, които се четат цял живот, но има творци, които можеш да разбереш само на по-късна възраст.

И сега мога да кажа, че Достоевски е автор, който пълноценно може да се разбере, когато се чете на по-късна възраст - тежък, мъчителен, болезнено-жесток и неповторим когато пресъздава психичните състояния на героите си, техните драми.

Всъщност аз не се опитвам да разглеждам в случая творчеството му, а искам да подчертая онова, което ме впечатли особено силно: откровеността, с която пише, без да прикрива човешкото падение, без да търси оправдание за грешки и неволи.

Ако обаче ми се зададе въпросът: „Кое е Вашето предпочитано произведение на Достоевски?”, вероятно отговорът ми ще изненада: „Дневник на писателя” и писмата, това са последните три тома от Съчиненията на български - 10, 11 и12 том.

Допадат ми много сюжети, образи, художествено изображение в книгите му, но неговият „Дневник на писателя”, който препрочитам и в началото на тази година, така ме грабна с изповедното си начало, с многообразието на поставените актуални теми и въпроси, с това оригинално проследяване на текущи събития и неща, преживени в миналото, че колкото повече го чета, толкова повече мисля, че се докосвам до истинския Достоевски.

Затова реших да посоча някои места от този необикновен творчески документ, които наистина ни доближават до гения и неговото пророчество.

Разбира се, че има неща, които времето е опровергало или не са били така прозорливо посочени от писателя, но неговото дълбоко вникване в човешката душа, в националния руски характер, е смайващо.

И той го показва без всякакъв опит да се замаскирват нещата, да им се придава благовиден характер когато става дума за недостатъци или слабости, или грешки.

Само творец от неговия ранг би могъл да говори за „самоотрицание и саморазрушение, тъй свойствени на руския народен характер в някои съдбоносни мигове на живота”.

Някои от прозренията му са изумителни: „Смятам, че най-главната духовна потребност на руския народ е потребността от страдание, непрекъснато и неутолимо, винаги и във всичко. С тая жажда за страдание той сякаш е заразен от памтивека. Страдалческата струя минава през цялата му история и не иде само от външните нещастия и беди, а извира от самото сърце народно. Руският народ носи частица страдание дори в щастието си, инак щастието му е непълно. Никога, дори в най-тържествените минути на историята си, той не изпитва гордост и тържество, а само едно близко до страданието умиление; той въздиша и благославя божията милост. Руският народ сякаш се наслаждава на страданието си. Това се отнася не само за народа, но и за отделните човешки типове, разбира се, най-общо казано. Погледнете например многобройните типове на руския безобразник. Тук нямаме само една отчайваща, преминаваща всички граници разпуснатост, която често изненадва с непостижимата си дързост и с мерзостта на човешкото падение. Тоя безобразник е преди всичко също един страдалец. На руския човек, дори и на най-глупавия, му е напълно несвойствено наивно-тържественото самодоволство. Вземете руския и да речем немския пияница: руският е по-проклет от немския, но пияният немец безусловно е по-глупав и по-смешен от руснака. В мнозинството си немците са хора самодоволни и самонадеяни. А у пияния немец тия основни народни черти набъбват с количеството на изпитата бира. Пияният немец е безусловно един щастлив човек и никога не плаче; той пее самохвални песни и се гордее със себе си. Прибира се пиян като свиня, но горд. Руският пияница обаче пие от мъка и плаче. Ако ли пък безобразничи - не тържествува, а само буйства. Винаги си спомня някоя обида и ругае виновника независимо дали присъства. Нахално почва да доказва, че е голям човек, псува и се сърди, ако не му вярват, и за доказателство в края на краищата прави скандал. Но той безобразничи, той прави скандал тъкмо защото в съкровените кътчета на пияната си душа самият той е убеден, че не е никакъв „голям човек”, а само един долен пияница и че е паднал по-долу от последния скот. Това, което виждаме в микроскопичния пример, се отнася и за голямото. И най-разпасаният безобразник, дори оня, чиито изящни пороци и красива наглост го правят пример за подражание на глупаците, и той в съкровените кътчета на безобразната си душа долавя с някакъв усет, че в края на краищата е просто негодник и нищо повече. И е недоволен от себе си; в душата му се надига ропот и той си отмъщава за него на околните; беснее, заяжда се с всички и това е моментът, когато достига до края, борейки се с ежеминутно трупащото се в душата му страдание. Ако е в състояние да изплува от унижението, той отмъщава на самия себе си за своето падение по най-ужасен начин, дори по-жестоко, отколкото си го е изкарвал на другите заради тайните мъки на доволството си от самия себе си.”

Какво забележително сравнение между руския пияница и немския пияница! Достоевски е уловил така тънко приликата и още повече разликата, че това вече става типология на руснака и чужденеца.

Подобни сравнения срещаме многократно по различни поводи и това е един художествено-психологически способ, който авторът осъществява в своите анализи и наблюдения.

Той добавя по-нататък и следното: „Но за какви „добри нрави” може да става дума, когато народът от сутрин до вечер е пиян. Тогава може би за трезвеност, та да се премахне коренът на злото? Безспорно, макар и пак без много-много задълбаване, защото… защото трябва все пак да се има предвид величието на Русия като велика държава, за което се искат пари… А това вече е почти същото, като да въздишаш: „Ах, колко жалко.” Тогава единственото, което може да се проповядва, е народът поне малко да понамали пиенето…”

Достоевски е дълбоко религиозен и това личи в редица от произведенията му. Ето какво разказва той за страната си и хората: „Говори се, че руският народ не познавал Евангелието, не знаел основните правила на вярата. Тъй е, разбира се, но той познава Христос и го носи в душата си от векове. В това няма никакво съмнение. Ще кажете: как е възможна истинска престава за Христос без учението за вярата? Това е друг въпрос. Но една истинска престава за Христос, едно вътрешно знание за него наистина съществуват. Те се предават от поколение на поколение и са се слели с душите на хората. Може би единствената любов на руския народ е Христос и той обича образа му, както той си умее - до страдание. Това, че е православен, сиреч най-правоверен от всички изповядващи Христос, е най-голямата му гордост. Повтарям: извънредно много са нещата, които могат да се знаят несъзнателно.”

Достоевски сякаш е изпреварил модерната психология на Фройд, неговата психоанализа и особено на неговия последовател и опонент по-късно Карл Густав Юнг с неговите виждания за архетипите и за колективното несъзнавано.

Неговите идеи за религията, митовете и мистицизма от началото на ХХ век сякаш да подсказани вече от това, което пише Достоевски.

Много интересни са разсъжденията на автора на „Престъпление и наказание” и „Братя Карамазови” когато съпоставя руснаците и европейците, когато говори за познаването на чуждия език и неговото използване.

Той споделя: „И все пак безспорно е, струва ми се, че за европееца от която и да е било националност, винаги ще е по-лесно да научи някой друг европейски език и да вникне в душевността на всяка друга европейска нация, отколкото да научи руски и да схване нашата руска същност. Дори ония европейци, които специално са ни изучавали с някаква си цел (има и такива) и които са положили много труд в тази насока, безспорно са напускали страната ни, макар и с много знания, но все пак не разбирайки докрай някои факти и впрочем още дълго няма да ги разберат, поне що се касае до днешните и най-близките идни поколения. Всичко това загатва, че все още сме обречени на една може би продължителна и печална изолация от семейството на европейските народи, на нови грешки в съжденията на европейците за Русия, на явната им склонност винаги да мислят за нас най-лошото; това може би обяснява и оная постоянна враждебност на Европа към нас, която произтича от едно извънредно силно и спонтанно чувство на погнуса; онова отвращение, което изпитва към нас като към нещо гадно, а може би дори и онзи донейде суеверен страх от нас и старата, познатата, вечната присъда: че ние не сме европейци… Ние естествено се обиждаме и с все сили се напъваме да докажем, че сме европейци…”

Достоевски вплита редица мемоарни елементи и така променя ракурсите на изложението в „Дневника”. Връщането към един от най-драматичните моменти от живота му е направено естествено и неподправено.

Няма и следа от героизъм или самоизтъкване, просто авторът разказва за мигове, които малцина могат да изживеят през своя живот: „Ние, петрашевците, стояхме на ешафода и слушахме присъдата без ни най-малко разкаяние. Безспорно не бих могъл да говоря от името на всички; но мисля, че няма да сгреша, ако кажа, че тогава, в оня момент, ако не за всеки, то поне за повечето от нас би било безчестие да се отрекат от убежденията си. Това е отдавна минало и заминало и затова е може би възможно да се запитаме: нима това упорство и неразкаяние са се дължали единствено на лош характер, на буйство, на недоразвитост? Не, ние не бяхме буйни, не бяхме може би и лоши младежи. Присъдата - смъртно наказание чрез разстрел - бе предварително прочетена на всеки от нас и нямаше шега; почти всички осъдени бяха сигурни, че ще бъде изпълнена, и прекараха най-малко десет ужасни, неимоверно страшни минути в очакване на смъртта. В тия последни минути някои от нас (знам го с положителност) инстинктивно се взираха в себе си и преценявайки само за миг своя все още твърде млад живот, може би са изпитвали разкаяние за някои свои постъпки (от ония, които цял живот тегнат на съвестта на всеки човек); но това, за което бяхме осъдени, мислите и понятията, завладели умовете ни, бяха за нас нещо, което не само не изисква разкаяние, а ни пречистваше, слагаше ни ореола на мъченичеството, за което много неща щяха да ни бъдат простени! И това продължаваше дълго. Не заточението и не страданията ни пречупиха. Не можеха да ни пречупят, тъй като убежденията, съзнанието за изпълнен дълг поддържаха духа ни. Не, друго нещо промени възгледите ни, убежденията и сърцата ни (позволявам си, разбира се, да говоря само за ония от нас, които по един или друг начин лично са засвидетелствали такава промяна на убежденията). Това друго бе непосредственото съприкосновение с народа, братското ни единение в общото нещастие, представата, че си станал такъв, какъвто е и той, че си изравнен с него, дори си приравнен до най-долното му стъпало.”

Достоевски посещава колонията за малолетни престъпници и разговаря с четиримата възпитатели там. Той се интересува как те се надяват да превъзпитат тези деца и получава лаконичния отговор: Труд, съвсем различен начин на живот и справедливо отношение към тях; най-сетне и надеждата, че с времето от само себе си ще забравят старите си навици и пристрастия.

Така след като разпитва за различни неща, писателят продължава своя разказ: „Осведомих се не са ли разпространени сред тях и някои други познати момчешки пороци? - Защото, нека припомня, че тук има деца от десет- до седемнайсетгодишни, макар че уж се приемат най-много до четиринайсет. „О, не такива порочни навици не могат да съществуват - побърза да ми отговори П. А-ч, - възпитателите са неотлъчно сред тях и строго ги контролират.” Но писателят не е лековерен да приеме този стандартен отговор за точен и продължава: „Но на мен това ми се стори невероятно. В колонията има неколцина от вече премахнатото отделение за малолетни престъпници на Литовския крепостен затвор. Преди три години бях в този затвор и ги видях тия момчета. Впоследствие получих напълно достоверни сведения, че в крепостния затвор порокът бил крайно разпространен сред децата и дори ония от новопостъпилите, които поначало не били развратени и отначало изпитвали отвращение, впоследствие волю-неволю се включвали под натиска на другарите си, които им се присмивали за тяхното целомъдрие.”

Писателят не е пропуснал да разкрие своето виждане и отношение и към жените на своето време. Той споделя: „…Ще да добавя още две думи за руската жена. Казах вече, че тя ни е голямата надежда, една от гаранциите за нашето обновление. Възраждането на руската жена през последните двайсет години е безспорен факт. Тя предяви изискванията си на висок глас, смело и откровено. Това веднага внуши уважение, най-малкото ни принуди да се замислим въпреки някои паразитни отклонения, проявили се в това движение. Сега обаче можем да теглим чертата и да направим извода. Руската жена целомъдрено пренебрегна препятствията, присмеха. Тя непреклонно декларира желанието си да участва в общото дело и се залови за работа не само безкористно, но и самоотвержено. През тия няколко десетилетия, последните, русинът страшно се поддаде на развращаващото влияние на личната изгода, цинизма и материализма; докато жената остана много вярна на чистото преклонение пред идеята, на дълга си към идеята. В стремежа си за по-голямо образование тя прояви сериозност и търпение, давайки пример на огромно мъжество. …Виждам, впрочем и някои недостатъци на съвременната жена и най-важният от тях е прекалената й зависимост от някои чисто мъжки идеи, способността й да ги приема на доверие и да им вярва безкритично. Това далеч не се отнася за всички жени, а тоя недостатък говори и за чудесни душевни качества: това, че ценят най-вече живото чувство, живото слово и особено искреността, но вярвайки в искреността, дори когато е фалшива, те се увличат и по самите разсъждения и тъкмо тук понякога грешат. В случая много би могло да помогне по-високото образование. Допускайки искрено жените до истинско висше образование с всички произтичащи от него права, Русия отново преди цяла Европа ще направи огромна и своеобразна крачка по пътя на великото дело на обновяване на човечеството.”

Един от сложните и твърде парливи въпроси, които са вълнували Достоевски е валиден и до настоящия момент и заслужава внимание мнението на писателя, споделено преди почти век и половина: „Казах, че русите не са обичани в Европа. Че не ни обичат - не ни обичат, по това едва ли някой ще спори, но в Европа поголовно и повсеместно ни обвиняват, че ние, русите, сме страшни либерали, нещо повече - революционери, и че винаги, при това с радост, сме се присъединявали най-вече към разрушителните, а не към по-консервативните елементи в Европа. Поради това мнозина европейци ни гледат отвисоко, с насмешка и омраза: едно, че не разбират откъде-накъде се бъркаме в чужди работи, и друго, че ни е отнето европейското право на отрицание - на основание, че не ни смятат за част от „цивилизацията”. Гледат ни по-скоро като някакви варвари, които миткат из Европа и пей дават да разрушат нещо някъде - да рушат заради самото рушене, за едното удоволствие да видят как всичко се разпада, досущ като някоя дивашка орда, като хуните, готови да нахлуят в древния Рим и да разрушат свещения град, без да си дават сметка на каква скъпоценност посягат. Че повечето руси минават в Европа за либерали, е вярно, макар и да е странно. Но задавал ли си е някой въпроса: защо е тъй? Защо през цялото това столетие, кажи-речи девет десети от русите, отиващи да се окултуряват в Европа, винаги са се присъединявали именно към ония европейски слоеве, които са настроени отрицателно към своята култура, към своята цивилизация? Относително, разбира се, онова, което отхвърля в цивилизацията Тиер, е съвсем различно от онова, което отхвърля Парижката комуна от 71-а година. Също тъй „относително” и по различен начин са либерални и русите в Европа, но въпреки това, повтарям, те са по-склонни от европейците да се присъединят към крайната левица, при това направо и от самото начало, вместо да витаят известно време в по-долните степени на либерализма; с една дума, сред русите се намират много по-малко Тиеровци, отколкото комунари. И обърнете внимание, че това ни най-малко не са някакви нехранимайковци, във всеки случай не само нехранимайковци, а хора, които изглеждат твърде солидно и цивилизовано, едва ли не министри.”

По времето, когато пише своя „Дневник на писателя”, Достоевски пребивава в Германия, за да се лекува, но такъв престой му дава възможност да наблюдава своите сънародници и да поставя важни и остри въпроси, свързани с тях.

Тъй като това, което е споделил великия романист, забелязах и аз - по своему и на моето твърде скромно равнище - когато пътувах в чужбина и срещах нашенци, ще цитирам написаното от него за руснаците: „Пътуването от Петербург до Берлин е дълго - почти два дни, и затова за всеки случай си взех две брошури и няколко вестника. Именно „за всеки случай”, защото винаги се боя, когато се озова сред непознати руски интелигенти, независимо дали във влак, параход или на някоя сбирка. Признавам си го като слабост, която се дължи преди всичко на собствената ми мнителност. В странство сред тълпата чужденци винаги ми е по-леко: там всеки си върви право по пътя, а нашият върви и току се оглежда: „Какво ще кажат хората за мен.” Впрочем видът му е солиден и непоклатим, а всъщност няма същество по-колебливо и несигурно в себе си. Ако те заговори непознат русин, той винаги започва най-конфиденциално и приятелски, но от първото изречение виждаш дълбокото му недоверие и дори едно стаено мнително раздразнение, което от нищо нещо избликва в някакво подмятане или дори грубост, въпреки цялото възпитание на събеседника ви, при това наистина без никакъв повод. Сякаш всеки иска да си върне някому за собствената си нищожност, а същевременно човекът може да не е някакво нищожество, а дори тъкмо обратното. Няма човек, готов да повтаря по-често от русина: „не ме интересува какво ще кажат хората”, или „изобщо не ме интересува какво мислят другите” - и няма човек, който повече от русина (разбира се, цивилизования) да се бои, просто да трепери от хорското мнение, от това какво ще кажат, какво ще помислят за него. Това е резултат именно на дълбоко затаилото се у него неуважение към самия себе си, разбира се, при едно необятно самомнение и тщеславие.”

„Пълно е с руснаци по всичките тия немски минерални бани, още повече по най-модните като Емс - пише той. - Изобщо руснаците много обичат да се лекуват.” Със сатиричен щрих той поставя парливия въпрос за руския език и чуждия език, който руснаците искат да демонстрират: „В Емс естествено ще познаете русите преди всичко по говора, т. е. по оня руско-френски говор, който е присъщ единствено за Русия и от който вече дори чужденците се изумяват. Казвам „вече”, защото досега ние чуваме от тях само похвали.”

Неговото силно негодувание избликва от това, че много руснаци се учат да говорят чужд език не толкова от любознателност, а „защото така е прието и дори не си задават въпроса на какъв език им е по-удобно да говорят”.

С истинско негодувание се изправя той срещу онези превзети и надменни люде, които искат да демонстрират знаенето на чуждия език, дори тогава, когато това ги прави смешни и жалки: „За тях е непосилно да разберат, че въпреки всичко не могат да се превърнат в истински французи, щом като са родени и израсли в Русия, та макар и най-първите думи, които са чули от своите дойки, да са били произнесени вече на френски, а после да са се упражнявали с гувернантките си и в обществото; че езикът им е мъртъв, а не жив, че не е естествен, а изкуствен, че е фантасмагоричен и налудничав тъкмо защото тъй упорито се приема за истински - накъсо, че това е един език, който изобщо не е френски, защото за русина като за всеки друг е непосилно да усвои всички основни родови стихии на живия френски език…”

Нашите славни българи какъв ли английски език говорят от Великобритания до САЩ?

По времето, през което пише Дневника, умират Жорж Санд и Некрасов, в Москва се провежда голямото честване на Пушкин.

Изключително ценни са мненията на Достоевски за писателите, за тяхното творчество, успехи и неуспехи. Когато е на погребението на Некрасов възниква малък инцидент, докато говори, и той споделя: „Аз все пак не сравнявам Некрасов с Пушкин, не меря с аршина кой е по-голям, кой по-малък, понеже тук не може да има сравнение, дори въпрос за сравнение не може да става. Пушкин с обширността и дълбочината на своя руски гений и досега свети като слънце над нашия руски интелигентен мироглед. Той е великият и все още неразбран предтеча. Некрасов в сравнение с него е една малка точка, малка планета, но произлязла от същото велико слънце. И независимо от всякакви мерки - по-голям, по-малък - за Некрасов остава безсмъртието, което той напълно заслужава, вече казах защо - за неговото преклонение пред народната правда, която не е резултат на някакво подражание, дори не изцяло съзнателно, а идва от потребността, една вътрешна неудържима сила.”