Благовеста Касабова

Зарадвах се, когато Андрей Андреев ми подари двата тома с негови избрани произведения. Първият том с оригинална поезия, втория ­ с преводи на известни руски поети.

Чудесно оформени полиграфически те наистина са едно малко книжовно съкровище. В края на първия том ­ „Кладенците на моя живот” ­ се е скътала, сред високооценъчните рецензии за поетическото творчество на автора, скромна страничка с биографични данни.

Само една страница, но с какво огромно творческо съдържание. Дванадесет поетични книги, между които „И посрещнете щъркелите”, „Долина”, „Нощ през август”, „Докато трае утринният хлад”, „Листо от общото дърво”, „Пътьом”, „Сираци на вечността”.

Том втори ­ „Заветът на битието” ­ с преводи на стихове от широко известни и обичани поети и цялостни поетични сборници на Владимир Соловьов (”Божествен огън”) на Константин Балмонт („Дойдох да видя слънцето”) на Евгений Евтушенко („Под всевиждащото небе”), на Анатолий Жигулин („Полярни цветя”), на Александър Руденко („Столетни вълни” и „Четвъртият вятър”).

Още отделни преводи на Пушкин, Лермонтов, Ал. Блок, Сергей Есенин, Ал. Твардовски, Булат Окуджава, Висоцки, Михаил Дудин и пр.

Удивително е колко време, усилия и емоционална енергия е вложил поетът, за да представи на българския читател прекрасни образци от руското поетично слово ­ и от миналото, и от съвремието.

Само онзи, който е превеждал поезия знае колко много взискателни са условията, за да се получи стойностен превод.

И на едно от първите места ­ преводачът да е доказан поет, а Андрей е не само между най-талантливите ни съвременни лирици, но притежава истинска славянска душевност.

И е завършил престижния международен литературен институт „Максим Горки” в Москва.

И за да приключа с този огромен дял от творческата биография на поета, ще цитирам думи от послеслова на Здравко Недков за преводите на автора: „Той е отлично подготвен и отличното познаване на езика му позволява максимално да се доближи до творческата същност на превеждания поет.”

„Кладенците на моя живот” съдържа избрани стихотворения, появявали се в печата и в отделни книги през годините. И тъй като авторът се е придържал към времева хронология, може да се проследи възходящото развитие на лиричния талант на Андрей Андреев.

Искам още в началото да отбележа, че авторът е един от най-чистите лирици в съвременната българска поезия.

И никак не е трудно читателят да познае негово стихотворение, тъй като непременно ще го завладее писателната мекота на словото, преливащо многоцветието си в топли съкровени тонове, а топлите тонове ­ в пъстроцветно слово.

Ще го облъхне лирично-носталгичната томителност на атмосферата, ще се докосне до вътрешния му образ ­ чудесен и светъл, без сенчести подмоли.

Докато четях и препрочитах стиховете от „Кладенците на моя живот” ме споходи мисълта: Андрей е превеждал сравнително малко творби на Есенин, а носи нещо есенинско в себе си ­ и като атмосфера, и като житейска и творческа естетика.

Но независимо от това родствено излъчване, същността на таланта им е различна, различен е и погледът им към света с неговите трайни дилеми и повтарящи се във времето проблеми.

За читателя, който ще открива Андрей Андреев в избраните стихове от „Кладенците на моя живот”, без съмнение ще намери тези кладенци, от които той е черпил и черпи жива вода за творческите си пориви, сили и кураж да остане верен на себе си и на собствената си естетика.

Един от тях ­ видимо най-пълноводния, с най-многоцветни отблясъци е Човекът ­ образно казано, но и не само образно, защото човекът в сложното си житейско и психологическо измерение е в основата на поетиката на Андрей Андреев като цяло.

Той е и кладенецът, в чиито води са се наслоили неговите мисли, „трудни победи”, дела, чувства, прозрения, мечти и идеали. Всичко онова, което е послужило за духовен и нравствен градеж на живия човек.

Водите на „Човешкия” кладенец захранват и останалите ­ на живота и смъртта, на родния край и родината, на майката природа с долината, реката, гората, земята, сезоните.

На човека и на живота Андрей е посветил десетки лирични изповеди. В тях идейно-художествените му търсения са насочени и към домогване до прозрението на смисъла да си жив, да градиш и съзидаваш, независимо от предизвестения край.

Единствеността на живота и смъртта силно привлича поета и го кара да се опита да проумее посланието на това Божествено единоначалие.

Защото бях човекът и защото
като човек обичах този свят
не мислех за смъртта, а за живота ­
единствен сред всемира нежен цвят.
Но и цветът цъфти и прецъфтява.
И аз като човек следях това,
което идва или отминава,
заражда се и мре ­
със сетива на мене само дадени от Бога,
от Род и от Природа, и на мен наречени
да ги спася от огън
или от студ ­
та после просветлен
да се изгубя в зимните предели,
които ни отрежда Вечността.
Но тука бях човекът, а не е ли човекът
и живота, и смъртта.

Андрей е направил много сполучлив подбор на творбите, включени в „Кладенците на моя живот”.

Четеш и долавяш лиричната мелодия на словото, взираш се в приседналия на прага на самотната селска къща мрак, в земята на корени и надежди, в пламтящите житни огнища, в магичното небе на августовската нощ, в говора на завръщащите се от полето жени, в димящата разорана пръст, в ромона на реката, усещаш дъха на долината и общото човешко дърво, от което той е лист.

И се изпълва с чудото живот, застанал в центъра на Всемира да гребе от кладенеца, който ние ­ човеците ­ копаем от първия до последния си ден.

Поетичната си жажда авторът утолява и от „Кладенеца” на близките, родното място с любимата долина, гората, летните звезди, снегът на детството, вятъра в полето, родния дом ­ боляща рана в сърцето му, горчилките от хорското примирение и безразличие.

Домът, на който бях се обещал,
да бъда верен страж в часа обсаден,
отдавна е предаден и продаден,
отдавна моя дом е изгорял.

Сега стоя пред черните стени
и пепелта обръщам ­ да изровя
за щастие магарешка подкова,
за вяра ­ клонче от развалини.

Сняг траурен се трупа върху мен
и чувам глутница в нощта да вие.
До сутринта кого ли ще затрие
и чий ли дом ще бъде изгорен.
…
И сричам твоя плач неизгорял
срещу небето, като дрипа мръсно:
„Ще си намеря дом, но ще е късно”.
Домът, на който бях се обещал.

Още много неща могат да се кажат за поезията на Андрей Андреев ­ провокиращите с богатата си образност неща от живота, от човешкото битие и съзнание, ориста човешка и вписването на човека в тайните на Всемирните пространства, изострената сетивност и фината чувствителност на преживяванията, емоционалната енергия.

И онова, което го прави самобитен лирик, с дълбоки психологически проникновения, е преди всичко умението му да превръща във философски категории части от природата, които човек обикновено приема като дадености ­ реката, долината, слънцето, вятъра, земята, гората, небето и да ги успоредява ­ и съвмества, с други, отдавна наложени философски понятия като време, вечност, кръст, всемир, голгота.

И така да изгражда своя собствена естетико-философска позиция за живота и смъртта, за човека и природата, за общото човешко дърво.

Ще посоча само няколко знакови стихотворения от този род: „Оптимистично”, „Сираци на вечността”, „Земя”, „Тече реката, не изтича”, „Пристанище”, „Дъжд”, „Нощта на август”, „Докато трае утринният хлад”, „Листо от общото дърво”, „Копая кладенец” и др.

Това общо казано са златните води, от които поетът иска да отпие, за да се пречисти нравствено, та да може да достигне до най-дълбокото в кладенците, които цял живот копае.

Копая кладенец,
години вече кладенец копая.
Прехвърлям пласт след пласт ­
вода да стигна.
Закръгля се над мен небето, а водата
все по-далечна и дълбока се обажда.
Далечна и дълбока, но я чувам.
И тя шуми и търси път към мене,
и ми напомня, че се доближавам
опасно до сърцето на земята.
А там, високо от небето кръгло,
очи
все по-замислени и мълчаливи
навежда майка ми.
Познава тя
и сладостта на тежките победи,
и болката след всеки мой неточен удар.

Вярвам, че на поета Андрей Андреев му предстоят още много „тежки победи”, защото той знае ­ лесните не носят истинска радост.