Стефан Коларов

ХУМОРЪТ НА ЕДИН „ПРИНЦ БЕЗПАРИЧЕН, РОДЕН КРАЙ ЕГЕЯ”

Смирненски е потомък на два будни български рода от Македония, за които потребността от знание и преклонението пред словото са израз и на ученолюбие, и на дълбоко патриотично чувство.

Роден е в гр. Кукуш на 17 септември ст. ст. или 30 септември н. ст. 1898 г., затова в едно от стихотворенията си изтъква, че е „принц безпаричен, роден край Егея, раснал сред нарове, спал под лози”. В Кукуш е роден и Гоце Делчев и още в 1895 г. той основава революционен комитет в града.

Измирлиеви, както и голяма част от кукушани, се занимавали със занаятчийство и дребна търговия. Прадядото по баща Митре Костов е търгувал с материали за обущарския занаят и често пътувал до Измир, затова започнали да го наричат Измирлията. Имал е четири деца.

Един от синовете му - Христо, станал обущар, бил с весел и артистичен характер. Когато чуел хубава песен, веднага я запомнял. Поетът носи неговото име. Дядото по баща също имал трима сина.

Димитър Измирлиев (1867-1943), бащата на бъдещия велик поет, заедно с братята си Андон и Иван имали обща бакалница, но се разделили и Мицо, както го наричали всички фамилиарно, отворил сладкарница и започнал да се занимава с производство на сладкарски изделия.

Майката Елисавета (1871-1951) била дъщеря на поп Анастас Кръстев, който бил завършил с отличие Белградската семинария и се установил да живее в София, а неговите братя заживели във Виена. Елисавета Попанастасова завършила Солунския девически пансион.

Заедно с четирите си деца родителите са полагали усилия да живеят в мир и сговор, възпитавайки онези добродетели, които са били така характерни за българите от онази епоха.

Когато става на десет години, лекарите препоръчали Христо да смени климата и затова неговият дядо, който служил като свещеник в църквата при софийските гробища, го приел с радост в дома си.

За момчето от Кукуш това е било истинско събитие, защото в София той става ученик и усвоява книжовния български език. Освен това с баба му и дядо му живеел единственият им син Владимир Попанастасов.

Вуйчото сътрудничил във в. „Българан” под псевдонима Пепо. Заобикнал своя племенник заради силните му литературни интереси, той го запознал с някои от видните представители на кръга около хумористичния вестник - Елин Пелин, Кирил Христов, Стилиян Чилингиров и др. По-късно Ведбал ще напише пародии по стихове на тези популярни вече творци.

Дядото на Христо умира през 1910 г. при операция във Виена, вуйчото заминава на работа в провинцията и затова той се завърнал обратно в родния си град. Завършил трети клас, той не можал да продължи да учи в Солунската гимназия, поради липса на средства, и останал да помага на баща си.

Драматичният ход на събитията с Балканската война и с Междусъюзническата война определил тежката участ на хиляди бежанци от Македония, които напускали родните си краища, за да дойдат да живеят навред из България.

Измирлиеви напуснали горящия Кукуш, превзет от гръцките войски и преживял ужаса на Стара Загора от времето на Освободителната война. Шестчленното семейство било посрещнато в София с още една ужасна вест - на 30.VI.1913 г. на фронта загива Владимир Попанастасов.

В първите безприютни седмици на изстрадалото семейство помага сестрата на Елисавета, която има дава приют в своя дом. Ючбунар става кварталът на преселниците от Македония. Там се заселват и Измирлиеви. Мицо Измирлиев успял да отвори малка сладкарничка на ул. „Драгоман” № 41.

Започват трудни години. Родителите търсят препитание, за да изхранват не малкото семейство - тримата сина Тома, Христо и Антон и единствената дъщеря Надежда, а децата учат и работят. Тома става юнкер във Военното училище, а Христо ученик в строителния отдел на Техническото училище.

Въпреки че в. „Българан” престава да излиза след 1909 г. неговият заразителен пример остава. Александър Едрев - Вердела основава седмичния хумористичен в. „К’во да е”, който излиза от 1911 до 1922 г. Тома Измирлиев (1895-1935) става негов сътрудник от 1913 г.

През април 1915 г. е отпечатан хумористичния репортажен очерк „Час по химия в една от столичните гимназии” с автор Орезам. Появява се и една поетична „Злободневка”, след това пародия по Вазовото стихотворение „Когато бях овчарин” (като текст на градска песен стихотворението се казва „Когато бях овчарче”) с подпис Ведбал. Всъщност така започва творческия път на Христо Смирненски.

Въпреки че за „Българан” Боян Пенев дава доста сурова критическа оценка в „Мисъл”, приносът на вестника съвсем не заслужава омаловажаване. Още по-тежки са критическите мнения за „К’во да е”, но ако не се очертае задълбочено цялостната обстановка, в която се печатат хумористичните издания, трудно би могло да се разбере съдържанието на тази периодика.

Тя е трябвало и да забавлява и да разкрива сериозни проблеми, и да оцелява заради цензурата и суровите социални условия. Самото име на този хумористичен седмичник е показателно - той е широко отворена трибуна.

Освен това показателен е фактът, че талантът на Смирненски е оценен и той сътрудничи от април 1915 г. до 6 март 1921 г. с прекъсване през 1917 г. и 1918 г.

И когато сега се вгледаме в това огромно творчество, не можем да не видим и неговите завоевания, и неговите слабости, но едно е безспорно - развитието и израстването на хумориста.

Само за няколко години неговият стих става по-пластичен и изразителен, неговият критичен тон по-дълбок, словото му по-остро и проблемите по-обществено значими.

Смелостта и дързостта да се пародират едни от най-големите имена в поезията ни са красноречив пример и за вътрешното самочувствие на автора.

Една от най-сполучливите пародии е „На търговците скубачи” по стихотворението на Вазов „Новото гробище над Сливница”. Вазов прославя военния подвиг и се прекланя пред смъртта на героите.

Ведбал саркастично разкрива облика на военните гешефтари, на тези които са използвали тила, за да натрупват печалба и накрая завършва с нескривано презрение:

Крадци, венец ви свивам от коприва,
потапям го в безчести е и срам
и нек краси, сган ниска, нечестива,
тълпа от демони, тълпа граблива,
челата мръсни вам.

Опит да се пародира Вазов има и в „Епопея на незабравимите”, където се осмива образа на Гунчо, който напуска родното си село и десет години се скитосва, прахосвайки парите на своя баща.

Освен Вазови творби, Ведбал пародира и стихове на К. Христов в „Дигни, кревата си, дигни”, Дебелянов в „Среднощни сенки”. Сполучливо е стихотворението „На тебе”, написано в духа на „Ела!” от Яворов, и публикувано в „Барабан” (1917):

Цветя посадих, а събрах коприва,
потърсих истини - навред лъжи;
любов разпръсвам, злоба ме облива,
запаля свещ - тъма ме пак обвива…
Глава тежи, душа тъжи,
душа ми кой ще освежи?

Христо Бръзицов-Язека и Никола Грабланов-Мак Гро заедно с Христо Измирлиев намират двама меценати Емануил Иванов и Георги Димов и решават да издават сп. „Смях и сълзи”. Малката редакция се е намирала на ул. „Кракра” 11.

Карикатурите се възлагат на петокласника Александър Жендов. Първият брой излиза на 1 януари 1917 г. Освен използваните псевдоними Вeдбал, Южен северняк, Столичанин и др. с името Христо Смирненски поетът се подписва за първи път в брой 3 и този псевдоним остава завинаги. Той взима гръцкото име на Измир - Смирна.

Художникът Александър Жендов е описал неговия портрет от времето, когато се създава сп. „Смях и сълзи”: „Той беше нисък на ръст, мургав младеж с широки гърди и едра, отметната назад глава. Носеше черна кадифена фуражка с герба на Техническото училище и черна ученическа униформа. Изпод широката козирка на фуражката, юнашки накривена над едната вежда, светеха големи черни очи. Но техният блясък не скриваше топлата дълбочина на погледа, а леко пречупените вежди даваха нещо дяволито-мъдро на тоя поглед. Струваше ти се, че зад него знаят повече отколкото трябва за тебе. Челото на Христо беше високо с мощни издадини: нослето - изящно извито в хрущяла, с широки ноздри. Устните бяха месести, особено долната - издадена малко напред и винаги готови за усмивка. Една усмивка, с детски трапчинки зад ъглите на устата, неотразимо ласкава и топла, една усмивка, която у никого другиго оттогава не съм виждал…”

През април 1917 г. свикват набора на Смирненски и неговите родители решават той да постъпи във Военното училище, където курсът на обучение е двегодишен и накрая се получава диплом за средно образование.

Поетът се сприятелява с школника Васил Павурджиев, който е сътрудничил със стихове в „К’во да е”, „Българан” и „Смях и сълзи” и двамата поместват в „Българан” стихове под заглавие „Военна страница”.

Негов събрат по перо е и Цвятко Нойков, който обаче умира през март 1919 г. и поетът му посвещава стихотворението „В нощта” с посвещение „На незабравимия Цвятко”.

До Жендов той споделя в писмо: „Военщината и преди ми беше противна, а особено я намразих сега, след като я опознах отблизо.” Не е изненадващо това, че поведението на юнкера Хр. Измирлиев е „средно”.

През есента на 1917 г. в София е имало епидемия от скарлатина и Дирекцията на народното здраве, ръководена от д-р Русев, поставя Военното училище под карантина. Въпреки че изминават наложителните 40 дни, карантината не е вдигната.

Измирлиев и Нойков правят опит да прескочат оградата, но попадат в карцера. Там те пишат хумористични стихове, които стават популярни сред юнкерите.

Когато на новогодишната вечеринка е било рецитирано стихотворението „Прощално” от Ведбал, началникът на училището и присъстващите военни са били впечатлени от веселото и забавно звучене на творбата и когато става ясно, че авторът е в карцера, той бил освободен със своя другар.

През пролетта на 1918 година Смирненски събира част от своите хумористични творби в книгата „Разнокалибрени въздишки в стихове и проза” и издадени в популярната Хумористична библиотека като № 26 и № 27 с подпис Ведбал.

Сред представените общо 29 произведения изпъкват редица от неговите стихове и разкази, посветени на младежката любов и закачки, на всекидневните трудности на столичани, на войнишките настроения, на назряващите социални конфликти.

Достатъчно е да посочим „Ний сме весели бродяги”, „Вакарелска Лорелай”, „Столични картинки”, „Марш на софиянци”, „Баланиади”, „Покупки за празниците” от стиховете или прозаичните творби „Из дневника на един английски поручик”, „Любов към ближния”, „Отмъщение” и др. Те определят облика на този дебют, в който лиризмът и комизмът постигат ярко художествено единство.

ТОЙ И ТЯ

Уви, аз колко съм нещастна!
Проклет да бъде онзи час,
когато младостта си красна
със теб, глупако, свързах аз!

Простак, простак си бил безмерен.
Погуби моите мечти…
Какво ме гледаш начумерен?
Кажи глупак не си ли ти?

- Такъв съм , не отказвам, драга,
когато взех те, сляп аз бях,
не те познах, уви, веднага,
и ето ме пред хората за смях.

ВЕРИГА

Сломен под тежки канари,
ридая за простор,
но демон зъл над мен цари
и шепне: „Nevermore!”

Очаквам стъпки на жена
из стихналия двор,
но стар ликующ сатана
мълви ми: „Nevermore!”

Жадувам ласкави очи,
другарски взор, усмихнат взор,
но властно призракът стърчи
и съска: „Nevermore!”

Един изключителен талант бързо развива своите творчески възможности и достига истински върхове за българската литература в поезията и прозата.

„ЗА ВЪЗДУХ ЖАДНИ СА ГЪРДИТЕ, ОЧИТЕ МОЛЯТ СВЕТЛИНА…”

Започнал като блестящ хуморист с книгата „Разнокалибрени въздишки в стихове и проза” (1918), Ведбал постепенно развива своя огромен творчески талант и с издаването на стихосбирката „Да бъде ден!” (1922) се превръща в явление на българската литература.

Въпреки очертаващото се блестящо бъдеще пред певеца на класата и нейните битки, съдбата е решила друго. Още от детските си години Христо е с крехко здраве, затова идва от Кукуш в София при дядо си по майчина линия, когато е бил на десет години, за да заякне като промени климата.

По-късно, когато родният град е опожарен и семейство Измирлиеви като бежанци идват в столицата, животът на всички е суров и труден. Неговата сестра Надежда Измирлиева разказва за трагичните събития около именития си брат, предопределили неговия преждевременен край.

През пролетта на 1921 г. поетът лежи повече от два месеца болен от паратиф. Болестта си той прекарва много тежко, затова заминава на работа в с. Радуил, където е имало дъскорезница, а климатът е бил благоприятен за неговото състояние.

Както описва в спомените си Надежда Измирлиева и на следващата година през лятото, примамен от живописността на тези места, Хр. Смирненски престоява два месеца. В някои от своите очерци самият той е разказал за пребиваването си там.

Привидно укрепнал, вдъхновеният автор продължава своята богата и разнообразна творческа дейност. Сестрата започва работа като учителка в с. Сенокос, в дебрите на Пирина. През великденската ваканция се завръща у дома и на 4 април 1923 г. всички са се събрали на тържество, дошли са и гости.

Майката изпраща Христо да донесе въглища от мазето. Когато се завръща, той е смъртно бледен и силно развълнуван. Едва се държи на краката си и бърза да си легне.

Всички се изплашват и го наобикалят. Той обяснява задъхано, че когато се опитал да разбие една едра буца въглища, нещо сякаш се скъсало в гърдите му и изплюл кръв. Когато лекарят извършва наложителния преглед, открива каверна в левия му дроб.

Заминала за селото, където работи, Надежда Измирлиева очаква писмата от семейството си, за да разбере какво е положението на брат й, който е оставила болен.

Въпреки привидно успокоителните новини, младата учителка получава на 20 май писмо от Христо, който я вика да се прибере вкъщи по-скоро.

Изплашена, тя приключва учебната година, и на 31 май вечерта вече е в столицата. Научила, че брат й е в Горна баня на лечение и почивка, тя на другия ден още в зори отива да го види.

Споменът й е стегнат, лишен от много подробности, но проникнат от обич и мъка, писан много години по-късно: „Изпълнена с тревога, аз нерешително отворих вратата на Христовата стая. Христо беше буден. Какъв е бил моят вид след толкова дълго пътуване и тревожни съмнения не зная, но Христо избухна в силен, неудържим смях при влизането ми. Срещна ме с шеги и закачки. Мрачните ми мисли за момент се пръснаха. Действително аз заварих Христо много добре на вид, напълнял, ободрен физически и духом и с всички изгледи за оздравяване. Още същия ден по негово настояване майка ми се върна в София. Разбрах, че са ме викали главно заради нея, която преди известно време си счупила крака.”

Когато Елисавета Измирлиева си тръгва, синът бодро я изпраща с думите: „След 15 дни съм си вкъщи напълно здрав.” Майката си отива спокойна, поетът се чувства добре, а и уверенията на лекарите са, че няма нищо опасно в състоянието му.

„Ние не оставахме сами - разказва още Надежда Измирлиева. - Идваха много гости: близки и негови другари. Баща ми идваше много рано всяка сутрин, преди да почне работа. Той носеше пресни продукти и всичко, каквото трябваше, за да може да спаси любимия си син (от мъка по когото по-късно съвсем се съсипа). Често, всеки ден след училище, идваше и Женя.” Женя Дюстабанова е сърдечната приятелка на поета.

Нейната сестра актрисата Дора Дюстабанова е била най-голямата любов на поета Теодор Траянов.

Като тревожна хроника следват описанията на дните, през които гасне безсмъртния поет:

„На 4 юни дойдоха голяма група негови другари и прекараха няколко часа при него. Този ден Христо беше особено весел и духовит. Много, много се смя. Смя се тъй, както той можеше да се смее, от сърце - до сълзи. Смяха се за Дънов, за други неща, но особено много Христо се заливаше от смях за това, че той - пролетарският поет, има вече порядъчно шкембенце („отечество”, както той го наричаше).
На 5 юни преди обед седна да пише и ме помоли по-малко да влизам при него. Аз отидох в кухнята да приготвя обеда. Стараейки се да изпълня поръчението му, дълго време не влязох в стаята. Часът е 12. Обедът е готов. Бързам да се похваля с точността си, но думите ми замръзнаха на устата. Столът на писалищната маса е празен. Листата на масата са пръснати. Христо лежи на леглото смъртно бледен. Възглавницата, покривката на леглото и всичко наоколо, е изцапано с кръв. Слаб, сподавен глас. Две влажни, тъжни очи, впити в мен, две кротки, кадифено меки, налети със сълзи очи, широко разтворени, очакват помощ. Прави ми знак, че не трябва да говори и силно стиска ръката ми…
Бях изненадана, смутена, ужасена. Бях сама. Не познавах никого от обитателите на двуетажната къща. Не смеех да оставя Христо сам. Нямаше кой да повика лекар. Кръвоизлиянието беше много силно. Успях да му дам малка първа помощ. Христо мълчеше, но огнените му очи - те говореха. Говореха за хубавите слънчеви дни, за неговата младост, за прекъснатата борба, за недовършената песен на поета. Те молеха за живот. В тях се четеше и вярата в утрешния хубав ден, и мъката, че не ще дочака празника на своите бледолики братя, и мълчаливия укор към тези, които не изпълниха дълга си към поета. И тихо, едва чуто, устните му нашепваха: „…И речи, музики и тържества безумни…” и допълваше: „Тъй ще бъде след моята смърт!”
Двучасовата мъчителна тишина беше прекъсната от идването на Женя. Тя остана при него, а аз изтичах за лекар. В Горна баня, макар и близо до София, медицинска помощ не се намери. Трябваше да се търси в София. Трябваше да се бърза, а нямаше никакво превозно средство. Лекарите също не се оказаха отзивчиви. Някои направо отказаха поради далечината, други обещаха, а не дойдоха. Медицинската помощ закъсня. Подобрение не настъпи.”

Поради 9 юни има пълна блокада. Когато става ясно, че в къщата, в която е била наетата стая за болния, не може да се намери медицинска помощ, налага се промяна.

Сестрата допълва разказа си:

„Големият ми брат Тома, току-що се беше върнал от Цариград, на ръце, като малко дете го понесе по извиващата стълба на двуетажното здание и го постави в болничната кола. Христо беше настанен в санаториума на х. Иванов.”

Драматично звучат следващите редове: „Вече беше късно. Всички по-нататъшни грижи на лекари и близки бяха напразни. Милярна туберкулоза разруши дробовете на Христо. На 14 юни, след лекарски консулт, беше повикан Тома, на когото съобщиха тежката вест: „Положението е безнадеждно.” Впил очи в Тома, Христо искаше да разбере своята съдба. Той не попита. Очите на Тома бяха налети не със сълзи, а с кръв. Христо разбра всичко. Дните му бяха преброени.” Лаконично са отбелязани малкото дни до смъртта: „В последните си дни Христо беше заобиколен от всички близки. Той се интересуваше за всичко, но най-много за политическите събития.” За неизбежния край сестрата пише: „Половин час преди смъртта си поисква вестник… Поисква лист да пише, но това си остава последното негово желание.”

В своя спомен „Две срещи” артистът Любен Дюкмеджиев описва погребението на Смирненски: „В знойния летен ден погребалното шествие се бе проточило по целия днешен булевард „Георги Димитров” (сега „Княгиня Мария Луиза”). Софийското работничество се стече масово да изпрати своя любим певец. Това беше проява на революционната работническа солидарност и готовност за борба. Към Лъвов мост до мене се доближи Крум Кюлявков. Той ме замоли от името на Съюза на артистите да произнеса надгробно слово. Аз бях един от основателите на този съюз, негов спомагателен член и можех да говоря от негово име. Благодарение на образцовата дисциплина погребалното шествие мина без инцидент. Гробищата почерняха от хилядния народ. Пред зиналия пресен гроб на поета произнесохме прощални слова Георги Бакалов, Вълчо Иванов и аз.”

САМО ДВЕ-ТРИ СЕДМИЦИ преди рождения си ден Хр. Смирненски публикува в Седмична научно-литературна притурка на „Работнически вестник” № 10, в бр. 63 от 2 септември 1922 г. стихотворението „Юноша”.

Това е и една от най-изповедните творби на поета, в която той отразява дълбокия смисъл на своя живот и неговия идеен заряд. С присъщата му лирическа сила и живописна пластичност поетът пресъздава своя свят, социалните контрасти, готовността да се посвети на общото дело.

В „Юноша” усещаме едно особено изящество на стиха, една модерна символика, чрез която се разкрива борческото светоусещане. Авторът е долавял напрегнатото „барутно време”, както не случайно е озаглавил едно от тогавашните си стихотворения.

За разлика от „През бурята”, където обобщението на битката за нов свят е отразено много по-силно и дръзновено, в „Юноша” интимният изказ е предаден по-непосредствено, долавя се сдържана горчивина, напира чувството за състрадание и обреченост. Поетът е „залюбен в тълпите” и е „пленен от лъчите на нова зора”. Той не героизира своята саможертва, а живо и непосредствено споделя, че е готов да умре за общото благо.

САМО ЕДИН МЕСЕЦ преди да издъхне, Смирненски успява да види отпечатана своята прославена „Приказка за стълбата” във в. „Младеж”, II,бр. 53, 25 май 1923 г. Творбата носи посвещението: „Посветена на всички, които ще кажат „Това не се отнася до мене.”

Крум Кюлявков си спомня, че поетът му казал: „Героят съм взел от натура. Тука в един и същи дом живеем, съседи сме.” И от други спомени става ясно, че казваното се отнася за председателя на кооперация „Освобождение”, самовлюбен партиен бюрократ, който отказал парична помощ за болния поет.

„Приказка за стълбата” е истинска философска сатира, това всъщност е мъдрото, изпълнено с горчивина, но и с недвусмисленост предупреждение на Смирненски към всички дейци, които решават да се посветят на ръководна работа, на партийно управление.

Изпъква ярко образът на младия момък „с изправено чело и стиснати юмруци”, който стои пред стълбата - „висока стълба от бял мрамор с розови жилки”. Той се представя на Дявола, водещият герой на творбата: „Аз съм плебей по рождение и всички дрипльовци са мои братя! О, колко грозна е земята и колко са нещастни хората!”

Дяволът лукаво се привежда към момъка, който мрази принцовете и князете горе и иска подкуп, за да стигне до тях и да отмъсти за нещастните хора. Символно-алегоричното изобличение на Смирненски е постигнато с изключителна сила и действеност. През всеки три стъпала борецът за правда дава на Дявола слуха си, дава очите си, а когато стига до последното стъпало, трябва да плати двоен откуп: сърцето и паметта си. „Да бъде! Вземи ги!” - казва той под погледа на зелените иронични очи на Дявола.

Промяната е предадена от сатирика с нужната непосредственост и силен подтекст: „И изведнъж в лицето му грейна усмивка, очите му заблестяха с тиха радост и юмруците му се отпуснаха.

Той погледна пируващите князе, погледна долу, дето ревеше и проклинаше сивата дрипава тълпа. Погледна, но нито мускул не трепна по лицето му: то бе светло, весело, доволно. Той виждаше долу празнично облечени тълпи, стоновете бяха вече химни.” Възгласът звучи с тържествена приповдигнатост: „Аз съм принц по рождение и боговете ми са братя! О, колко красива е земята и колко са щастливи хората!”

Проблемът за морала на бореца и предаността към неговия идеал се поставя остро и ярко. Особено заслужава внимание използването на диалога, който носи и основния сатиричен заряд. Майсторството на хумориста се доближава до завоюваните висоти от Ботев и Алеко Константинов.

Колко актуален е Смирненски, защото отлично е показал как жадните за власт водачи бързо забравят своите обещания пред хората и самодоволно пренебрегват беди и страдания в името на своето благополучие.

Ако партийните лидери и кадри по времето на социализма, славейки делото на поета, бяха обърнали внимание на неговото проницателно и далновидно послание, много от неуспешните решения щяха да бъдат избегнати, а излишната пропагандна помпозност по-малко. И днешните многопартийни водачи биха допринесли за народното благо повече, ако не обслужваха преди всичко тесните си хищни интереси!

Въпреки преждевременната си смърт, великият творец на изумителното богатство от хумор и сатира, на незабравими песни остава неостаряващ с младостта и силата на един вечен юноша, на едно „слънчево дете”, както го нарече бащински Антон Страшимиров!

ХРИСТО СМИРНЕНСКИ (1898-1923)

ЮНОША

Аз не зная защо съм на тоз свят роден,
не попитах защо ще умра,
тук дойдох запленен и от сивия ден,
и от цветната майска зора.

Поздравих пролетта, поздравих младостта
и възторжен разтворих очи,
за да срещна Живота по друм от цветя
в колесница от лунни лъчи.

Но не пролет и химн покрай мен прозвъни,
не поръси ме ябълков цвят:
пред раззинали бездни до черни стени
окова ме злодей непознат.

И през облаци злоба и демонска стръв
черна сянка съзрях да пълзи -
златолуспест гигант се изправи сред кръв,
сред морета от кръв и сълзи.

В полумрака видях изтерзани лица,
вред зачух плачове като в сън,
и жестока закана на гневни сърца
се преплете с окования звън.

Аз познах своите братя във робски керван,
угнетени от Златний Телец;
и човешкия Дух - обруган, окован,
аз го зърнах под трънен венец.

И настръхнах от мрака на тази земя;
закопнях, запламтях и зова:
- Ах, блеснете, пожари сред ледна тъма!
Загърмете, железни слова!

Нека пламне земята за пир непознат,
нека гръм да трещи, да руши!
Барикаден пожар върху робския свят!
Ураган, ураган от души!…

И тогава - залюбен в тълпите, пленен
от лъчите на нова зора -
без да питам защо съм на тоз свят роден,
аз ще знам за какво да умра.

1922