превод: Диана Павлова

- Имах приятен повод за срещата си с Игор Блудилин-Аверян – току що в издателство Сабашников беше излязъл том с избрано от писателя – „Китайската кутийка”. Игор Михайлович е романист, работи в крупната форма. Но е започнал трудовата си дейност като научен сътрудник и преподавател в Минния институт (Санкт-Петербургски държавен минен институт – бел.прев.), който, между впрочем, е и завършил. Затова първият въпрос към моя събеседник е лесен: как минният инженер стана писател?

- Няма никакво недоразумение в това. Недоразумението по-скоро е в друго – че станах минен инженер, нещо, към което никога не съм изпитвал влечение. Но трябва да призная, че онези тридесет години, през които се занимавах с минно инженерство и наука, ме дариха с жизнен опит и ми дадоха обилен и жив материал за писателство. Например, първият ми публикуван роман „Сянката на Титана” – за съветско-германското акционерно общество „Висмут”, което измъкна от германските недра практически всичкия уран. Във „Висмут” работих пет години, след като бях защитил кандидатска дисертация. Преди мен в литературата никой не беше писал за съветския живот зад граница – по тази тема, заради секретния й характер, работата беше забранена. Още повече за урановите мини, за които в умовете на постоянните жители витаеха толкова нелепи легенди.

- Действително, този роман, публикуван в „Москва”, ми се стори извънредно злободневен… Изглежда Вас, като писател, повече Ви вълнува съвременността?

- Несъмнено! Много обичам нашия корифей Иван Александрович Гончаров, който в своето време е написал такива съвременни романи! Но той, кой знае защо, казва в една от своите статии, че писателят трябва да пише за миналото, когато това минало се избистри, когато всичко може да се анализира спокойно и т.н. Категорично не съм съгласен с него! Проблемът тук, разбира се, е многостранен – кое се счита за съвременност например. По онова време „Война и мир” съвременен ли е бил или роман за миналото? На мен ми е интересно да пиша именно за днешния ден. Когато преди две или три години прочетох годишните подборки на нашите дебели списания, бях поразен – колко малко се пише за днешното и колко много – поголовно, почти всички! – за 50-те, 60-те, 70-те години. Това е по-лесно, разбира се: всички тези интелигентски разговори в кухните, нетърпими чекисти, пъхащи носа си навсякъде, забраната на евреите да напускат страната и да учат в съветски вузове и останалите безсмислици, отдавна предъвкани, ясни на всички и неинтересни за никого. Повече от всичко ме порази технически прекрасно написаният роман на Улицка „Искрено ваш, Шурик”, пълен с толкова измислици за 60-те години! Тривиално, безинтересно и вече ненужно. Ами напиши за днешния ден! Разгадай днешните загадки! Изследвай кризата на днешното съзнание! Въобще, направи анализ на днешните цели, с които живее руският човек и гражданинът на Русия в сегашната система от ценности и обществени ориентири! Бавилски например в своята „Ноделма” се е опитал да направи това, но опитът не е излязъл сполучлив… Какво, случва се; но е добре поне в началото да се обръщаш към съвременността.

- Тоест вие вземате сюжетите от живота?

- Разбира се, вземам ги от живота – и, разбира се, същите тези сюжети ги измислям. Плоското описание на „случки от живота” не ми е интересно; има майстори, пишещи „от живота”; но на мен ми се струва, че те са по-далеч от живота, отколкото онези, които „измислят” сюжетите. Смятам, че сюжетите няма нужда да бъдат „измисляни”. Даже измисленото от теб винаги е резултат от преживяното. Да измислиш от нещо, което не си преживял, е невъзможно. Въпреки че има големи майстори на сюжета, които наистина „измислят”, например великолепният, литературно мускулестият Александър Трапезников, предизвикващ неизменното ми възхищение със своя талант и майсторство; но, предполагам, че и заплитането на остри и сложни ситуации, конструкции и обрати все пак има за свой фундамент преживяното, видяното, премисленото от автора.

А за това, как да разнообразим живота си… Тук несъмнено присъства някакъв елемент от писателското битие; разказът или романът, който пишеш, прави живота ти духовно по-богат. Но работата не е в стремежа да разнообразиш живота си, а, в крайна сметка, в стремежа да се ориентираш в живота. Писателят е движен от стремеж към разбирането на живота, а не на разнообразяването му.

- Тогава може ли да разберем: кои са вашите любими класици и съвременници?

- Да не ми се обиждат съвременниците, но аз рязко разделям класици от съвременници. Ние пишем като цяло по-лошо, отколкото класиците. На какво се дължи това, аз мисля, че знам, но не искам да се разпростирам надълго и нашироко: твърде много място ще отнеме. Ако трябва с една дума да го обобщя, причината, предполагам, се крие в онова увреждане, което нанесе на руската култура Октомври.

И така, любимите ми класици са… Те са цял списък. Ще започна с Пушкин – наистина го обичам много. По-умен и ясен гений не е раждала нашата руска земя… Лермонтов, разбира се. Некрасов уважавам, но не го обичам. Блок – несъмнено! Един от най-великите поети! Приятелят му и съперник Андрей Бели е по-слаб, разбира се, по-слаб. Като поет изобщо не ме вълнува, но пък прозата му е великолепна на места. Например, романът „Петербург”. „Москва”, написан в почти същия маниер, вече е нечетим. А „Сребърният гълъб” е прекрасен. Мемоарите му са забележителни. А философията – не е нещо, знаете ли… Не грабва.

Обичам няколко стихотворения на Пастернак – потресаващи стихове, почти всички от „Доктор Живаго”, неговата „Люлчина” („В църквата на Борис и Глеб…”), и „Път”…

Гениален, потресаващо загадъчен в своята мощ е „Тихият Дон” на Шолохов. Препрочитал съм тази грамада няколко пъти и не съжалявам за отделеното време. А „Разораната целина”, уви… Типично съветска превзетост, соцреализъм в действие. Не ми се и препрочита.

Но доста бързо се приближих към нашето съвремие. Още от класическите времена – разбира се, Чехов; разбира се, Лев Толстой; Достоевски извънредно уважавам, един от най-великите писатели – но да го обичам – някак не се получава. Не вярвам, когато някой каже: „обичам Достоевски”. Тук трябва да се потърсят други глаголи.

И Бунин – да, Бунин! За малко да го пропусна. Вълшебството му въобще не се поддава на никакви измерения. И е умен като Божество. Божествено умен и зорък! Той е казал мъчителната истина за Русия, която така не се нрави на някои „патриоти”. Но „патриотите” идват и си отиват, а Бунин остава и ще остане. „Патриотите”, които ритат срещу Бунин заради „Селото”, заради емиграцията, щеше да е добре да имаха поне една стотна част от онова знание и разбиране за Русия и руския исконен живот, които имаше Бунин. А пък техническото майсторство на Бунин е като показател за необичайно висока вътрешна култура – въобще, не онази задоблачната, а заднебесната! задзвездната! Дано ми простят тези непохватни неологизми.

Не мога да пропусна Мережковски и Гипиус. Не бих казал, че ги обичам, но постоянно „налитам на тях”, както казват днес чиновниците и бандитите. Изключително интересни литературни личности! Зинаида Николаевна е блестяща поетеса и лош – на границата на графоманството – прозаик (също както, между впрочем, и Пастернак: прозата му – и „Доктор Живаго”, и „Детството на Луивърс”, и останалото – нормален човек не е в състояние да го чете: скучно, неизразително, малокултурно, слабовато). При Мережковски е обратното – много добър прозаик и вял стихотворец. Но самата бъркотия, която създадоха от живота си Мережковски и Гипиус, е интересна, културно значима и много изразителна като знак на тежкото време през първата третина на ХХ-ти век.

Ако говорим за световните класици, обичам Дикенс; прекрасни са и някои неща на Гьоте; великолепен е Балзак; често чета и Анатол Франс. Някога се увличах по Едгар По. Не обичам нито Марк Твен, нито Суинбърн, нито Фрост, нито Лонгфелоу – от по-раншните. От съвременните е интересен в някои отношения Фаулс. Байрон и Шели – не „стават”; възможно е преводът да унищожава тяхната трайност: оцветена водичка, а не вино. Интересен ми е сега Честъртън (не с отец Браун, а с философските си есета), Клайв Луис (с великолепната си философска трилогия фантастика, особено „Най-мръсната сила”), Хърбърт Уелс (с философския си роман „Светът на Уилям Клисолд”). Не мога да стигна до Уелбек (казват, че е глупак, а целият свят го чете).

Но стига за класиката, защото за нея може да се говори много дълго.

Със съвременниците е по-сложно. За съветската литература не искам да говоря – там освен за Булгаков, Алексей Толстой, Шолохов и Паустовски, мисля, че няма за кого да се спомене, но само преди броени дни прочетох повестта на Петър Проскурин „Черните птици” и бях поразен от дълбочината и отсъствието на „съветскост” (а очаквах именно плоска „съветскост”, направо бях предубеден). Но съветската литература някак не я познавам. Що се отнася до четене, като цяло, съм я прочел – но освен онези четирима, които вече споменах, нищо не остана в душата ми. В младостта си много и с увлечение четях Стругацки, но сега естествено разбирам, че не са първостепенни…

Между впрочем, за „първостепенното”. Олеша, когото не обичам много, написа все пак фраза, с която съм съгласен сто процента. Писа колко силна и богата е руската литература, щом писател като Гончаров, който би станал първостепенен класик във всяка чуждестранна литература, у нас е считан за второразреден писател! Наистина е така…

Кои съвременници чета. Заради политиката на съвременните издатели и отсъствието на поддръжка от държавата (няма да засягам моето виждане за причините за това) мнозина от онези, които в голяма степен са достойни за читателско внимание, не стигат до читателя. Можем да се упрекваме за това, но кучето си лае, а керванът си върви. Е, да вървят по дяволите тези невежи, пълни с пари издатели. Обичам например Леонид Сергеев, автор на великолепни повести и разкази, прозаик; сега, като редактор на списание „Проза”, се занимавам с редакцията на романа на Максим Замшев „Алегро плюс” и препоръчвам на читателите да се вгледат, да „отдадат дължимото” на романа, това е нова интонация в съвременната литература. Хубави са кратките „мистични” разкази на Виктор Крамаренко, издавани случайно и в мизерни тиражи – а в тях, между впрочем, се поставят сериозни проблеми на нашето житие-битие. Жалко, че Големият Читател няма тези разкази. Нови за мен граници на таланта се откриха при Виктор Пронин в недетективските му работи, които сега се е увлякъл да пише.

Шаргунов не мога да го чета: повърхностно, сиво, на бегом.

Чета с увлечение дневника на Есин. Между другото, харесва ми неговият „Марбург” – ето ви качествен съвременен роман. Хареса ми – но нищо повече, не до степен „обичам” – романът на Славников „2017”.

От безцветните автори, които са в ушите на всички, отбелязвам литературната техника на Улицка (за разлика от негодното съдържание), добро като техника е и писането на Акунин-Чхартишвили (като съдържание също така пълна нула). Букъровият лауреат Шишкин – според мен, е литературен мошеник, спряган заради някакви външни, странични, може би политически цели: нито има техника, нито съдържание: безсмислица. Не представлява интерес и Кабаков – повърхностен е; безинтересен e и Дмитрий Биков – обича, даже обожава себе си, целият се е наконтил с панделки, гривнички, висулки (литературни, разбира се), носи обувки на висок ток и прочие. Грамотен, ерудиран, но вътрешно малокултурен. Подозирам, че не чувства литературата и няма литературен вкус. Но майсторски е организирал шума около себе си.

Достатъчно, моля…

- Да… След такъв монолог е напълно разбираемо Вашето пътешествие в критиката. Излезе книгата Ви с критика и публицистика „Съвестното движение на сърцето”?

- С „пътешествие в критиката” не съм съгласен. Критиката е материя тънка, нека с нея се занимават обучените „специалисти”. Това, което правя, си има конкретно име: „рецензиране”. Аз рецензирам… Как се обяснява? Прочел съм нещо, което ми се е сторило интересно, и ми се иска и други да прочетат.

Или напротив – нещо вредно, ненужно, постмодернистки надраскано, например – тогава ругая и ритам срещу постмодернистите, за да не се чете. Казват, че с тези си ругатни уж правя реклама на постмодернистите. Е, да вървят по дяволите! Много ми е приятно да наричам глупаците и негодниците глупаци и негодници. Така да се каже, да ги „разобличавам”!

В последно време интересът към рецензирането стремително угасва. Сигурно ще оставя това занимание.

- Кой от романите, които сте написали, Ви е най-скъп? Най-удачен?

- Най-удачен е онзи, който още не е написан. А най-скъп? Не разбирам точно какво означава това. И „Сянката на Титана”, и „Новият живот”, и „От глъбините на пурпурните облаци”… Във всичките е вложена душа. Без икономия, без остатък.

- Кой герой Ви е по-интересен – положителният или отрицателният?

- Живият.

- А кое от изкуствата, освен литературата?

- Философията. Дилетантски обичам Бетовен, Моцарт и Рахманинов, в последно време обикнах Брамс; с охота слушам Хендел, Хайдн. Бах започнах да избягвам: след неговата мощ губя напълно за целия ден работния си кураж. Добре настройва за работа Вивалди. Възмущавам се от амелодичните Шостакович, Шнитке и прочие „гении”. Живописта не познавам и навярно не я усещам, защото нито една картина не е пронизала душата ми. Обичам руския реалистичен пейзаж, но на нивото на милионите (както го обичат обикновените хора); „елитарната” живопис, както и „елитарната” литература не мога да понасям; впрочем, както и милиони други нормални и обикновени хора.

- Игор Михайлович, как мислите, ще се променя ли руската реалистична традиция и как?

- А защо, ако е реалистична традиция, то непременно да е „руска”? Реалистичната традиция е световна традиция; всички „изми”, създавани в продължение на векове, са само издънки, нещо като разузнавателни групи: има ли път натам? Или натам? Какво ни очаква на онова място? И всички „изми” гаснат, попадайки рано или късно в задънена улица, а реализмът, като велик метод на художественото изследване на живота, остава. И не само руските, но и западните майстори, водещите – достатъчно е да спомена такива като Фаулз, или Кундера, или Патрик Зюскинд, или Франсоаз Саган, или Сартр, Хемингуей, Скот Фицджералд, Кутси, Борхес, Бьол, Мартин Валзер, Габриел Гарсия Маркес, списъкът е безкраен! – всички работят под влиянието на реализма! Мисля, че реализмът е единственият плодотворен метод за художествено изследване на действителността. Само че не плоският реализъм, срещу който още преди сто и петдесет години негодуваше Константин Леонтиев, а живият реализъм! Мисля, че не е тук мястото да говорим какво е това „жив реализъм”. Ако трябва да се обясни с едно изречение, то, според мен, е това: присънва ти се призрак – на сутринта смело можеш да включиш този призрак като действащо лице в прозата си, ако той ще ти помогне да кажеш за живота откритата от теб тайна истина. И никаква мистика няма тук. Например в повестта на съветския писател-комунист Петър Проскурин „Черните птици” присъства чудото (в много силната финална сцена), но никому не хрумва да нарече Проскурин „мистик”! Това е прекрасен реалистичен похват. Не е нужно писателят робски да се страхува да се отдалечи „от реализма”. Художествената интуиция, вътрешната култура и вкус винаги ще му подскажат къде е реализъм и къде е бръщолевене, игра на дълбокомислие и на „съвременност”.

Реализмът е методът на бъдещето.

Разговора води Оксана Корчина