Хрим Христовски

Есе за поезията на Иванка Павлова

Да не започна с думи да те хваля, поетесо, и да усетим, че потъваме в лод-ката от думи…Това е святото начало за подлеца: да те замеря с думи и после да те удави заедно с тях.

Аз ще навляза сам в твоята надиплена от мъдра доброта градина. И ти ще чуеш как без думи проверявам: тръни има ли и запустение в душата ти.

Да, има. Ранена си с горчиви спомени. И точно затова си връх и корен тук - в градинката, населена с твоето сърце.

Ето вик от тебе:

И ми е страшно да се гледам -
почти отвъдна между живите:
един до кръв оголен нерв,
едно воюващо мълчание.

Стоиш и слушаш: дърветата наоколо са пълни с доброта. Като твоята. Но все пак ти не бързаш да докоснеш това, което ти принадлежи по право. Казваш си:

Не изпреварвай срока на узряване:
нещата се наливат с аромат
единствено за търпеливата ръка.
Ще трябва да захвърлиш като плод,
излъгал твоите надежди,
прибързаните си приятелства…
Бъди въздържан, но и не забравяй
за риска благороден на сеяча
да повери отгледаното зърно
на случая непредвидим.

Другата ти стъпка в градината-поезия, изглежда, е моралът. Това личи от заглавието на книгата ти - малко старомодно ми се струва да споменеш изтър-каната дума “сърце” - страшно задължава.

Колко задъхано обаче ти се стремиш към своето високо издигнато цвете - морала в твоята човешка градина. Там са нужни сетивата на детето, което стои пред витрината като пред свое някакво море. Ти си поела голяма отговорност да му дадеш това море, да отпътува то с кораба на своите мечти.

Странно виждане имаш, поетесо, за любовта. Там започваш с невероятна искреност:

Не е човешко да си светец -
страшно е да си безстрастен.

Тези са думите - прозорец за всичко, което ни заобикаля в днешното кухо без-времие. А в любовта безвремието означава подлост към самия себе си, към всички и всичко, което ни заобикаля. Затова

Душата трябва да расте,
като дърво да се разлистя,
да зреят плодовете-истини,
за да избухне нов цъфтеж.
……………………………
Душата е като дръвче,
което може да говори.

Любовният мотив в стиховете ти е чувствен, но гори и от топли чувства. Жената в теб не може да забрави нищо от красотата й - дори подлостта и горчилката са приели философията на мъдрата, препатила жена и майка.

Но разбира се, в любовта ти разпознаваш много лица. Иронията ти допада. Пред мъжете ти си предизвикателно точна: въпреки че са на “ти” с живота, те се завръщат в дома си и се навеждат по навик над лицата “на своите припомнени жени”.

В твоята градина-любов има невероятна сила - да си там, да си вътре в своята обреченост към любимия човек. В тези стихове ти поднасяш големия си дар към българската поезия. Ето:

Вълната ме заля и дъх не ми остана.
От алени звезди кръвта ми пламък стана.

Улегнала вече, с обгорени крила, но цяла и винаги вдъхновена, ти търсиш зад стените на своя дом и самота, и вдъхновение. Навярно се досещаш за Емили Дикинсън - за тази смела несретница, сътворила цял един свят, цяло едно миро-здание зад стените на своята крепост-дом. Неслучайно тя е твоята голяма учителка. В дома ти има нещо от голямата душа на поета. Само той си го знае.

Преклонението пред любимите книги, снимки и спомени не е робство, битовизъм и не знам какво си.

Защото там е раят на твоето дете. И ти си майката - грижливо отброяваща тревожното махало на годините му, нежна, силна и малка пред възмъжаващото момче.

Затова в стиховете за сина ти има нещо трогателно ханчевско, лично, съкровено и строго, само твое, табу за онези, които ще търсят смисъл в тревогата на великото ти майчино чувство.

Това се опитах да кажа. Без претенция, че те представям с цялото ти творчество. Но бях искрен да забележа високото ти поетично дърво в градината на сърцето. Знам, един кестен има своя власт, когато живее и цъфти. И жената е подобие негово. Както е изразил моята мисъл Пабло Неруда:

Истинска жена, узряла ябълка,
огнена луна,
мирис на водорасли, на тиня,
на слънце…
Каква е тази древна нощ,
която се усеща в тебе?

Прочетено в Самоков на 4 юни 1997 г. - на
вечерта, посветена на представянето на “Градините на сърцето”