Стефан Станчев

Жертвоприносителна струя в името на по-изящна и по-духовна художествена мисъл бе времето на Д-р Кръстев. И днес още с благодарност обзираме неговото и на съратниците му дело. И трябва да признаем, че из този пръстен в литературното ни развитие бликнаха нови схващания за поезията като изкуство на духа и геометрия на езика.

Тази литературна идея в наши дни отново става средина на художественото творчество не само у нас, но и в страните на литературните манифести - Франция и съвременна Русия. Пол Валери строго отбелязва, че „умножаването на спънките” в създаването е знак на всяко класично изкуство и че „усилие на духа” е всяка поезия, която увековечава името на своя автор.

А преди десетилетия групата на д-р Кръстев излезе с подобен естетизъм, който не може да бъде отречен напълно и от привържениците на изкуството за служба на вседневните нужди, защото делото на Пенчо Славейков, П. Ю. Тодоров, П. К. Яворов, Кир. Христов и Ст. Михайловски, е внедрено дълбоко в душата на поколенията и в духа на книжовната приемственост.

И ако предосвободителната ни литература може да бъде разглеждана като плодно начало на българската художествена мисъл, литературата от времето на свободата ни, требва да смятаме за разцвет на добрите завети от миналото, защото творческото съзнание се обогати, езикът ни хармонично зазвуча и стихията на словото се извая в хубави форми, които още са степени на художествен възход.

Мястото на Пею Яворов в групата на художественниците от сп. „Мисъл” е многократно определяно. Знае се, че неговата поезия оцвети езика ни, изпълни го с музика и издигна стиха до величието на чуждоземни образци. Но поезията на Яворов внесе в литературата ни и трагичното чувство за света и неговите порядки, както и сънните видения на поетското битие, разбирано от Брандес като „нещо важно в света”.

Чрез Яворова ние дойдохме в допир с трагичния човек, който изненада и озлоби. Само неколцина прозряха какъв поет си отиде, когато Яворов пи отрова и се простреля с два куршума. А той бе страдалец, чиято скръб се преобрази в неземна любов; той бе прокълнат поет, който не можа да намери мир на земята и истина в живота.

Неговото творчество бе един живот, а поезията му - ирационална проекция на действителността, и затова е безспорно прав г. д-р Янко Янев („Любов и смърт, Златорог, 382. V.) в мислите си за поетовата трагедия - съдба, която, „освободена от формите на емпиричното съзнание, се явява една с нищо непреодолима стихия, която влече със себе си човека извън човешкото и понятното”.

В тази светлина Яворов е, наистина, по-трагична натура от Ботйов, защото последният спечели безсмъртието си по съзнателен зов към смъртта, а Яворов трябваше да изпепели своя неспокоен и себичен дух в урната на своята ирационална душа. Великият Шилер в студията си „За трагическото изкуство” (т. IV. стр. 269. Изд. Брокхаус, (Петерб. 1901) чертае сполучливо измамното блаженство в живота на трагичния човек, какъвто е и нашият поет.

„Състоянието на афекта, само по себе, пише Шилер, независимо от вредното му или полезно въздействие върху ни, има за нас нещо привлекателно; ние искаме да изпитаме това състояние, даже с цената на жертви. С непреодолима сила ни блазнят печалното, страшното, ужасното. Страданието на другите всеки иска да направи свое зрелище. Ние следим с наслаждение до пропастта, която поглъща жертвата…”

Шилер смята наслаждението за основен предмет на изкуството, а наслаждението, което състрадава - основен елемент на трагическото изкуство. И в подкрепа на неговите мисли е опората, която той синтезира: две съвършено противоположни чувства не могат с равна сила да изпълнят душата. И действително, трагичният човек е същество на две стихии, на две чувства, на два свята.

Такъв е и Яворов. У него състоянието на афекта е постоянно; привличат го неизпитаните опиянения на незнайното; страданието на Лора е, може би, прокобно за природата му и затова неговата смърт е изкупление, божествено състрадание и висша добродетел в съдбата му.

София Кюн идва в живота на Новалис, за да разоблачи всемирната гатанка; Лора идва в живота на Яворов, за да призове смъртта - живот и, негли, да завърши земния път на един поет към небесните сияния на една нерушима легенда - вечност.

Поезията на този самотник между самотниците, се изяснява чрез трагедията му, в която преобладава онова, което Нитче е наричал „инстинкт за живот - желание за смърт”, за да разберем, че Яворов е, наистина, самоцелна творческа личност.

Безизходната нощ на поета почва още с неговите първи песни, в които личи очевидното противоречие между дух и съдба, тъй странно преплетени за решителен двубой.

Основните мотиви на поезията му: любов, самота, страдание - кипят в духа на Яворов и се изливат в палещи думи, в стремглава ритмика, оживотворена от музикални извиви на стиха, които излитат като искри.

Още от „Калиопа”, поетът предчувствува гибелта на любовната мъка, във “Великден” е угрижен от „свърхземен и невнятен говор”, а в „Чудак” той разбира злото на „всяка хорска среща”. И следват след първите стихотворения, една след друга, песни на горчиво страдание, на неудовлетворена любов и на гробна самота.

Ирационалните загадки пъплят като сенки и ограждат чудовищната нощ на поета. Свечерява се наоколо и

„Духът страдае притеснен,
Умът блуждае ослепен…”

(„Есенни мотиви”)

„Но вечно сам в тълпата шумна,
Любов ли някоя безумна,
Безумна някоя ли злоба
Нещастник носи той към гроба?”

(„Чудак”)

Смъртта е най-любимата тема на Яворов и в поезията му нейния призрак го съпътствува и

„ - Няма сън.
Не мозък, а олово сякаш
в разяден череп се разлива…”

(„Нощ”)

И както любовта му е жажда за „пустинни самоти”, така и смъртта е желание за „свърхсмисъл вековечна”. Стихии на неговия дух, те го обсебят и от самотата му правят разпятие.

А по пътеката към своята съдба, поетът слуша непрестанно „свещената и все проклета дума”, която пронизва неговия слух, ослепява го и той очаква развръзка на сплетените възли. Последните са пропити от кръв и сълзи, от изнемога да се разрешат „свърхземните въпроси” („Без път”, „Видения”, „Демон”, „Не си виновна ти”, „Нощ”, „Дни в нощта”, „Може би, „Маска”, „Аз страдам”, „В часа на синята мъгла”).

И когато Яворов мълви „От други свят съм аз”… ние виждаме колко трагично е битието му на човек и поет, разкрил в творбите си бездните на орисия, която го тласка към самоунищожение.

Яворов остави не само поетична огърлица, която ще краси литературната ни съкровищница, но той ни разказа и легендата на трагичния човек, който знае

„Че няма зло, страдание, живот
вън от сърцето…”

(„Песен на песента ми”)

И затова светът на Яворова не може да бъде измерван с този на Пенчо Славейков или с този на Петко Тодоров. Яворовият свят е мрачен, свят на безлунна нощ, в която един демон търси стена, о която да разбие безумна глава.

Нитчеанец ли беше той? Или само „безпокойник и отрицател”, какъвто го нарича Пенчо Славейков? Поетът бе се огледал в нитчевия кладенец, пил бе от виното на френския модернизъм, но неговата лирична стихия бе в голяма степен свойска, (самоцелна и расова).

Изключително личен в творчеството си, Яворов е пленник на подсъзнателни борби, дяволски опасен за себе и затова интересен в своите тайни и прозрения. Може би, драмата му „В полите на Витоша” е средоточие на „духовния механизъм”, който у Яворова се движи от третото лице - смъртта.

И не можем да отречем, че борбата между удоволствието и неудоволствието, които според Кант са неразделни чувства на обективната природа, в Яворовата съдба имаха онази предопределена последица, която според Шилер се развива из живота като из свое семе.

Това се изявява и в стила на Яворова, както и в неговата лична съдба. Любовта му бе един край в живота, а смъртта му - едно начало на живот. Благослова на поколенията, и над него, и над другарката му ще бъде щедър… Неземна бе тази любов, която убива.

——————————

сп. „Гребец”, № 2, 1934 г.