Стефан Коларов

1.

Когато двамата се запознават на излета до Драгалевския манастир на 20 август 1906 г., сякаш техните съдби са били решени благосклонно и едва ли не щастливо. За сгодената Лора предстоящата женитба с  избрания вече бъдещ съпруг от г-жа Екатерина Каравелова д-р Иван Дренков я отвежда в Русе. Библиотекарят от Софийската народна библиотека Пейо Яворов е бил вече получил заповедта от Министерството на народното просвещение, с която се командирова в Париж за усъвършенстване на своята литературна  подготовка, и е очаквал деня на заминаването. Той си кореспондира с Мария или Минка, както гальовно я наричат близките й, сестрата на Петко Тодоров, която се е намирала при родителите си в гр. Елена. Тя упорито настоява пред братята си Петко и Христо да я изпратят в пансион също във Франция, за да продължи  образованието си. В писмо до поета Мина му съобщава: „Въпросът е почти разрешен, само че не така, както исках аз, но и не съвсем така, както искаха домашните ми. Аз ще замина за Франция и там ще довърша гимназия…”

Яворов потегля заедно с Елин Пелин, който също е бил командирован, на 2 септември 1906 г. и непосредствено преди заминаването си изпраща прощално писмо до Мина: „Подир два часа тръгвам. И не знам що ми е - не съм весел. Види се, защото няма в София нито една ръка, до която бих се допрял, без да потръпна, като че съм се докосвал до змия. И аз покривам с хиляди целувки Вашата ръчица, мило дете. Нека всяко световно щастие бъде за Вас. Сбогом…” Всъщност истинското сбогуване с момичето с хубавите очи ще настъпи трагично и мъчително около четири години по-късно. Много страсти и клюки, малки и големи събития ще изпълнят и ще променят живота на Яворов. Особено тежък удар за поета е внезапната смърт на неговата майка, към която той е бил истински синовно привързан. Неговата любов с тази, на която ще посвети едни от най-хубавите си лирични изповеди, достига мъчителен кризисен момент, приключил с връщане на изпратените писма и последвало обещание, че в подходящо време след години  двамата ще се срещнат отново. Освен че е бил един от редакторите на сп. „Мисъл”, той впоследствие става артистически секретар на Народния театър, когато за негов директор е назначен Пенчо Славейков. Творческото му развитие достига върхови завоевания в поезията ни.

Една изключителна за Яворов и неговата участ на човек и творец е 1910 година. По един удивителен начин в нея се преплитат смъртта на Мина Тодорова и парижката среща с Лора Каравелова-Дренкова, след която постепенно съзрява тяхната интимна връзка, довела по- късно до женитбата им. Още в първите дни на току-що започналата нова година, когато Яворов е навършил 32 г. и навлиза в Христовата възраст, той в кореспонденцията с по-малката си сестра Екатерина  не пропуска да се похвали: „Аз печатам сега един сборник отбрани стихотворения „Подир сенките на облаците” и дори й обяснява, че срещу хилядата лева, които ще получи, ще консолидира финансовото си положение.

И докато Яворовият път е ярко очертан с неговите успехи, семейният живот на Лора Каравелова-Дренкова върви към  истински провал. След като първото й дете умира, тя ражда втори път - малкият Петко, който е оставила при майка си и в края на декември 1909 г. заминава за Лондон, където посреща новата година. На две от най-близките си приятелки Ружа Горбанова и Гинка Георгиева в писмо Лора обяснява причината да напусне своя съпруг: „Едно мога да ви кажа само, че идеала на Д. беше да имаме по възможност повече деца, за да играе по-свободно по цели нощи на карти… Ний нямаме нищо общо, нищо, което да ни свързва, той мрази всичко, което аз обичам…” Непримиримата съпруга в британската столица учи английски и прави опити да пише, като изпраща до в. „Пряпорец” свои психологически есета.

Във в. „Вечерна поща” на 2 февруари излиза кратка информация, която бележи още един успех за поета: „Министерството на Нар. просвета е назначило г-н П. Яворов за временен режисьор на Народния театър, докато бъде намерен такъв в странство…” По същото време той подава в деканата на Историко-филологическия факултет при Софийския държавен университет заявление за участие в конкурса от фонда „Вазов” със стихосбирката „Прозрения”.

В средата на март книгоиздателството на Александър Паскалев пуска на пазара луксозното издание на „Подир сенките на облаците”, което съдържа подбор на основната част от поезията, включена в предишните стихосбирки, както и някои от последните му творби. За своя земляк и нов приятел Паскалев разказва по-късно: „Запознаването ми с Яворов стана в 1908 година. Той искал да издава „Подир сенките на облаците”. Моят приятел Кирил Коларов препоръчал мене като издател и запознаването ми с Яворов стана по тоя повод и за да уговорим самото издание. Яворов се отнасяше най-ревниво към предприетото издание. Той сам избра формата, хартията, печатарската техника. Помня колко грижи и колко различни опити, за да се даде портретът във вид, годен за печат.”

След като изпраща екземпляр на проф. Иван Д. Шишманов, авторът получава от него пространно писмо с много висока оценка: „Сбирката Ви е особено ценна за тогова, който иска да си състави по-ясно понятие не само за Вашата днешна поетическа физиономия, но и за Вашия бърз растеж. Старах се да Ви анализувам не само като естетик, а като литерар-историк и психосоциолог и намерих интересни неща за себе си. Вашият темперамент ми беше в центъра на вниманието. Темперамент във всеки случай не банален, напомнящ в много отношения Ботевия…” Това сравнение за Яворов е било твърде ласкателно тъй като се знае, че негов кумир е именно авторът на „Хаджи Димитър”.

Едно твърде тревожно писмо от 13 април от Никола - най-малкият от тримата братя, изненадва Петко Ю. Тодоров: „Мина наистина е много сериозно болна.” Той съобщава и болестта - „туберкулозен перитонит”. Обяснява и това, че „от ден на ден отива по-зле” и „признаците са обезкуражителни”. Болната сестра няма никакъв апетит, а и високата температура не спада. На 5 май самата Мина изпраща писмо на Петко Ю. Тодоров след като постъпва във Villa Cottage des dunes на санаториума в Берк на Атлантическия бряг: „Сега на едни носилки двама ме разнасят по терасите да взема въздух. Така я караме, брат. Докторът вярва, че аз ще изляза от тая грозна болест… Не зная, аз губя често кураж.”

В София се подготвя провеждането на Славянски събор и в. „Нова балканска трибуна” решава да проведе сред читателите си литературна анкета. Два от зададените  въпроси са да се посочат двама от живите славянски писатели и двама от българските писатели, чието творчество е предпочитано и любимо. От писателите от славянските страни се срещат имената на Л. Н. Толстой и Максим Горки. Сред изтъкваните наши автори много често се споменават Ив. Вазов, Антон Страшимиров,  П. К. Яворов, П. П. Славейков. Провеждането на Славянския събор в столицата е съпроводено с остра конфронтация между писателите. Антон Страшимиров, верен на своя темперамент и винаги заемащ неочаквана позиция, се обявява в подкрепа на организаторите на очакваното събитие. В. „Вечерна поща” отбелязва в статия на П. Н. Даскалов: „Трима български писатели: Пенчо Славейков, П. Ю. Тодоров и Яворов, и тримата държавни чиновници, никой от тримата непоканен да участва в Славянския събор, излязоха всякой един поотделно с особени послания в „Камбана” против тоя събор…” Всъщност в основата на спора е и това, че Народната партия и С. С. Бобчев са в основата на тая инициатива. Пенчо Славейков смята, че така, както е организиран, Славянския събор е вреден и на нашата и на истинската славянска култура. Левият „Работнически вестник” характеризира това събитие като „едно предприятие на контрареволюцията в Русия. Да вземеш участие в него - това значи да се солидаризираш с черносотниците и обесниците в Русия.”

Интересен е резултата от анкетата на „Нова балканска трибуна”, където в дните на Славянския събор са отпечатани портретите на авторите, посочени на челно място. На 26 юни е публикуван портрета на Максим Горки като най-харесван у нас славянски писател, а през следващите два дни се появяват портретите на българските автори - това са Ив. Вазов и Яворов.

От пансиона, където се лекува, Мина Тодорова на 30 юни 1910 г. отговаря на получените от Петко Тодоров няколко карти. Това е една от най-трогателните изповеди на девойката, чийто край наближава: „Нашите ме чакат да се завърна това лято в Елена. Аз и да оздравям таз година, което не ми се вярва, навярно докторите ще ме изпратят някъде на юг на топло покрай морето. Па и да оздравям съвършено, да мога да разполагам със себе си така, както искам, пак в България няма да се върна, и какво ще правя в България, да живея в Елена, както искат нашите и Христо ми пише, че нямал вече да ме пуща да ходя из странство, че трябвало да се помъча да живея човешки и в Елена. Merci bien - аз стоях 1 година в Елена и вкусих от всичките й прелести; предпочитам перитонита, от който тегля сега, пред неврастенията, която имах в Елена. Който си е отживял вече, нека да иде в Елена да се кае за греховете си и да посипва главата си с пепел. Аз искам да живея, не да мъртвея. Особено след толкова теглила, дето го рекли - борба със смъртта, защото като теглиш, никой не може да ти помогне, всеки ти вика „кураж, няма цяр за таз болест”, когато всичко е минало най-после; човек изпитва такава радост, такова възобновение, такъв изблик от жизнени сили, от нови желания, нужда да се амюзира, та ако го затвориш в един мъртъв град, бога ми, ще залудее. Аз като си помисля, че след оздравянето ми нашите ще ме извикат в Елена - желая никога да не оздравям. И какво разбрах и аз от това странство? Рекох куку на Париж, разболях се. Какво научих? Нищо. Ако оздравям до наесен, ще отида в Женева или в Лозана. Но що ли разправям, къде е края на моята болест и какъв ще е той?”

В горчивите размисли на Мина Тодорова ясно прозират и причините, довели до прекъсването на  нейната любов с Яворов - чорбаджийската тежка фамилия на Юрдан Тодоров е упражнявала  непоклатимите си решения върху поведението на единствената дъщеря, което е отговаряло на духа на тогавашните нрави. Твърде настоятелен и остър е и най-големият брат Христо, което личи и в горчивите размисли на девойката за всичко преживяно, преди да замине за Франция. Никола, който посещава сестра си, й съобщава преди да дойде отново да я види: „Минчо, току-що пристигнахме в Парижите и се установихме в Hotel Suez.” Това е хотелът, в който през 1889 г. умира Захарий Стоянов.

Научавайки от Петко Тодоров какво е положението на сестра му, Яворов е искал да замине за Франция, за да я види, но точно по това време директорът на Народния театър Божан Ангелов е бил в чужбина и той го е замествал. Още през май той е подал молба за командировка, но му е обещано като се върне директора. Даже на 6 май е писал на Екатерина: „Обещаха ми да ме командироват от 1 юли. Ще ли бъде - ще видим. Страшно съм уморен…” Наистина на 1 юли от Министерството на народната  просвета му съобщават, че от тази дата той се командирова да замине за Париж с право на 3/2 от заплатата и заплащане на пътните разноски. Един любопитен факт - препоръчителното писмо, което се дава на поета, за да му послужи по време на неговия престой да посещава театралните представления, специално тези в Париж, и да се запознае с театралния живот, е подписано и от шефа на секцията за културните институции Андрей Протич - силно влюбен в Лора Каравелова, именно той кани Яворов на излета до Драгалевския манастир през 1906 г. и ги запознава. След смъртта на Лора неговите публикации срещу Яворов са едни от най-злостните.

Мина накратко описва положението си на 10 юли до родителите си и това е нейното сякаш прощално писмо: „Тази сутрин съм ужасно уморена, като убита, с мъка местя ръцете си и отварям очите си… Органите ми ниско са силно възпалени, не мога да ги похвана, болят ме като че са забрали, и червата около тях именно ме болят толкова…”  И добавя: „Да бих могла да пътувам, още сега бих тръгнала за София. Виждам и аз, че струвам на татя много пари и на вас грижи, но какво да правя, дано се свърши как да е, да олекне и на вас, и на мене, че и аз се натеглих…”

Яворов заминава на 5 юли за Париж, вече научил за тежкото състояние на Мина Тодорова и затова, когато пристига във френската столица, решава да продължи своя път към Па дьо Кале и оттам да отиде в Берк. Настанил се в хотел в Па дьо Кале, телеграфира на Петко Тодоров: „Ако тя е вече вън от всяка опасност, веднага ще си отида, няма да ви безпокоя. Ако положението е критическо, заклинам те в нейно име, позволи да дойда да я видя.” Получава отговор с телеграма, че кризата продължава, а на 12 юли в разговор по телефона с брата Яворов научава, че Мина е в агония и затова най-добре е да се видят на погребението в Париж. Той се завръща във френската столица и се настанява в емблематичния за българите Hotel Suez на бул. „Сен Мишел” № 31. Там на 15 юли получава телеграма от Никола Тодоров: „Ношес се помина…” Вестник „Пряпорец” публикува некролог за смъртта на дъщерята на Юрдан Тодоров  (г. XIII, бр.  184).

След погребението Яворов изпраща на сестра си Екатерина пощенска карта с изглед от Бианкур (Billancourt) и малък текст: „Тя почива в гробищата на това малко градче. 10 минути далеч от Париж.”  В хотела, в който е отседнал, започва да пише своя Философско-поетичен речник. Заради средствата, с които е разполагал, Яворов напуска хотела на 28 юли и се премества в пансиона (Maison meubl?e) на M. Vetter, rue du Sommerard № 9 като се настанява в стая № 31 и заплаща престоя си за един месец. Вероятно намерил малко по-евтина квартира, той се премества на същата улица в пансиона на M-me Lagersie, rue du Sommerard  № 21. На 28 август обаче се завръща в пансиона на M. Vetter и там остава до своето завръщане в България.

Като обикалях Rue du Sommerard  видях, че превърнатият днес в луксозен хотел някогашен пансион, е запазил своето предназначение, докато другият пансион е изчезнал. Но улицата, която започва от ул. „Сен Жак” и достига до бул. „Сен Мишел”, е много удобна за живеене поради своето разположение в Латинския квартал - недалеч от Сорбоната, Люксембургската градина, Пантеона… Цялата  атмосфера на тази част на Париж е изключително вълнуваща с красотата, с академичната си представителност - многобройни книжарници и галерии, със студентската романтика и шум.

Михаил Арнаудов е записал това, което Яворов му разказва за 22 октомври: „Аз седнах подир обед да си продължа работата, както всеки път. Писах страница, две, кой знае как се обърна в главата ми: помислих, че всичко трябва да се даде като философско съдържание на една пиеса. И с работата си, движейки се в областта на един краен мистицизъм - както знаеш от онова време, - във въображението ми естествено се изправи фигурата на Боян магьосника от нашата история… То беше 4 часа подир обед… Няколко минути само размишлявайки върху една трагедия Боян магьосника, из един път - виж, обръщам тази корица, нещо такова, и хоп! - пада цяла целеничка, готова сякаш пиесата, с всичките си лица, без имена още…” Така се е родила идеята за написването на драмата „В полите на Витоша” и впоследствие авторът изяснява нейната композиция от пет действия, София, имената на основните герои: Христо Христофоров, Стефан В. Драгоданоглу, Мила В. Драгоданова и др.

Интригуващото е, че по това време Яворов и Михаил Арнаудов са се срещали в Париж, както и с д-р Тодор Николов, с който Яворов се е снимал дори - на този свой приятел поетът е посветил стихотворението „Наяве и насън”. Тъй като двамата мъже заминават за Лондон, а поетът остава заради своите ангажименти в Париж, той им изпраща на 25 октомври една пощенска карта на която са изобразени два човешки черепа в позата на жестока, всъщност напразна, разпра: „Господа, понеже изгубих адреса на Тодор, изпращам на двама ви една карта, но такъва, че да можете да си я разделите: вземете си по една картуна! Това замества личното ми неявяване и приветствания на брега на континента, понеже, според всички изчисления, трябва скоро вашия кораб да хвърли котва в някое пристанище…”  В своето изследване „Към психографията на Яворов” изследователят на поета и неговото творчество добавя: „Той пристигна обаче в столицата на Франция към средата на юни и остана там до края на декември 1910 г. В Париж аз бях зает от средата на март 1910 г. с научна работа. След като се видях с Яворов, аз заминах на 21 юни с. г., през ваканцията, за La Baule, на морето, а после, през Париж, гдето видях Яворов на 22 октомври, за Лондон. В Лондон останах до края на ноември 1910 г.; там канех и Яворов, но той не се реши да дойде - както ставаше после явно, понеже работеше върху драмата си и не можеше да я прекъсне.” Въпреки че има грешка с един месец във времето, това признание е важно с оглед на проблемите, които поставям по-нататък.

За разлика от  Михаил Арнаудов обаче, в своята книга  „П. К. Яворов. Летопис за живота и творчеството му” (1986) Драганка, както я нарича поета, или Ганка Найденова-Стоилова, както тя сама се подписва, няма пропуск за всичко, което е било свързано с нейния вуйчо по това време в Париж. В своята изключително подробна хроника тя не е пропуснала и неща, свързани с Лора Каравелова като това, че в края на юли с писмо от Лондон тя е изказала съболезнования на Петко Тодоров по повод смъртта на сестра му. За 28 септември отбелязва: „Лора Каравелова търси начин да се спаси от натрапения й брак. Опитва се да възобнови връзките си с П. Нейков като му  изпраща в Букурещ луксозно издание с поезията на Омар Хаям в английски превод.” Добавя скрупульозно и това, че Нейков вече е имал близост с бъдещата си съпруга и не е отговорил. Срещаме и друго важно маркиране на дата: „Ноември преди 16. След безуспешния опит да възобнови връзките си с П. Нейков Лора Каравелова дири нова възможност да скъса с нежелания си съпруг. Мина Тодорова е мъртва и пътят към сърцето на един голям поет е свободен - толкова повече, че още първата й среща с него в Драгалевци не е минала незабелязана.” Обърнете специално внимание на следните редове, написани от авторката на Летописа: „В писмо от Лондон тя бърза да подготви среща с Яворов: „Господин Яворов, навярно скоро ще бъда в Париж и ще ми бъде много приятно да Ви видя, ако и да Ви се сърдя за неизпълнението на едно обещание - да ми изпратите сбирката, излязла през пролетта…”

За 16 ноември се посочва: „Яворов моли в писмо Ал. Паскалев да му изпрати един екземпляр от „Подир сенките на облаците”: „Нека екземпляра бъде по-чистичък… тук ужасно вали и всичко е станало на хума.”

Следва датата 17 ноември: „Лора Каравелова в писмо до П. Ю. Тодоров от Лондон: „Тук нищо особено, ако сте видели моите два-три подлистника - това е всичко, не е много, - но няма какво да се прави. Английския върви добре, само това мога да Ви се похваля. Отивам тия дни в Париж, а после - Мюнхен, гдето ще се заема с немски…” Въпреки гаданията на Ганка Найденова-Стоилова Лора явно не се е стремяла още да завоюва сърцето на поета.

Един от силно влюбените в Лора мъже е Григор Василев - адвокат, журналист, деец в македонското движение. Тъй като той е бил в дружески отношения с Яворов, в писмо го пита знае ли нещо за Лора Каравелова, която почти година отсъства от София. Учуден от този въпрос на Гришата, както свойски го нарича поета,  пита в отговора си: „…нима „Оная, която…” е тук? Нито съм чул, нито съм видял. Нарочно подирих българи и попитах, обаче никой не знае нещо. Ако случайно узная нещо какво да е, не се съмнявай, че веднага ще те уведомя. Подир месец и половина си събирам багажа и тръгвам! Ако можеш дотогава се откъсна, ела - още повече, че има за какво, щом „оная, която” и пр.” За дата на този отговор на Яворов до Григор Василев Г. Н.-Стоилова е посочила „Ноември преди 25″. На 26 ноември Яворов получава карта от Михаил Арнаудов, в която той му благодари за неговата карта с черепите и от името на Т. Николов и му съобщава, че скоро се завръща в Париж в старата си квартира. Тя се е намирала на същата улица Sommerard, на която е и Яворовия хотел. Несъмнено Арнаудов е посъветвал Яворов къде да отседне.

Вече е настъпил последният месец на годината. В Летописа е отбелязано: „Декември преди 8. Лора Каравелова пристига от Лондон в Париж  Живее заедно с Райна Г. Бъчварова, на която доверява, че има намерение да се върне при първия си мъж д-р Дренков.” Цитирана е част от спомените на приятелката на Лора, сестра на братята Чапрашикови  Крум и Стефан. Крум също е бил влюбен в Лора, но тя го отблъсква, според нейното обяснение „доста грубо”.

Да продължим с това как е проследила Ганка Найденова-Стоилова най-важния момент от живота на своя вуйчо и Лора. За 8 декември тя пише: „Лора изпраща до поета писмо, с което го кани да я посети на следния ден в Hotel Dacia (Brd. „St.-Michel” 41) или да обядват заедно.” На следващия ден 9 декември: „Яворов обядва заедно с Лора Каравелова и Р. Бъчварова в ресторанта”Duval„ на бул. „St.-Michel”. При тази среща той подарява на Лора луксозно подвързан екземпляр от „Подир сенките на облаците” с автограф: „На госпожа Л. Каравелова-Дренкова почит - П. Яворов. Paris, le 9 D?c. 10.” Същият ден Яворов изпраща картичка до Гр. Василев, с която му съобщава адреса на Лора Каравелова в Париж…”

Да уточним - само пощенските карти, разменени с Гр. Василев, достатъчно точно документират това, че Яворов и Лора неса имали никаква среща или друга връзка помежду си в Париж до обяда на 9 декември!

Цитирах тази хроника  подробно, защото ГОЛЯМОТО СМАЙВАНЕ ИДВА от това, което авторката на Летописа е написала за „Декември след 9: „Когато бях в командировка за втори път в Париж - разказва Яворов пред Н. Найденов, - Лора ме намери там при гроба на Минка сестра на П. Ю. Т., който всяка сутрин спохождах и обкичвах с цветя. Лора била в Лондон и като се научила за пребиваването ми в Париж, дохожда да ме намери. Знаейки чувствата ми спрямо покойната Минка и с пълното убеждение, че ще ме намери на гроба й, дохожда направо там, където наистина бях. Тук тя ми откри и изрази своите чувства към мене. Отвърнах й, че ценя тия нейни чувства, обаче трябваше да бъда искрен и да й кажа, че не мога да се отзова…. Моят отговор я засегна болезнено. Тя сприхаво кипна и демонстративно ме остави, без да проговори. Видях, че честолюбието й бе силно засегнато, и си останах с впечатление, че тази ще бъде първата ни и последна среща…” (М. Арнаудов. Из живота на П. К. Яворов, с. 46 - 47.)

Побояла се сама да посочи тази измислица на своя баща - Н. Найденов, който я изпраща писмено до изтъкнатия яворовед, Ганка Найденова-Стоилова просто „се скрива” зад неговото име. Как обаче се е стигнало до цялото това крайно неприемливо очерняне на името на Лора Каравелова? Защо е била допусната такава обидна за нейната памет инсинуация? Вече се опитах да отговоря на тези въпроси в тритомното си изследване „Яворов и Лора. Мистерията на една гибел”, което се разпространява в книжарница „Български книжици” в столицата на ул. „Аксаков” 10. Била е допусната невероятна манипулация с фактите, която дълги години се цитира от много автори на книги и изследвания за Яворов и Лора. Твърденията на Никола Найденов за това, което Яворов му уж бил разказал, са цитирани толкова много, че те се възприемат от читателите за автентични и това е най-жалкото в цялата тази недостойна история.

Защо е направено всичко това и какъв е пътят за скриването на истината?

2.

Неприязненото отношение на Крачолови към Лора започва още когато най-големият син съобщава с писмо до семейството си за своето намерение да се ожени за най-малката дъщеря на Петко Каравелов. В Летописа Ганка Найденова-Стоилова е отбелязала за 12 юли 1912 г., че в писмо до майка й Екатерина вуйчото е написал: „Разбира се, че не бих се годил, без да ви предупредя. Работата се касае за една любовна история, краят на която остава още забулен с гъста мъгла. Не е изключена обаче възможността да се оженя. На всеки случай всичко ще се реши след 2-3 месеца. Въпросът е за по-малката дъщеря на Каравелова, Лора, жената на д-р Дренков. Интригата е доста стара, но историята почна наздраво от началото на септември м. г. Разводът се реши преди 2-3 седмици с едно запрещение от 2 години за наша сметка, но аз не смятам това много важно, защото ще се постигне отменение”.  Решението идва на 19 септември и то е описано от Лора също в писмо до Екатерина Найденова: „…Ние щяхме да се оженим през октомври, но ненадейното заминувание на Пейо за Македония ни накара да прибързаме… Преди всичко ще Ви моля да извините и Пейо, и мене загдето не Ви писахме навремено, нямахме никакви документи и ний сами не знаехме, че ще можем да се венчеем. В последния момент един македонски поп си предложи услугите и ни венча… Не ми се искаше да оставя моят Пейо да замине, без да сме венчани. Струваше ми се, че моето щастие ще озари трудния му път и че ний ще се разделим с предчувствия за хубаво и щастие во бъдеще - предчувствия, които трябва да се осъществят… Ще ни извините също и пред бащата на Пейо и голямата му сестра. Пейо много искаше напоследък да дойде за няколко дена в Чирпан, но беше много зает в театъра, а то…”

Само ще припомня, че женитбата на Лора с Яворов е приета от Каравеловия дом, както често го нарича племенницата на поета, с пълно отрицание. На причините и подробностите вече достатъчно съм се спрял в книгата си, а и те са познати от различни други изследвания. Самата Лора много добре е проследила взаимоотношенията с майка си и мисля, че това е най-достоверното представяне на нейните чувства и вълнения, свързани с Екатерина Каравелова, нейния бивш съпруг и поета.

И образът на Яворов, и образът на Лора са сложни образи, те излизат извън общоприетите мерки за нас, простосмъртните, това ги прави и така интересни и вълнуващи - и приживе, и след тяхната драма. Затова и много от събитията, свързани с техния интимен свят, изискват много внимателно и деликатно разкриване и интерпретиране. Никак не е случайно това, че един толкова сдържан и проникновен творец като Атанас Далчев пише в „Любовта на Лора и Яворов”: „Имало е нещо нездраво още в самата основа на тоя брак между най-големия български  поет и най-хубавата жена от висшето българско общество. Любовта им е била, няма съмнение, само суетност. Те и двамата са живели през цялото време под погледа на публиката като на сцена и е трябвало да играят, да представят силни чувства, каквито вероятно не са имали, и най-после да извършат оня трагичен жест, който са мислили, че им приляга като на изключителни същества. По някой път е много трудно да бъде човек естествен дори в смъртта си.”

Особено след смъртта и на Лора, и на Яворов публикациите, свободните приказки, полемиките, произволните съчинения и интерпретации нарастват лавинообразно - пишат най-близките от семействата, правят документални изследвания известни или по-малко известни личности, излизат всевъзможни спомени, догадки, художествени творби, които са им посветени… Това е всеизвестно. Един от първите добросъвестни и авторитетни изследователи на делото на поета и на неговата семейна трагедия е Михаил Арнаудов. Връстник на поета, роден в Русе като Екатерина Кравелова, литературен критик и историк, университетски преподавател, той естествено и неподправено влиза в кръга на Яворовите приятели, кореспондира си с него, пътищата им се преплитат няколкократно. В книгата му „Яворов. Личност, творчество, съдба” (1970) с подзаглавие „Биографическа и психологическа анкета” са събрани много от публикуваните негови материали, посветени на поета. В тази книга е включена и цитираната от Ганка Найденова-Стоилова първо излязла като брошура анкета „Из живота на Яворов. Нови приноси към биографията и характеристиката на поета.” Аз ще се спра, както съм направил вече и в моята книга, само на тази част, която е свързана с Лора и Париж. Това е 29 част - „Сближаване и венчавка на Яворов с Лора”, стр. 305 - 309. Ще си позволя пространен цитат, защото още когато проучвах материалите за Яворов, видях например че Ганка Найденова-Стоилова, а и други автори, цитират избирателно - избират това, което отговаря на тяхната теза. Моята теза в случая е, че сведенията за срещата на поета с Лора са подменени, изопачени и не отговарят на действителността, дори ако се съпоставят на фактите, включени не къде да е, а в Летописа, изготвен от племенницата. Спекулативно е представено и началото на сближаването между двамата, което също заслужава внимание.

Въведението на Михаил Арнаудов към съдържанието на тази част е следното: „При посещението си в Стара Загора през м. декември 1926 г. аз не можах да разпитам тъй подробно Никола Найденов, зет на Яворов, както желаех. Помолих затова Найденов да ми съобщи писмено това, което има още да ми разкаже за трагедията на поета. И на 16 януари 1927 г. той ми изпрати едно изложение, което помествам тук текстуално, в няколко параграфа - като допълнение към изнесеното по-горе. (За изнесеното по-горе, както пише анкетьорът, ще се спра и аз, но към изводите ми от тълкуването на съдържанието на написаното от Н. Найденов, бел. м. - Ст. К.) Найденов ми пишеше: „Считам за не безинтересно да предам историята на любовта на Пейо и Лора, според описанието, направено ми от Пейо. Една сутрин в санаториума на д-р Ст. Сарафов, след пробуждането му от сън прочетох по лицето му голяма тъга. Поисках да узная от него причината. С тежка въздишка ми каза, че след събуждането си отворил очи, мислейки, че е със зрението си, уверил се обаче, че вечна тъмнина го придружава и че причината за това е Лора. С горчивина ми каза, че още при срещата си с Лора в Париж е предчувствал как злополучно и с фатален край ще бъде, ако свържат съдбата си двамата. (1)

(1) Добавено под линия от Михаил Арнаудов: „Към разговора за срещата между Яворов и Лора в Париж през 1910 г. Атанас Крачолов ми каза през юни 1957 г. в Чирпан: „И в София после тя го е преследвала дълго време с букети и другояче, но той я е отбягвал. За това свидетелстваше и г-жа Минчева, хазайката на Яворов в София, на ул. „Витошка”, на ъгъла с ул. „Солун”.

За да характеризира капризите на Лора, Атанас припомня следния случай: „Идва един ден Яворов вкъщи, заваря всичко извлечено. Лора я няма. Това без всеки оправдан повод. Минат се няколко дни, къщата пак в ред - връща се Лора с цялата покъщнина.” Къде е била Лора, Атанас не узнал от Яворов.

След самоубийството на Лора: „Имаше в началото минути на огорчение у Яворов. Той споделяше с мене факти, които рисуваха Лора неблагоприятно. Но с течение на времето все повече и повече го завладяваше едно мистическо чувство за нея. Подчертайте, добавяше Атанас, подчертайте още веднъж моите съжаления, че Яворов се е срещнал с Лора и че тя е била една болна жена. Тя намери отчасти това, което търсеше, осигури си дял от славата на поета.”

ПРОДЪЛЖЕНИЕ НА НАПИСАНОТО ОТ Н. НАЙДЕНОВ  какво е чул от Яворов през  онази сутрин на изповед: „И по този случай разказа: „Когато бях в командировка за втори път в Париж, Лора ме намери там при гроба на Минка (сестра на П. Ю. Тодоров), който всяка сутрин спохождах и обкичвах с цветя. Лора била в Лондон и като се научила за пребиваването  ми в Париж, дохожда да ме намери. Знаейки чувствата ми спрямо покойната Минка и с пълното убеждение, че ще ме намери при гроба й, дохожда направо там, където наистина бях. Тук тя ми откри и изрази своите чувства към мен. Отвърнах й, че ценя тия нейни чувства, обаче трябваше да бъда искрен и да й кажа, че не мога да се отзова, и на завършък дори прибавих да й кажа: аз се боя, ако свържем заедно съдбините си, че ще завършим злополучно. Моят отговор я засегна болезнено. Тя сприхаво кипна и демонстративно ме остави, без да проговори. Видях, че честолюбието й бе силно засегнато, и си останах с впечатление, че тази ще бъде първата ни и последна среща. Твърде много обаче съм се излъгал. (1)

ВТОРА ДОБАВКА ПОД ЛИНИЯ на М. Арнаудов:

„От Лондон с дата „юли 1910″ Лора Каравелова пише на П. Ю. Тодоров (срв. архива му, ЦДИА № 688): „Но днес умът ми е пълен със спомена за милото и нежно момиче, което обичах, без да познавам много. Тази сутрин българските вестници ми донесоха лошата новина. Много, много ми е мъчно за милото момиче с хубавите чисти очи.” Тези редове са писани навярно към 18-20 юли с. г., тъй като некролог за Мина Тодорова е напечатан в Пряпорец, бр. 184 от 15 юли 1910.”

(СЕГА ЧЕТЕТЕ МНОГО ВНИМАТЕЛНО, ТОВА Е ТЕКСТ НА М. АРНАУДОВ - бел. м. Ст. К.): „Наскоро след това - навярно към края на юли и началото на август - Лора пристига в Париж и намира Яворов, както свидетелства сам той, на гробищата. Завърнала се в Лондон, без да постигне целта си, тя идва втори път в Париж през първите дни на декември, както се вижда от писмото й до Яворов от 3.XII.1910 г., с което му съобщава от Лондон за намерението си да го види, макар да е обидена („ако и да Ви се сърдя за неизпълването на едно обещание - да ми изпратите сбирката, излязла през пролетта”), и от писмото й от Париж, 8.XII. с. г., с което кани Яворов да я посети в хотел „Dacia”, гдето е отседнала,  (срв. „Лора до Яворов”, ред. Г. Найденова, 3-4). Че и този път Лора не намира желания прием от страна на поета, показва писмото й след заминаване - от Мюнхен, края на декември с. г. - в което се казва с лек укор: „Най-искрен приятелски поздрав, разчитайки на приятелството, което ми обещахте и за което бързо забравихте.”

ЕДНО ИЗНЕНАДВАЩО ЗАКЛЮЧЕНИЕ (бел. м. - Ст. К.): „Откак Яворов и аз се срещнахме няколко пъти с Лора в един ресторант на Boul. „St. Michel”, Лора замина за България сама, а малко дни по-късно, на 2 януари 1911 г., аз и Яворов потеглихме също за София. Яворов не е обещавал, както личи от писмото на Лора, нищо повече от едно обикновено „приятелство”.

(Изненадата идва от това, когато става ясно, че самият Михаил Арнаудов е свидетел на срещите с Лора и много неща той би могъл да разбере още в Париж. Ето нещо, което не се връзва с горните му твърдения!)

ПРОДЪЛЖАВА ПАК  Н. НАЙДЕНОВ какво е чул от Яворов: „Когато се завърнах в София, тя започна пак да ме следи и да ме атакува. Поздрави, изпращани по специални лица, подаръци, задирвания, посещения в театъра и другаде не ме отклониха от решението ми - да не се поддавам. Но една зимна нощ…” Тук Пейо изпусна една тежка въздишка. И след кратко замълчаване продължи: „Една нещастна за мен зимна нощ, часът около 11 през нощта, се почука на вратата на стаята ми. Отворих вратата - и останах просто смаян и вкаменен от това, що видях пред очите си, което не исках да повярвам. Лора, прегазвала сняг до колене, измръзнала, с наведена глава и усърнал поглед, стоеше насреща ми. Със задавен глас ме запита: „Ще проявиш ли и сега жестокосърдечие, с каквото не един път си ме дарявал, в тоя час да не дадеш приют на една слаба нещастна жена, която има щастието да страда от любов към теб, коравосърдечния?” - Тонът, погледът, видът й ме сломиха и аз, братко, не издържах: прибрах я тази нощ. И тази нощ аз се сдадох. Лора ме победи.”

Останалата част от публикацията в книгата на Арнаудов е посветена на началото на мобилизацията във връзка с Балканската война и венчавката като Н. Найденов сочи, че била извършена в с. Княжево, но анкетьорът изтъква тази грешка на Найденов като се позовава на установеното вече от неговата дъщеря в книгата „Лора до Яворов” (1935). Мих. Арнаудов цитира и писмото на Яворов от 12 юли 1912 г. до сестра му Екатерина за подготвяната женитба. Това е всичко за тази 29 част от изследването на именития учен.

Никола Найденов съобщава  за чутото от Яворов по време на своя престой при него от 28 май 1914 г., събота, до 27 юни с. г. След това идва да го смени най-малкият брат Атанас.  Той заема стаята, в която е живял неговия зет - в хотел „Империал” срещу „Славянска беседа”. Яворов е в санаториума на д-р Сарафов, води се следствено дело № 205/1913 г. и както отбелязва в Летописа авторката, на 28 юни заместник-прокурорът Ал. Огнянов излиза със заключение, което съдържа не само обвинения срещу Яворов, които подчертават неговата виновност, но за пръв път в един официален документ се употребява открито определението „убийство”. В края на май, още когато пристига неговия зет, за да го подкрепя, Яворов получава нервно разстройство и Найденов съобщава това на своята съпруга. Така че водените разговори през този месец трудно можем да приемем като автентично доказателство за споделяните мисли и оценки от поета в нормално състояние. Самият Никола Найденов никъде не съобщава, че внимателно е слушал и записвал това, което му говори Яворов. Нито е имал днешната техника - например диктофон, нито някаква специална подготовка за интервюиране. Възпроизведените по-късно писмени „доказателства” отразяват настроенията и полемиките, които започват още приживе на Яворов, но се разгарят истински след неговата смърт. Освен това Найденов не е познавал в детайли преживяното от Яворов през 1910 г., за да търси точността на фактите. Като пак повтарям, състоянието на Яворов - и физически и психически е толкова тежко, че казаните неща биха изглеждали и като бълнувания. Подчертах това, което той говори за събуждането на Яворов от сън - Найденов не е бил с него в една стая или дори да е бил в оня момент, той сам изтъква в какво състояние е болния.

Като допълнение ето какво е това „изнесеното по-горе” в бележката на Арнаудов. Найденов казва: „На няколко пъти той мислеше да се самоубие. Заварих го в момента, когато той почти решаваше да тури край на живота си. И струва ми се, че само моята разчувстваност е спасявала положението…” Това отново иде да покаже, че каквото и да е говорил Яворов в оня момент то не може да бъде възприето като точно документиране на преживяното от изминалите години,  а аз не съм уверен, че Яворов е описал такива сцени пред своя зет, защото е трябвало да ги измисля, те не са верни. Това ясно личи най-напред от неговите писма, цитирани от племенницата му Ганка Найденова-Стоилова в Летописа, а и от публикацията им в неговите съчинения.

Няма да коментирам изобщо стила, думите, с които пресъздава двете сцени Найденов, като си служи уж с изразите, както е говорил Яворов пред него. Смущаващото в случая е това, че видният учен и изследовател на Яворов, не само че е приел като достоверни тези съчинени, уж Яворови изповеди, но дори е добавил нова измислица, която съм подчертал - идването на Лора в Париж в края на юли или в началото на август 1910 г., както и цитирането на писмо на Лора от 3 декември до Яворов, каквото писмо изобщо няма! Който иска може да съпостави Арнаудовия текст с извадката, от Летописа, която вече публикувах в първата част.

Втората, уязвяваща Лора преди всичко сцена, също лесно може да бъде опровергана с факти - забележете! - които и поетът, и Лора посочват в своите писма и които не друг, а дъщерята на Найденов е цитирала хронологично в своя Летопис. Или става дума за това - съжалявам, че трябва така да се изразя, кога Яворов и Лора са си принадлежали за първи път. Още в самото начало подчертах в писмото на поета до сестра му Екатерина, съпругата на Н. Найденов, и той ясно и точно й съобщава: „от началото на септември м. г.” Така е, около премиерата на „В полите на Витоша” двамата заживяват и физически интимно.

Потвърждава го и кратката хроника, направена от Ганка Найденова-Стоилова, в която няма зимна нощ, сняг, малодушна страдаща жена, която е готова на всичко, само и само, за да съблазни този, когото обича безумно: „Септември 1. Сутринта Лора отива в театъра и, като не намира Яворов, оставя му бележка: „Дойдох само да Ви напомня обещанието, дадено на г-ца Бонева… До виждане в 4 ?. Л. Каравелова.” След обед Яворов посещава Лора Каравелова в дома й. Подарява й „В полите на Витоша”, луксозно подвързан екземпляр в кафява кожа, подплатен със златно моаре. На първата вътрешна страница има посвещение: „На г-жа Лора Каравелова. П. Яворов. 1 септ. 11, София.”

След завръщането си от Казиното Лора пише през нощта писмо до Яворов: „Сега се върнах от Казиното, гдето отидох да те вида на излизание от театра. Не мога да спа и не мога да пиша. Щастието е и скъпо, и неочаквано… Щастлива съм, че те обичам - тебе. Щастлива съм и за това, че ти започваш да ме обичаш. И живота ми се струва хубав, като никога. Твоята Лора.” (Сравнете как обръщението „Ви” се сменя с „ти” - бел. м. Ст. К.)

Следващата дата е „Септември 2. В пет часа след обед Яворов отново посещава Лора в дома й по нейна покана.”

ЗНАЧИ 8 месеца след обяда в ресторант „Дювал” в Париж Яворов и Лора стават любовници. В Летописа на: „Септември 8. Яворов подарява на Лора пръстен с опал.”  За следващия ден пак там пише: „Сутринта Яворов получава писмо от Лора: „Пръстена, за когото ти даже не благодарих, е на ръката ми и там ще остане, въпреки въпросите, които възбужда…” Ганка Найденова-Стоилова е добавила и откъс от спомена на Дора Габе: „След няколко дни Яворов дохожда с Лора у дома. По лицето му и радост, и суетно ликуване на победител, който има най-хубавата жена - и безгрижието на човек, който не знае накъде го води съдбата.”

Ще цитирам и написаното за „Октомври 12. М. Арнаудов посещава Яворов в театъра. В дневника си е записал: При Яворова. Предаде ми ръкописа и коректурите от печата на драмата си. Режисьорът Ивановски разказа, че цяла София говорела вече за женитбата на Яворова, че К. дори пресметнал зестрата му (150 хиляди лева). - После Яворов ми съобщи, че не знае какво прави, че е влюбен и разсеян…”

Който иска да пресмята: Яворов и Лора се завръщат за Новата 1911 година в София. Лора отива временно при съпруга си. Нямат никаква връзка. Вижданията започват около премиерата на „В полите на Витоша”. Идва нощта на тяхната любов, но не е зима, няма снегове, няма виелици, както е в евтини и враждебни съчинения. Посочих какво е цитирала авторката на Летописа от наблюденията на самия Михаил Арнаудов. Самият той в своя Дневник за 17 септември е отбелязал: „При Яворов: откри ми, че от 4 т. м. има намерение да вземе Лора за жена. На ръката му златен пръстен за 900 лв. По-рано от 1 септ. не се е виждал тук с нея, но „знаят се” вече от 3 години. Към 12 часа дойде да го вземе Лора…” (Подчертаното трябва да се запомни, защото куриозите в редица публикации ще посоча тепърва. Бел. м. Ст. К.)

Всъщност на пръв поглед във всичко разгледано сякаш няма нищо фатално - един възрастен  човек, написвайки своите объркани спомени, ги изпраща на един разсеян професор, претоварен от работа, който ги е приел като достоверни. И все пак въпросите са неумолими: Защо е трябвало да се съчинява, когато анкетьорът е бил при извора за срещата на Яворов и Лора в Париж, самият той почти дискретно добавя, че заедно са обядвали, разговаряли са? Има ли причина нещо да се премълчава или изопачава? Възможно ли е да има друга истина, която не се познава?

3.

Никола Найденов е изпратил спомени, за които е държал да съобщи на М. Арнаудов. Това, което от пръв поглед се налага и смущава, е, че Лора е представена като нагла натрапница, която не се спира пред нищо и веднага намира поета на гроба на Мина, за да му се обясни в любов, а след това в София като последна уличница идва, за да преспи с него. Удивителна е лекотата, с която са съчинени тези две истории. Вече посочих, че винаги човек може да се заблуди, когато се връща към миналото, паметта не винаги съхранява точно преживяното, особено пък това, което сме чули, разказано от друг. Всъщност двата сюжета не са пространни, но подтекстът в тях е жесток. И Яворов и Лора са мъртви, но никак не е помислено за тяхната памет и тъй като срещу Яворов се пише и говори доста, трябвало е ударът да се насочи срещу Лора, да се уязви Екатерина Каравелова, която тогава е жива и продължава да твърди, че дъщеря й е убита. В онази епоха още няма радио и телевизия, водеща сила са книгите и печатът и чрез тях се оказва влияние, върху онези, които са се интересували от трагедията.

Тези изследвания особено на такъв забележителен литератор и университетски преподавател като Михаил Арнаудов влизат в бурно обръщение в момент, когато битката да се защити Яворов, когото съдът е признал за виновен, е яростна, макар и вече след неговата смърт. Както посочих изследванията на именития професор са издавани главно в Годишниците на Софийския университет или в отделни отпечатъци от тях. След това обаче тези текстове освен в авторските книги на Арнаудов, влизат в подготвения през 1963 г. том от поредицата на „Български писател”, озаглавена „В спомените на съвременниците си” и в този солиден том са представени спомени за Пенчо Славейков, П. К. Яворов и П. Ю. Тодоров. Спомените на Никола Найденов са в две части - първата част е тази, която той е публикувал в „Литературен глас” от 31 окт. 1934 г., а втората е пресъздадената от него с такава театралност уж Яворова изповед, превърната в текст и изпратена на Мих. Арнаудов. Той го включва в първото издание на книгата си „Яворов. Личност, творчество, съдба. Биографическа и психологическа анкета”, от която цитирам сега - първото издание е от 1961 г., а второто от 1970 г. също на авторитетното издателство „Български писател”. Тиражът на второто издание е 10 хиляди екземпляра. Веднага всеки може да си представи какво широко разпространение имат тези текстове, особено когато зад тях застава такъв безспорен авторитет като проф. Михаил Арнаудов с цялата негова научна и обществена тежест.

Всички ние сме ги цитирали и приемали като достоверни, колкото и дразнещи да са някои моменти в тях или да са трудно обясними с привидната пресиленост, с която са написани. Никола Гайдаров в книгата си „Житейската драма на Яворов” (1977) изгражда цялата си негативна оценка за Лора Каравелова точно върху тези сведения, дадени от Никола Найденов. Заради сцената на гроба на Мина Лора е показана като демон в рокля! Аз си спомням като работещ в Института за литература при БАН как преминаваха обсъжданията на книгата, преди да бъде издадена от академичното издателството. И тя излезе в огромния тираж от 30 хиляди екземпляра. Никола Гайдаров не само страстно защитава Яворов, но всячески се стреми да „докаже” колко Лора е виновна за неговата преждевременна смърт! В главата „Нейната любов” той не случайно слага силен акцент върху това, което е прочел за Лора и нейното отиване в Бианкур на гроба на Мина Тодорова, за да се обясни в любов на Яворов. Забележете с каква нескривана враждебност той разглежда преживяванията на героинята: „Предчувствайки смътно близкото щастие, Лора не се съмнява в своя успех, уверена в победата. Тя е така сигурна, че не желае да прояви необходимия такт, няма търпението и чувството на респект към неизживяната скръб на поета. И като знае, че Яворов е в Париж, взема необикновено решение: заминаване и на всяка цена - среща! Почти непосредствено след смъртта напуска Лондон и се озовава в Париж! Тя знае къде е гробът на Мина и е сигурна, че там ще намери Яворов. И действително го намира, открива му своите чувства и изявява готовност да свърже живота си с него. Но… сърцето на Яворов остава студено пред любовната изповед на Лора; в него властно господства образът на мъртвата девойка, скръбта е непреодолима, обстановката - зле избрана. И той решително отблъсква предлаганата му любов, душевното му състояние е било такова, че не е имало място за нова любов. Мисълта за подобно нещо, и то пред гроба на Мина, ще да се е представила в съзнанието му като светотатство. Че любовното признание на Лора не е намерило очакваната благосклонност, се установява от по-късните обяснения на Яворов, дадени пред неговия зет Никола Найденов в санаториума на д-р Сарафов през 1914 г.” и следва цитат на този текст, който Найденов е изпратил на Арнаудов, взет точно от първото издание на неговата анкета. ЗАБЕЛЕЖЕТЕ обаче заключението на автора: „Достоверността на тези обяснения е извън всякакво съмнение. Следващите събития доказват неуспеха на Лора пред гроба на Мина, а и собствените й признания го потвърждават.” КАКВА ЗАВИДНА САМОУВЕРЕНОСТ!

За това доколко тази неистина е влязла като истина личи и от спомените на Петър Нейков, с когото Гайдаров влиза в спор тъй като някогашният приятел на Лора Каравелова се е опитал да придаде на тази среща малко по-благовиден характер, а не така, както е представена в „спомена” на Найденов. За разлика от Арнаудов Гайдаров не греши датата на писмото, с което Лора на 16 ноември 1910 г. известява поета за идването си в Париж и му напомня за стихосбирката „Подир сенките на облаците”. Всъщност ако има някакъв благовиден претекст за среща с Яворов то това е именно обещанието за книгата, но на Гайдаров и на другите не е направило впечатление, че ако двамата вече са се видели тя няма да му напомня за доста по-ранно обещание!

Уверен в правдивостта на това, което Найденов е записал, Гайдаров не пропуска да отбележи и лъжеспомена за „зимната нощ”, въпреки че цитира и онези редове от писмата на Лора, явно взети от Летописа на Ганка Найденова-Стоилова, от които личи кога става действителното сближаване на двамата. Произволните тълкувания заслужават внимание, защото чрез тях образът на Лора беше деформиран и представен по най-унизителен начин: „Датата на тази нощ не е известна, не е и съществена. В действителност не от нея започва любовта на Яворов. Изключително смелата постъпка на Лора, решението й да се предложи по този начин, пренебрежението към риска от ново унижение не са могли сами по себе си да създадат за една нощ истинско и трайно чувство у поета. За него любовните въжделения, истинските чувства са по-одухотворени; те у Яворов никога не се смесиха с плътските увлечения. Истинската му любов към Лора, макар и от по-друг характер от любовта към Мина, вероятно трябва да отнесем към значително по-късно време.” ТУК ИЗЛИЗА, ЧЕ ГАЙДАРОВ Е ЗНАЕЛ ПОВЕЧЕ ЗА ЛЮБОВТА НА ЯВОРОВ КЪМ ЛОРА ОТ САМИЯ ЯВОРОВ!

Малко преди Никола Гайдаров литературният критик Любен Георгиев издаде своята „романизирана монография”, озаглавена „П. К. Яворов” 1972 в библиотека „Бележити българи” на Издателство на Отечествения фронт. Той разглежда редица произведения на великия творец, но отделя и място на неговата биография, на любовта му с Мина и с Лора. В последната глава единадесета „Гибелта на поета” Георгиев разглежда и как започва връзката на Яворов с Лора. Той пише: „Всичките писма на Лора свидетелстват каква гигантска борба води тя в защита на своите чувства, на правото си на свободен избор. Както много често се оказва, това е борба и против самия Яворов, против неговото равнодушие, против предубежденията му дори. В началото Лора уважава чувствата на поета към Мина, спотаява бликналите си желания. Те избухват в Париж, след като Яворов изгубва Мина завинаги. Лора разбира, че нейният час вече е настанал. И без да губи време, причаква избраника си в гробището Бианкур, край гроба, който той обкичва с цветя. Необяснима е тази дързост, ако не знаехме за литературните й интереси, склонността й към екстравагантното, изключителното, антибаналното, ексцентричното. Втора дързост: тя сама му заговорва за чувствата си. Сякаш е уверена, че поетът може да има две сърца - едно за мъртвата и друго за живота. (Когато обаче постига своето, тя изисква абсолютна преданост, претендира да бъде единствена, ревнува от всички и всичко: от мъртвата дори, от залисиите в работата, и от отдадеността на поезията.) Според твърденията на поета, той признал, че не може да отвърне на чувствата й. (1)

Не се изненадвайте какво е поставено като бележка под линия: „М. Арнаудов - „Яворов. Личност, творчество съдба.”, стр. 283. (Л. Георгиев се позовава на първото издание на книгата.)

По-нататък авторът продължава: „Това се потвърждава и от нейните писма. За да се реши на такъв отговор, необходимо е било още нещо покрай основното - неутешимата скръб по Мина. Мислел ли е в този момент Яворов, че Лора поддържа близки връзки с негов приятел и как би се изтълкувало едно негово по-интимно сближаване с нея?” (2) Тук под линия е поставена бележката: „В писмо от Париж, 4.XII.1910 г., Яворов съобщава на Григор Василев адреса на хотела, в който е отседнала Лора, и добавя, че тя щяла да остане там цял месец. Естествено, името на Лора не се споменава в откритата картичка.”

Само за пояснение: вече писах, че през втората половина на ноември 1910 г. Яворов получава карта от Григор Василев, който е бил увлечен по Лора, но не е имал някаква сериозна връзка, след като е разбрал, че Лора ще се развежда и почти цяла година не е в София, пита Яворов дали я е виждал. Точно отговорът на Яворов, че „нито съм чул, нито съм видял” доказва категорично, че не е имало никаква среща на гробищата в Бианкур - поетът няма защо да не отговори точно на своя приятел. Едва на 9 декември, а не на 4 декември, както пише Л. Георгиев, съобщава накратко на Гр. Василев, че Лора е в Париж, ще остане един месец и му изпраща и нейния адрес в хотел „Дачия”. Но явно авторът на романизираната монография е възприел съвсем безкритично публикуваното в книгата на проф. Михаил Арнаудов, и дори с малки грешки го възпроизвежда.

Колко доверчиво и без нужната аналитичност е написаното от Любен Георгиев в книгата му личи и от този откъс: „От преживените мигове с любимия си в Париж тя все повече се убеждава, че го обича, а хладното му отношение амбицира чисто женската й суетност. Започнало като на шега (да докаже всепробивността си), нейното чувство я вплита и нея самата в една игра, подобна на филм. Само подобна, защото в оная ранна епоха 1911 година киното е още в своите пелени, но животът е по-невероятен и от най-фантастичните сцени в изкуството. „Една нещастна за мене зимна нощ, часът около 11 през нощта, се почука на вратата на стаята ми - разказва Яворов пред зет си Никола Найденов…” (1) Под линия срещаме вече познатото уточнение: „Според сведенията от Никола Найденов, получени от М. Арнаудов - виж цит. кн., стр. 284.”

Но като критик с опит, все пак Л. Георгиев прави следната уговорка по повод на казаното от зетя на поета: „В тези сведения, получени 16 години след случката и 14 години след смъртта на поета, има не малко литературщина. Изобщо спомените на роднини крият всевъзможни изненади спрямо точността на детайлите, много пристрастия, натрапчиво желание да се докаже определена теза. Но както и да е разказан, фактът е достоверен - в това ни уверява цялостното проучване на многобройните документи около взаимоотношенията между Лора и Яворов, а също и съпоставянето на противоречията и взаимоизключващи се спомени.” Георгиев изтъква това, че инициативата е била винаги на Лора. Има инициатива, но Яворов съвсем не е безпомощно дете или наивен чудак, който очаква нечие любовно признание!

Така с тиражът от 22 100 бройки книгата „П. К. Яворов” отново разпространява „версията” на Никола Найденов за двете възлови сцени от живота на Яворов и Лора.

И в своята двутомна биография на Яворов, озаглавена „В храма на Мелпомена” (2004) на издателство „ИЗТОК-ЗАПАД”, Здравко Дафинов също не пропуска да се позове на тези мемоарни фрагменти, включени в книгата на проф. Михаил Арнаудов. Неговото описание на сцената в Том втори (1908-1914) на стр. 82 е почти трогателна: „Като вижда пасивното държане на Яворов в Париж, Лора, която все повече започва да живее с мисълта, че именно той е човекът, когото дири, се решава на решителната стъпка да му открие първа своите чувства, като при това разчита, че ще получи взаимност, тъй като смъртта на Мина е отстранила вече преградата между тях. Като разчита на това, че той често посещава гроба на Мина в Бианкур, един ден тя го заварва с цветя в ръка там. За тази странна среща е запазен спомена на зетя на Яворов, Никола Найденов, така както той му го е разказал: „Когато бях в командировка…” Записаното от Найденов завършва с неточност, която на никого не е направила впечатление, защото Яворов бил казал „останах с впечатление, че тази ще бъде първата и последна среща…” Но всички, които познават историята на техните взаимоотношения, си спомнят, че на гроба на Мина Яворов и Лора не се виждат за първи път! И още нещо, което добавя Дафинов: „Въпреки и силно засегната от студеното държание на Яворов Лора не се отдръпва от него и докато е в Париж, те продължават да се срещат, както това отбелязва Михаил Арнаудов.” Освен че посочва грешна година за първото издание на книгата на Мих. Арнаудов той цитира и спомена му от сборника „В спомените на съвременниците си”, цитира и „Лора-Яворов” (1983) на Ганка Найденова-Стоилова и така се обърква, че накрая стига до извода: „Колкото и странно да изглежда това, след близо едногодишното си изгнание в Лондон в очакване на развода си, в края на декември Лора решава внезапно да се завърне при съпруга си…” Спомнете си твърдението на Райна Бъчварова, че Лора пристига в Париж с решението да се завърне при д-р Дренков, както настоява и Екатерина Каравелова!

Авторът на книгата с подзаглавие „Автентичният Яворов” не е „пропуснал” до цитира и другия вълнуващ „фалшив” епизод от живота на Яворов и Лора - тяхното сближаване. Той пише: „Обстоятелствата, при които той се обвързва окончателно с нея, се разкриват обаче чак дълги години след смъртта на Яворов от негова изповед, направена пред зет му Никола Найденов в санаториума на д-р Сарафов в София, след първия му опит да се самоубие през 1913 г.: „Една нещастна за мен зимна нощ (в края на 1911 или началото на 1912 г.), часът около 11 през нощта, се почука на вратата на стаята ми…” Всеки, който внимателно е прочел цитираните текстове на Найденов никъде няма да открие това, което аз подчертах по-горе, защото то е пак опит да се съчинява, но от Дафинов. Всъщност той е усещал, че нещо не достига за възприемането на тази „зимна нощ” и е решил сам да й потърси място във времето!

Още по-парадоксално за мен за неточностите в книгата „В храма на Мелпомена” е това, че авторът й не се е постарал да прочете внимателно новоиздирените материали, посветени на Яворов, да направи внимателна съпоставка с това, което например откриваме в отлично документираните книги на Стефан Памуков за Лора и Яворов, както и да прочете с нужната сериозност писмата на Лора от „Лора-Яворов” на Ганка Найденова-Стоилова, защото той цитира тези писма, но без да вникне в съдържанието им. Само да посоча, че Здравко Дафинов нацвъка десетина книги, представляващи документални хроники за живота и творчеството на Ив. Вазов, Пенчо Славейков, Петко Р. Славейков, Иван Д. Шишманов, Боян Пенев, Димчо Дебелянов и др., в които материалът е композиран на базата на механично свързване на текстове, някои от които представляват огромни цитати без никакво сериозно тълкуване. Върхът на издателската небрежност в неговите книги е достигнат с „Мълчаливецът”, посветена на Йордан Йовков, когато на корицата бе отпечатан портретът на Елин Пелин!

Обърнете внимание - от 60-те години на миналия век до началото на XXI век - няколко десетилетия се разпространява версия с абсолютно разминаване на това, което е станало в действителност, и това което се пише и публикува. Но върхът на всички спекулации около любовта на Яворов и Лора и то точно от всичко, което се е случило в Париж, е достигнат от Михаил Кремен в „Романът на Яворов”!

4.

Изключително тежък и труден за еднозначно оценяване е „Романът на Яворов” от Михаил Кремен, чийто три издания в огромни тиражи - например третото издание от 1983 г. е в 100 хиляди и сто  екземпляра. Доколкото можах направих своя оценка за Кремен и неговото място в трагедията на Яворови, както и посочих някои несъобразности в нашумялата му книга. Ще се спра само на това как той е показал поета и Лора между 1910 г. и 1912 г. Един интелигентен, нелишен от дарба писател е бил свързан доста близко с поета и неговото развитие, и неговия живот и по едно стечение на обстоятелствата неговото семейство и това на Яворов и Лора са свързани и приживе, и след смъртта им. Веднага ще изтъкна, че Михаил Кремен включва много интересни свои спомени, документи, факти от времето на своята младост, от общуването с изтъкнати личности и творци. Полага похвални усилия да събира сведения, да разпитва живи участници от годините, проследени в двете солидни като обем части на „Романът на Яворов”. Заедно с това той допуска и прекалено много произволни тълкувания, неуместни белетристични описания, съчинени изкуствени диалози на героите си и така сам намалява силата на автентичния материал, с който е разполагал.

От подчертаното под линия в глава шеста „Смъртта на Мина”  от Част първа научаваме, че Кремен е разпитвал Никола Ю. Тодоров, но от наученото от него той допълва и преправя така събитията, че вместо точност и достоверност, се получават произволни съчинения. Няма никакви точни сведения например, че Яворов и най-малкият брат на Мина посещават заедно нейния гроб,че е имало уговорка като следната: „Тръгвайки към пансиона си, той му определя среща на другия ден на гробищата на Бианкур, без да знае, че ще заведе там Лора Каравелова, току-що пристигнала от Лондон.” В глава седма „Парижкият дневник” и „В полите на Витоша” писателят личи, че ползва доста от материалите, дадени от Михаил Арнаудов, или възкресява други сведения, свързани Яворовия престой във френската столица. Въвеждането на образа на Лора в глава осма „Фаталната жена” ни подготвя за нейната поява като се позовава на Симеон Радев, което по-късно предизвиква сериозен скандал между двамата и гневно писмо на Радев, публикувано срещу Кремен и неговите твърдения. Кремен разказва, че чул следното от известния критик, публицист, общественик и дипломат: „За мен няма две мнения кой уби Лора! - отсече Симеон Радев. - Яворов бе харамия по кръв, по съдба. И тъкмо тази харамийска кръв го тикна в македонското движение, макар тук Ботевият пример да е играл немалка роля…” Накрая при разговора, според Кремен, неговият събеседник казва: „За мен е ясно, че Лора не се е самоубила!” По-нататък обаче Кремен вплита и друг сюжет, пак научен от Симеон Радев. Когато бил в Париж през лятото на 1910 г., за да събира материали за втория том на „Строителите на съвременна България”. На една вечерна сбирка вдовица на френски генерален консул в Москва му предсказала на карти, че скоро ще пътува през море и ще срещне фатална жена. От разказа на Радев писателят си записал следното: „Това не ми направи никакво впечатление: аз не мислех да напущам Париж и смятах невероятно „предсказанието” да минавам през море! Но случи се обаче така, че след три дни заминах за Лондон да подиря нещо в Бритиш музеум. На следния ден след пристигането ми се упътих за българската легация. Тъкмо пред вратата срещнах Лора Каравелова. След като се поздравихме, попитах: „Вие ли сте фаталната жена?” Тя се изсмя учудена и каза: „Фатална? Кому? На всеки случай не за вас.” Тогава аз й разказах предсказанията на жената на френския консул. Това не я смути. Видя й се дори забавно.” По-нататък става ясно, че Лора била написала фейлетон с такова заглавие, дала уж била на Радев да го публикува, но нито Радев си спомня дали е бил публикуван този фейлетон, нито Кремен го е намерил. Колизията с Лора обаче навлиза в своето развитие.

Прескачам всичко, което Михаил Кремен разказва, за да достигна до един изпъкващ за всеки читател момент, свързан с Лора и времето, когато тя е в Лондон: „На първо време самоволната изгнаница се усеща съвсем самотна в чуждия град и с радост приема поканата на преместения тук за късо време от Париж легационен аташе Тодор Анастасов да опознаят заедно английската столица. Тоя нисичък, мъничък, кротичък софийски кореняк, много обикновен наистина, но шопски проницателен и тактичен, я привлича със своята безизкуственост. Макар неподходящ за нея по ръст и по манталитет, тя му позволява да я търси всекидневно и дотолкова се привързва към него, че през дългите часове на следобедните разходки му разказва подробности не само за малкия си син, за досадната намеса на майка си и на нейните политически приятели, но и за чувствата си към Дрянков и Нейков. Анастасов умее да слуша, да се прави интимен, да бъде приятен и необходим и с удоволствие жертва цялото си свободно време за софийската красавица. Как се е държала тя през тия дни и какво е мислила за тая многозначителна, но безопасна интимност, може да се съди по едно нейно писмо до Яворов, писано две години по-късно: „Ако и никога да не го оставих да ми го каже, Анастасов имаше някаква слабост към мен. В туй време пък в София са разправяли, че той осъмвал с мен.” (ТОЗИ ЦИТАТ е важен и трябва да се запомни, защото за него пак ще стане дума! - бел. м. - Ст. К.)

Тъй като през лятото на 1910 г. цар Фердинанд е бил на посещение във френската столица с министрите Малинов, Мушанов и Паприков, нашият пълномощен министър Хаджимишев в Лондон уж бил поканил Лора да го придружи, когато той отива да се види с българския владетел и официалната делегация, но Каравелова-Дренкова отказала. Според автора на „Романът на Яворов” обаче тя все пак отива в Париж: „И отива там след церемониите - и то по друг съвсем повод: да види поета Яворов, дошъл в Париж за погребението на Мина. Това става инкогнито: никой освен приятелката й Софка Петкова в Лондон и Петко Тодоровия брат Кольо не знае за десетдневното престояване на Лора в Париж през август.” Това „инкогнито” е било нужно като застраховка на автора за нещо, което е толкова  поверително, че той е сред малцината, които са го узнали и след това пишат за него.

И писателят се отдава на волни изображения като пише, че „когато пристига в Париж, тя потърсва Коля и го помолва да я заведе на гроба на Мина”. Коля е Никола Ю. Тодоров, който не е в Париж, както иска да докаже произволно Кремен. Но какво става? Двамата взели такси от Пантеона и отиват на гробището в Бианкур и обърнете внимание, защото това наистина е неповторимо като куриоз: „Една засенчена от явори алея ги отвежда навътре в гробището, дето се очертават силуетите на гъсто наредените паметници и каменни кръстове.” Френските гробища изглеждат доста по-различно, но мисля, че появата на „засенчена от явори алея” е нещо уникално! Когато двамата виждат „неподвижната фигура на висок, прегърбен мъж”, Лора почти извиква „Яворов!”, „макар да е очаквала да го види тук”, защото „Кольо бе й казал, че той е почти всеки ден на гробищата.” Размишления на свободна тема за любов и Яворов, в които се преплитат образите на Мина и Лора, споменът от Драгалевския манастир и т. н. Но Кремен не се задоволява само с тази среща. „На другия ден Лора използва отсъствието на Кольо - продължава той. - Отивайки сама в Бианкур, купува от цветарницата при входа на гробищата две саксии с най-скъпи цветя и ги занася на гроба на Мина. Там е и Яворов.” Сега писателят надминава и самият Никола Найденов по евтино измисляне и фантазиране. Който иска може да ги прочете в „Романът на Яворов.” В края на разглежданата от мен глава девета „Пътят към поета” той пише под линия: „Тая среща при гроба на Мина е написана по данни на Никола Найденов, зет на поета, по писмата на Лора до Яворов, по онова което ми диктуваха Никола Тодоров и Райна Чапрашикова, както и от едно писмо на Софка Петкова-Мурдарова до мен.” Както виждате той забравя, че Лора отива на гроба на Мина, за да се срещне с Яворов два поредни дни. Подчертах позоваването на писмата на Лора, защото в тях няма и следа от споменаване на подобна среща на гробищата!

Следва главата „Завоевателката в безпътица”, в която научаваме, че след десетдневен престой в Париж Лора отново е в Лондон, върнала се е „разочарована, макар и не съвсем обезсърчена”. Кремен се опитва да възкреси преживяното от неговата героиня: „Пред унесения поглед на Лора се мярка приведената фигура на Яворов в бианкурските гробища. Той я отблъсна, той почти я изпъди, но някой ден…” Прескачам десетки страници на прозорливия автор, за да отбележа деня, когато в началото на декември 1910 г. Лора отново пристига на Северната гара. Оказва се, че я очакват сестра й Виола и нейния съпруг Илия Белинов и Райна Чапрашикова-Бъчварова - абсолютна измислица!, -  която се допълва от това, че когато пристигат до Hotel Dacia на бул. Сен Мишел има още един посрещач: „На тротоара е застанал Лориният приятел от Лондон Тодор Анастасов, облечен празнично. Той се е върнал вече от командировката си, знае от г-жа Бъчварова, че Лора ще пристигне тази вечер и че ще бъде нейна гостенка.” (Това недомислие е най-малко странно, защото Лора остава с Райна Бъчварова един месец в Париж и няма защо да й бъде гостенка?!) Но „нисичкият посрещач” се оказва доста галантен кавалер и кани дамите на разговор в сладкарницата на партера на хотела. Кремен: „Анастасов  отново се опитва да обърне внимание на Лора, но не успява нито с вродената си шопска хитрина, нито с похватността на дипломата. Не дипломатическото, а сърдечното изкуство би трябвало да владее той! За това мъчно изкуство обаче Лориният обожател не притежава нужния физически и духовен ръст.” По-късно, когато двете приятелки си лягат в общата стая, те разговарят: „Лора шепне: „Този Анастасов няма да ме остави на мира.” - „Не му обръщай внимание - още по-тихо шепне Райна. - Ще разбере, че го отбягваш, и сам ще се оттегли най-после… Знаеш ли, тук е R. Z.? Веднъж стана дума за тебе: долових, че не е равнодушен.” -  „Тъй ли? Интересно. Той ми е симпатичен. Бих го предпочела пред много други.” - „ Даже и пред Яворов?” - „Защо не! И R. Z. е литератор, пък е и свободен, Яворов никога няма да забрави покойната Мина…” Под линия Кремен се е проявил като вещ конспиратор, защото обяснява: „С R. Z. ще означа един от поклонниците на Лора - приятел на Яворов и негов неволен съперник. Сам той ми диктува на 5.IV.1950 г.: „Аз обичах Лора, но когато тя и Яворов се обикнаха, аз не ревнувах.” И още една бележка под линия: „На 7. VII. 1949 г. Райна Чапрашикова ми диктува: „Лора повече ухажваше R. Z., отколкото Яворов.” (За да няма двусмислица - Лора е ухажвана от R. Z., чието истинско име Кремен крие усърдно!)

Изведнъж - в текста на Кремен - се оказва, че Лора изпраща на Яворов писмо още на следващата сутрин с дата 8 декември 1910 г. и го кани да дойде да я види в хотела, където тя е… гостенка на Райна Бъчварова! Завършва писмото си така: „Най-добър поздрав: Л. Каравелова-Дрянкова.” Кремен е възприел за фамилното име на съпруга на Лора формата Дрянков, а не Дренков, както го изписва Ганка Найденова-Стоилова. Сега прочетете внимателно тълкуванието на автора, приписано на неговата героиня: „Не по навик, а съвсем обмислено добавя тя „Дрянкова” - за да покаже на Яворов, че не мисли да му се натрапва и че ако той не се съгласи на една дружба с нея, ще бъде принудена да остане при мъжа си… Подписвайки се така, Лора обаче беше забравила, че започна писмото си с издайническите, макар конвенционални думи „Ще ми бъде много приятно…” и че Яворов може да се запита: защо ще й бъде приятно, ако я види? Дали защото е влюбена? Тогава нужна ли е опашката „Дрянкова”? А аз само ще добавя, че авторът пък е забравил, че е представил Лора като досадна и нежелана вече натрапница при нейните уж две виждания на гроба на Мина с поета и едва ли е вече нужно да се прикрива и двоуми толкова!

Описвайки никога не състояли се срещи с Виола по това време в Париж, защото тя е в София, при един от разговорите уж сестрата на Лора и споменала, че с Яворов е свързана „руса красавица”. Смесил събития от 1910 г. и, както ще посоча по-нататък, от 1912 г., Кремен напразно се опитва да бъде правдоподобен като под черта е обяснил: „За „русата французойка” R. Z. ми диктува на 5-и април 1950 година: „Ние се връщаме с Яворов късно вечерта, вървим по тъмната улица и се натъкваме на едно момиче - плаче. Разказва, че била изпъдена, без подслон. Яворов ме пита какво да правим. И по чисто състрадание той реши да я прибере. У него пък я видях разплакана. Тя се чувствала пренебрегната.” И това ново конспиративно обяснение на Кремен е изсмукано от пръстите, защото в него няма нища вярно! Сходен случай с Яворов има в Нанси, при неговото първо командироване във Франция, но той е съвсем различен.

Ще добавя още един цитат, който е необходим само за да покажа как произволно Кремен е пресъздавал преживяванията и взаимоотношенията на Лора и Яворов: „Най-после сама! Мръкнало се е. По това време Яворов сигурно си отива вкъщи. Ще наблюдава отгоре и ще слезе да го покани… Без да запалва лампата, Лора сяда до прозореца. Зад завесата се вижда осветения булевард. Дъждът отдавна е спрял и въздухът е тъй прозрачен… Гъмжило от хора снове по отсамния и по отсрещния тротоар. Тя следи всеки минувач, но вместо Яворов съглежда малката фигура на Анастасов. Той се спира пред хотела й, извръща глава нагоре и като вижда, че прозорецът на нейната стая е тъмен, влиза в сладкарницата.

Какво става по-нататък, Лора сама разказва в едно от писмата си до Яворов, писано след две години: „Аз стоях дълго, дълго до прозореца, за да видя дали ще минеш отнякъде… А долу в сладкарницата бедният Анастасов сигурно е ял сладки след сладки, за да види как ти ще дойдеш.” (Неточен цитат с променен смисъл. - бел. м. Ст. К.)

Ще обърна внимание и на още един момент от написаното за престоя на Лора в Париж - нейното заминаване. В него наред с въображаемите преживявания, има и един съществен момент, който в случая ме интересува, за да се изясни истината в пълнота. Да изпратят Лора са дошли Райна и R. Z., както и прибавените от Кремен Виола и Илия Белинов, които тогава не са в Париж. Ето прощалната сцена: „Лора се мъчи да бъде весела, но в нейния тъжен поглед се чете нетърпение. Тя често се обръща към входа и разочарована от това, че Яворов не идва, усилва вниманието си към R. Z. Преструвайки се на влюбена, тя му подарява едно красиво томче - „Книжка стихове на Омар Кайам, персийски поет от 12. Век, знаменит превод на английски от Фицджералд, с подпис:  Laura.” R. Z. благодари и се колебае - да й подаде ли златното медальонче, което е купил за нея… Най-после решително изважда от джоба си подаръчето и й го поднася. „Г-н R. Z. подаде на Лора едно пликче. Тя го отвори и каза: „Извинете, аз не съм свикнала да получавам подаръци.” R. Z. прибра медальончето.” (1) Носачът прекъсна разговора. Всички излизат и се отправят към вагона на Лора.”

В бележка под линия авторът уточнява: „Диктувано от Райна Бъчварова на 12. IV. 1950 г.”

От глава единадесета „1911″, която започва с уточнението на Кремен, че „Новата година не донася нищо ново на ожаднялата за щастие скитница-мечтателка” ще посоча само края. Няма да го цитирам, само ще изтъкна, че писателят се е позовал на книгата на Михаил Арнаудов „Яворов. Личност, творчество, съдба” и от нея е цитирал цялото писмо на Никола Найденов до анкетьора от 16 януари 1927 г. Така и той е „оползотворил” всичко, което зетят е чул от поета в онази тежка и мъчителна утрин, когато той се е изповядал.

Още със заглавието на книгата си „Романът на Яворов” Михаил Кремен, макар че отделно не е определил жанра, сякаш иска да подскаже за допустими белетристични изображения и отклонения от действителността. Но впоследствие въпреки че е възприел една жива форма на композиционното изграждане на двете пространни части, той сам залага капан и на себе си като постоянно твърди колко ТОЧНО изобразява живота на героите си и събитията, свързани с тях като поставя датите на срещите с различни лица, цитира постоянно писма или документи, спира се на дати и факти.

Въпреки че понякога нещата са така оплетени в „Романът на Яворов”, нищо не е могло да замъгли истината и тя още приживе излиза наяве! По-късните мемоарни фрагменти като тези, които Никола Найденов изпраща на Михаил Арнаудов, са отчаян опит Лора да бъде представена във възможно най-неблагоприятна светлина, за да се извисява личността на Яворов, въпреки неговия предсмъртен завет! И все пак каква е истината за Яворов и Лора в Париж?

5.

Едва в книгата си „Лора - Яворов. Писма и документи” (1983) Ганка Найденова-Стоилова публикува всички писма на Лора до поета, събрани през време на тяхното общуване през годините. Първото издание през 1935 г. е доста по-съкратено. Именно в този солиден том намираме писма, които хвърлят обилна светлина върху взаимоотношенията на двамата, но и разкриват с пълна сила образа на Лора Каравелова и неговата неповторима и обаятелна духовна красота. Само ще добавя, че заедно с писмата между Лора и Екатерина Каравелова, подготвени и издадени от Стефан Памуков, можем да видим Лора в цялата нейна висота, с нейните слабости и грешки, с нейната изключителна женска индивидуалност.

Сега се връщам към темата за 1910 г., както я разгледах в предишните части на публикацията.

Близостта между Яворов и Лора след премиерата на „В полите на Витоша” не само нараства, но тя се превръща в силно любовно чувство. Заслужава специално внимание едно писмо на Лора с дата „Петък, 9 септ. 1911 г.”, което е изпратено на Яворов до Народния театър, особено неговата първа част:

„Пръстена, за когото ти даже не благодарих, е на ръката ми и там ще остане, въпреки въпросите, които подбужда. Но има такава нежност в желанието ти да ми напомняш това, което аз все едно, бъди убеден, не мога да забравя, щото нямам сила да се разделя от него.

Винаги съм считала не само унизително, но и напълно невъзможно да приема най-нищожния предмет от когото и да е. Имам и до днес неприятно чувство, като гледам малката книжка на Арнаудова и репродукциите на Gainsborough. За да се отърва от това чувство, пращам ти я с молба да му я върнеш под претекст, че аз си послужих достатъчно с нея. Това е единственото нещо, което смущава моята радост да имам твоя пръстен. (Подч. е на Лора - б. м. Ст. К.)

А вчера колебанието да приема опалите ти беше само за миг. Днес само радост чувствам, някаква светла, непозната радост…”

Под линия Ганка Найденова-Стоилова е направила следната бележка: „Проф. М. Арнаудов е бил по същото време в Париж, когато е бил и Яворов. Лора е търсела дружбата му там през дните, които прекарва, като е опитвала по този начин да установи връзка с Яворов, който често е бил с Арнаудов и другия си приятел - Тодор Николов.”

Една произволно и невярно тълкуване е дадено като благовидно обяснение!

Лора пристига в първите дни на март 1912 г. и отсяда в Hotel des Etrangers, 2 rue Racin, Boulevard Saint-Michel, тъй като в пансиона на Rue d’Assas още не се е освободила предварително ангажираната стая. В едно от първите си писма тя съобщава: „Стаята в rue d’Assas е заета още 10 дена, пансиона е много малък, има само 3 пансионерки - жени (струва ми се 1 студентка в Сорбоната - другите художнички). Затова ще отида там. Вчера бях два пъти в rue d’Assas, но от тебе нищо. Днес ще отида само към вечеря - та поне цял ден да имам илюзията, че ще имам писмото ти.” В Париж са по-голямата й сестра Виола със съпруга си Илия Белинов и малкият им син. Сега, през 1912 г. тя се вижда с тях, а не както пише Михаил Кремен за престоя през 1910 г.

Още в първите си писма Лора говори открито за взаимоотношенията между двамата с Яворов, за проблемите, които имат. В писмото без дата, отбелязано като „Четвъртък заран” тя пише:

„Мой милий, сега получих картата ти и не мога да кажа, че съм много възхитена, но по-добре днес да се не караме… Един път ти, кой знае в какъв момент, ми заяви, че ще ме обичаш все пак - даже ако не съм била само твоя от 1 септемврий насам. Но за тия работи аз не мисля тъй, мой милий приятелю, и в денят, когато разбера, че ти не си само мой, аз не ще мога да те обичам. Тъй щото прави каквото искаш, но не разчитай на моята любов в такъв случай. Не е в самолюбието въпроса. Когато - преди две години ти предпочете твоята руса приятелка - взета от улицата - тогава, ако аз турях самолюбието си на пръв план, аз никога не бих те обикнала наново. Помня, ти разказваше тогава красиви и правдоподобни работи - за твоята вярност към умрялото мило момиче!… Но това беше само правдоподобно. Истината беше, че русата ти приятелка те беше завладяла достатъчно, за да имаш нужда денонощно от нея. Когато ти ми разказа всички тия работи - моята любов изстина и замря - толкова дълбоко, щото аз я помислих за умряла. И ако те гледах винаги с нежност, когато те срещах - вярвай ми - в погледа ми не ще е имало вече никакво желание - защото аз го вече нямах… По същия начин аз гледам фотографията на моето първо дете - грамадно и здраво дете, което много повече задоволяваше моята гордост на майка от Петко. Аз много работи мечтах за него… но то умря и те няма да се сбъднат. По същия начин гледах и тебе - защото аз много скъпи и желани работи бях мечтала - за тебе - за нас, но в твоите фрази тук - в Париж, ако имаше красота, то нямаше нито капка топлина - никаква човечност… Но аз те обичах много, за да мисля за самолюбието си… Но днес, когато ти ми казваш, че ме обичаш, не смей да си играеш с мене и не смей да прилагаш своите теории. Ако ний не сме заедно - вината е само твоя. Пиша ти това, защото мисля, че имам право да говоря за нашите отношения по този начин. Правото си ми дал ти - като си ми казал, че ме обичаш; даваш ми това право всеки ден, когато ме целуваш в писмата си, когато се подписваш „твой”. - Или наистина си мой, напълно мой или ми напиши открито противното. Аз искам много, искам всичко и нямам време да те деля с когото и да е. Аз искам всичко или нищо. Един ден ти ми заяви, че можеш да обичаш едновременно няколко жени. Това е твоя работа. Обичай и десет - но аз да не съм в колекцията. Помни обещанието си - но понеже ти мислиш, че истината е в момента, добре - откажи се от него, но откажи се пред мене. Тогава аз никога никакъв упрек не ще ти направя, нито ще имам право да мисля лошо за тебе. Но, разбира се, - ний никога не ще се видим. Тази истина е може би единствената, която най-сигурно не е в момента, а във вечността, доколкото сме вечни ний - разбира се…

И тъй аз чакам едно сериозно и искрено писмо от тебе. Стигам ли ти аз - такава каквато съм? Аз мисля, че истинската любов се заключава в това хората да си стигнат един на друг, въпреки всичките си недостатъци. Затова се осмелявам да ти задам въпросът тъй - не виждай в това никаква самонадеяност. Ако ти ме обичаш тъй както аз искам - аз ще ти стигам. Тогава ти ще бъдеш само мой. И тогава трябва да се направи всичко възможно да имам по-скоро развода - за да се реши въпроса за детето и аз да се върна през лятото - най-късно през есента. Това, което имаш ти - ще ни стига, ще живеем по начин да ни стига. Затова е излишно да се безпокоиш. Струва ми се, че ти ме унизяваш, унизяваш моята любов - като обичаш да говориш за това, което ний не ще имаме. Тогава и аз ще допусна, че ти би предпочел една къща или един кон пред мене. А твоето е фрази и един безкраен алтруизъм и идеализъм, толкова безкрайни, щото могат да уморят някого.”

По повод на „твоята руса приятелка” Ганка Найденова-Стоилова прави следното наивно, почти трогателно, обяснение: „Анриет е била учителка по френски език в Париж, от която Яворов е вземал уроци. Между тях действително е имало по-интимна връзка, която е била съвсем различна от чувството на Яворов към Мина. В архива на поета са запазени две писма от Анриет, която остава с един хубав спомен за поета, без да има претенции да го обвърже. Тя е новият свободен тип момиче от Латинския квартал, приятелка на хората на изкуството, щастлива, че може да общува с тях, без да изявява каквито и да са права.”

Лора много точно е определила как тази учителка по френски е взета от улицата! Обяснението на племенницата доказва и това, че Яворов е имал достатъчно сили да превъзмогне скръбта по Мина Тодорова.

В друго писмо Лора разказва: „Снощи имах намерение да си легна в 7 ?, даже не мислех да вечерям. Дойдоха Виола и Илия и трябваше да излезем. Ходихме после на кинематографа в квартала тук, гдето една вечер бяхме с Райна и Арнаудов. Ти не беше тогава, нели? В спомена за тази вечер има една ужасна празнота. Да, ти не дойде, защото твоята руса приятелка те чакаше. В някоя целувка ти й беше обещал да се върнеш рано.

Ей сега слугата мушна под вратата две писма - твоята карта и писмо от мис Орнсби - англичанката.”

По-нататък Лора продължава в своето писмо:

„Сега за мис Орнсби. Тя ми пише, че ме чака довечера в 7 часа тъкмо пред операта. Възможно е да е с нея жълтоокото момиче, което също запознах в Лондон и за която разказвах на тебе и на Арнаудов във Wiler - а вий ме гледахте - като че ли през мене искахте да го глътнете. Вий ходихте тогава…

Да, заслужава да се замислиш. Аз вече два пъти днес споменавам Арнаудова. И ако помнех поне една дума от това, което той ми каза тук - в същия хотел, - щях да повярвам, че става опасно. Същата стая беше заета. Аз щях да си спомня, може би. Щях да си спомня как гасях лампата и стоях дълго-дълго на прозореца, за да видя дали ще минеш от някъде да те видя отдалеч - да те видя да си отиваш… А долу в сладкарницата бедният Арнаудов ядеше сигурно сладки след сладки - за да види как ти ще дойдеш. Той, ако и никога да не го оставих да ми го каже, знаех, че в Лондон и тук имаше някаква слабост към мене и по алюзиите му разбирах, че той мисли нашите отношения за много по-близки, отколкото бяха, защото ти не ме обичаше - (не забравяй). В туй време пък в София се разправяло, че Арнаудов осъмвал при мене.  (Това ми каза ти, нели?) Доста сложно, нели?” (Подч. навсякъде мое - Ст. К.)

Писмата, които цитирам, отчетливо и ясно разкриват истината за това, което е станало през декември 1910 г., но което впоследствие чрез анкетата на Михаил Арнаудов и писмото с отговорите на Никола Найденов бе преиначено, преправено и подмяната на истината влезе в дейна „употреба”, за да се замаже настойчивото ухажване на младия учен Арнаудов към Лора Каравелова-Дренкова в Париж и Лондон. Книгата му с репродукции на английския художник Gainsborough, която Лора му връща чрез Яворов, е доказателство и за това, че те са се видели преди Париж още в Лондон и Арнаудов е знаел много добре, че Лора не е идвала през лятото, както той пише, във френската столица, за да търси поета на гроба на Мина Тодорова. Но явно засегнат болезнено, бъдещият академик не е могъл да преодолее обидата от отношението на Лора към него и с твърде късна дата се е поддал на чувствата си и е пожелал да представи неблагоприятно, макар и посмъртно,  тази, в която е бил увлечен на младини неуспешно.

По-различен е случаят с Михаил Кремен, който с „Романът на Яворов” допринесе още повече за объркването на фактите и събитията, за да угоди на определени имена и на определени кръгове, които искаха да очернят буржоазната дама и нейния свят! През 30-те години на XX век Екатерина Каравелова отхвърли спомените му във в. „Слово” с презрение!

Историята със свидетелството на Никола Найденов обаче е доста по-сложна и заплетена. Мълвата за убийството на Лора от Яворов е намерила израз в официалните документи на съда и както посочих, на Крачолови е било нужно по всякакъв начин да търсят форми за отхвърляне на това обвинение. Както семейство Найденови, така и цялата фамилия Крачолови, е разпространявала най-груби обвинения за Лора, за да се отговори на мнението на Екатерина Каравелова, че Яворов е убиецът на дъщеря й и няма друга истина. Атанас Крачолов дори обявява Лора Каравелова за луда! Особено активна роля играе Ганка Найденова-Стоилова. Както се вижда от посочените и в книгата „Лора - Яворов. Писма и документи” (1983) цитати и бележки, тя търси всевъзможни средства, за да представя по най-благоприятен начин образа на поета и да подчертава гибелната роля на Лора в неговия живот. За нейния Летопис за Яворов Владимир Василев откликва с гневни думи.

В лютата битка Ганка Найденова-Стоилова надмина себе си обаче след смъртта на Екатерина Каравелова, макар че синът на Лора, внук на Петко Каравелов, Петко Дренков беше жив, когато тя обяви жилището на Яворови в чужд дом, заграбен насилствено, за „Къща-музей П. К. Яворов”. Така жилището, наето лично от Лора Каравелова-Яворова за семейния им живот, продължил една година, стана част от неприемливите средства, с които трябваше да бъде унизена и подценена по всевъзможен начин ярката й личност. На нейното лобно място - една от най-гордите и независими българки, се провеждаха тържества, рецитали, всевъзможни сбирки, но нямаше никакъв траурен знак, за да напомня за преждевременната й гибел. Чуждата къща се превърна в „къщата на Яворов”, както преди време журналистическото невежество, намерило подкрепа от случайни познавачи на фактите, тръбеше публично навред!

Къщата-музей, в която е живял поетът със своята законна съпруга трябва да носи името „Къща-музей Лора и Пейо ЯВОРОВИ”. Само тогава справедливостта и дължимата почит към двамата ще бъдат достойни за поколенията!