Вера Хорват

превод: Елка Няголова

***

„Всяко дихание да хвали Господа…”
Псалм 150

Всичко диша:
Вселената -
населена и ненаселена.
И в нея - Земята:
и както земята диша, докато спиш,
както дъхът и се изпарява,
докато сезоните сменят вида си,
или докато отдъхват
и се пречистват
чакрите на вулканите.

И месецът само диша.
Вдъхва дълбоко и пълни се
образът му с руменина
от напрежението
да задържи дъха си.

А когато въздъхне,
на всички олеква -
и на нас, и на водите,
които до ръба на гърлото стигат.

Диша и Любовта.
О, как дълбоко Любовта диша!
И колко нечуто и тихо за всички,
които не участват във нея,
за всички незвани,
чиито лица и име са неизвестни,
защото и те не познават нейното.

Диша и Хлябът.
Най-хубаво диша Хлябът!
Той мирише с дъха на
кварталите
и градовете,
на звездния анасон,
на кориандър
и семената на Игдрасил*,
на квас, направен от първата
лоза след потопа
и на тайната за опазването и.

Затова вечно
И ВСИЧКО ДИША…

_______

*Игдрасил - от скандинавската митология - световно дърво, гигантски дърво ясен, свързващ трите свята: подземното царство, светът на хората и небесния свят на боговете.

ВЪЛЧИДОЛ

Със вълчето име
от облачно-виме
тук сучат слепи вълчета.

Те вимето стискат,
наситят се -
писват
и гушкат се в свилена четина.

А бялото - спънато
в руда и шлака.
И всичко край Дунав се слива.
А щом се препълни,
блестящи талази
заливат със шепот нивите.

Тече й млекото -
топло и леко.
От него поникват крилете.
Ала кръвта е гореща по вълчи -
напъва жили отвътре.

Повличат чукарите
с болката стара
вълчето натам, където
е свято
и светло.
А вълчият дол
го дърпа надолу,
където забравата шета.

Във вълчия облак
е жертвата само -
тя кланя се
пред клането:

И вижте го, ето:
кръвта жадно лочи.
Различно ли е, кажете:
дали се храни,
или кръвоточи,
дали отнема
или пък носи…
Това е въпросът!