КАРА-СЕВДА
Тая история захвана по време на Танзимата (1), когато падишахът вече бе натаманил прословутото си “Честито писмо” (2), дето уж равнеше правдините на българи и турци.
Да, ама тапията излезе най-обикновена султанска уйдурма, стъкмена за парлама на ингилизи и френци…
Илинден, 1856-а, се пръкна подир една грейнала от наедряла месечина вечер, през която Момчил не спря коня си цяла нощ, белким довтаса за празника навреме.
Макар да се връщаше от петгодишно гурбетуване из беломорските острови, в пунгията (3) му подрънкваха едва няколко жълтици и една пендара, отнапред нагласена да се люшка на гърдите на някоя омайница, дето сколаса да тури юзди на делийското му сърце.
Щом двадесет и петгодишният мъж стигна Конско пладнище и в нозете му се ширнаха озарените от сутрешното юлско слънце каменни покриви, спря разнежен и зарея премрежен поглед надолу.
Гурбетчията дълго-дълго не отместваше от селото очи, сетне - излязъл от унеса - чевръсто рипна от коня си и го поведе припряно по нанадолнището.
Подир половин сахат, когато слезе на Правото, скитаса насреща в Иверце празничен калабалък - около руините на отколешна черквица християните се сбираха за Илинден, а малко по встрани от тях къклеха казаните с курбан. “Баш навреме ида!”, помисли си радостно мъжът и се накани да мине на кестерме през Блата.
В тоя миг откъм Бяла черква ревнаха пушки и пищови, подир което по на юг от Дълбокото дере се вдигна облак прах и долетя конски тропот.
Подушили опасност, богомолците се юрнаха на всички страни да се крият, а гурбетчията първо се позачуди, после дръпна коня си зад тантуреста хвойна и зачака.
Не мина много време и от Засеки наново затрещяха пушкала, сетне най неочаквано екнаха зурни и задумкаха тъпани.
Подир сахат кавалкадата влезе в насрещното селце, при което беловласо старче, приклекнало зад един камък под Свети Димитър, се завайка:
- Не спряха в Ардъчкьой (4), идат нъх село! - и понечи да побегне, но детски глас го отрезви.
- Дядо бе, оти карат отпреш коч?
Дочула разговора, от близкия хендек се показа досетлива бабичка и рече:
- Чакайте бе, люде! Да не са сватбарите на Хасан ага?
Щом думите на баба Мика се разнесоха из къра, християните се поуспокоиха и заслизаха към светилището да продължат своя празник.
През това време конската върволица прекоси Голяма ряка и се заточи нагоре въз Стойчови воденици. Изкачили Босилек, турците постегнаха редиците си и дадоха един оглушителен гърмеж - съпроводен тоя път и с весели възгласи, сетне музиката наново писна и процесията продължи пътя си.
А нея наистина си я биваше! Най-отпред сватбарите от Филибе водеха обкичен със сърма и коприна вакъл овен, между грамадните рога на който се клатушкаха три низа златни пендари.
Зад нароченото животно виеха три реда бърнести зурнаджии, подир които думкаха двама възчерни даулджии (5). След тях изтежко се подрусваше мустакат бинбашия (6), яздещ редом до жена си и двамата си сина.
Сетне се нижеха стотина коня, наполовина бели и черни - на първите яздеха мъжете, облечени в гайтанлии дрехи и пискюллии фесове, а на вторите се кипреха кадъните им, забрадени с копринени фереджета, изпод които белееха ефирни тюлбени (7). Най-подир крачеха разни помагачи и какви ли не пъстро облечени люде - карагьозчии (8), танцувачки, пехливани.
Българите, дето не свариха да идат на черквицата, видели с какъв салтанат влиза тая шарения в селото, веднага си рекоха, че бинбашията е голям кабадай и прахосник.
Че Селим бей беше паралия - беше, но не наследи имането си, а го натрупа сам-самичък, издигайки се от най-обикновен низамин, затуй и душманите му не отричаха, че знае да си прави хесапа.
А днешният кабадайлък биваше да му се прости, щото от памтивека бащите дават най-милото за децата си.
Вярно, че Селим бей дигаше с един масраф две сватби, но той нямаше вина, че синовете му бендисаха по едно и също време близначките на Хасан ага.
Не по-малко бе имането и на павелският големец, който въртеше джамбазлък от Кара денис до Беломорието.
За разлика от бинбашията, той си падаше малко темерут и българите нарочно го отбягваха, да не берат ядове.
Инак Хасан ага имаше пет златни деца, метнали се до едно на аговица - тъй бяха гиздави и отвънка, и отвътре, че се харесваха на всекиго.
Най-голямото - Ибрахим, отпървом помагаше на баща си, но сетне стана зян в Кримската война и остави млада ханъма с две дребни дечица.
По-малкият син - Кемал, ходи месец-два в някакво си медресе (9) и щом се върна в Павелско, нави бяла чалма на главата и стана имамин.
Чат-пат сбираше и децата от Турската махала да им чете корана, но бе дотолкоз гласовит, че запееше ли от минарето по икиндия “Аллаааах икмеееер! Аллаааах икмеееер! Аллаааах илалаааааах!”, ти се струваше, че самият Мохамед те калесва за вечерния намаз (10).
Подир Кемала следваха три момичета. Близначките Афизе и Незифе тъй си мязаха, че синовете на бинбашията щяха да ги бъркат додето са живи.
Накрая бе Фатме - седемнайсетгодишна ненагледница, която селският мухтарин Ариф ага скришом бе заплюл за сина си Юсеин, поблазнен не толкоз от хубостта на момата, а от жълтиците на Хасан ага.
Когато сватбарите стигнаха селския мегдан, там вече ги чакаше мухтаринът.
- Хош-гелдин, хош-гелдин! - замляска угоднически той и додето се представяше, тъй запревива снагата си с теманета, че Селим бей се уплаши да не счупи челото си в калдъръма, та побърза да го спре.
- Хош-болдук, Ариф ага! Павелско ми се вижда голямо село, ама някак е безлюдно.
- Гяурите отидоха на къра да празнуват Илинден, ефенди, затуй… - изправи снага Ариф ага, но не рече гък, че българите му броиха три жълтици за разрешение.
- Покажи се, чоджум (11)! - благо рече бинбашията, като съгледа, че зад полуотворения кепенк (12) на отсрещната къща надзърта любопитно българче. - Иди да викнеш вашите люде! Кажи им, че Селим бей ги кани на черпня.
Детето хукна нататък към Иверце, а мухтаринът тъй се смая от чутото, че стана вир-вода, ама какво ли можеше да стори - сватбата бе чужда.
Сетне като размисли, лицето му стана бяло като сняг, а краката му се подкосиха: “В един кюп ли сме вече с раята?”, рече си Ариф ага, подочул за тапията на падишаха.
- Води ни при Хасан ага! - изкара го от унеса Селим бей и даде знак на музиката да свири.
Мухтаринът поведе със свито сърце шествието към Турската махала. Къщата на джамбазина беше досами джамията - на два ката с безчет джамлъци и чардак с гиздав кьошк, дето надвечер сайбията си пиеше ичкията на сефалък.
Макар че домът му бе като сарай, бащата на близначките не можеше да сбере сватбарите в него, затуй бе натъкмил софра в три писани шатри в единия край на поне пет дюнюма (13) голяма вакъфска ливада, долепена до дуварите на имота му.
Нагизден в най-скъпи дрехи, Хасан ага бе подвил нозе на чардака още щом чу първите гърмежи на гостите си и ги зачака.
Наглед лицето му бе някак по-ведро от обикновено, но нощеска въобще не мигна, а се въртя и пъшка, додето отвънка взе да се развиделява.
Тогаз се измуши от постелята, наметна някаква дреха на гърба си и излезе умислен из къра. Както си вървеше, се озова на Голям трап и загледа тичащата в нозете му рекичка, но тя още повече усили тревогите му.
“Извира под Говежда дупка, повърти се из село, сетне и тя бяга от него!”, мина през главата на турчина, обзет от кахъри за раздялата с близначките.
Хасан ага обичаше децата си до едно, но Аллах тъй беше го курдисал, че даже и пред тях не му идваше отръки да поотпусне душата си, а се държеше все едно с чужди, което скришом го тормозеше.
Макар да не даде вид, дълго страда за Ибрахимовата гибел, додето накрая се утеши, че синът му е избран от Всевишния по заслуги.
Сега двете му момичета отиваха при добри люде, а и той начесто слизаше във Филибе, но разлъката не му даваше мира.
“Ами ако и Фатме иде навънка?”, замръзна Хасан ага, а сърцето му шеметно запрепуска. Когато излезе от вцепенението, вече бе решил, че ще я жени в Павелско, сетне поуспокоен, се върна у дома, дето слугите вече кръстосваха между къщата и шатрите.
Щом музиката писна откъм мегдана, Хасан ага пъхна в силяхлъка си кехлибарена броеница - отмятал припряно зърната й повече от сахат, и излезе пред портите на къщата си.
Сетне, заобиколен от роднини и по-първи люде - все мъже, се запъти към джамията. Под нея, дето бликаше белокаменна чешма, сеизи (14) очакваха конете на сватбарите.
Стигнали водата, турците наскачаха чевръсто на земята, поизтупаха праха от себе си, поизмиха се и закрачиха нагоре към Хасан ага, който ги срещаше с почести и салтанати, подир които ги водеше в джамията за намаз.
А туркините първо взеха да се контят до чешмата, сетне се заточиха към къщата на джамбазина, дето ги чакаха тукашните кадъни с натежали от дарове тепсии.
В това време Момчил поведе коня си нататък към Иверце, но още не бе преполовил Блата, когато забеляза, че черкуващите почнаха да се прибират.
“К’во ли пак стана?”, рече си гурбетчията и се заозърта към селото, ама оттам долиташе само екотът на музиката.
Не мина и неделя време, откак се разчу за чудноватата им севда, и една заран в селото се явиха трима низами, оковаха Момчила в пранги и го забраха нанякъде.
Сетне се разбра, че Ариф ага е ходил да клепе севдалията пред мюдюрина (15). Какъв кабахат му приписа - не излезе наяве, но стана ачик-ачик, че го изкара баш душманина в царщината, щото тикнаха завалията хапузин (16). И то не в какъв да е хапуз, ами в анадолски…
Подир тая черна прокуда българите вкупом пустосаха орисията на Момчил, но се намериха един-двамина, дето зашепнаха по сокаците, че севдата му се обляга само на джамбазките алтъни, макар насаме да си признаваха, че за хубавелка като Фатме си струва да идеш даже и в кауш.
Чуеха ли името на гурбетчията, турците пък до един настръхваха и се хващаха за калъчките, а кадъните го кълняха под път и над път.
Напук на богатствата на Хасан ага, бедите не подминаха и Фатме, че по онова време прангите на корана бяха по-силни от всякакво имане.
Отначало всички в Турската махала окайваха най-личната мома, сетне обаче я взеха на подбив. И додето възрастните злорадстваха само зад гърба й, децата направо я срещаха подигравателно:
- Гяурката иде! - викаха те и бягаха на безопасно разстояние от нея.
Фатме се позапираше малко, сетне вдигаше глава и отминаваше, без и думичка да рече.
Подир месец тя най неочаквано спря да излиза и чак като видяха селската лечителка на бащините й порти, стана ясно, че красавицата е болна.
Баба Паруша обаче даде дума и никой в селото не разбра, че мехлемът, дето забърка, е за корема на Фатме - попарила го без да ще, като отмахвала от огнището бакър с вода - както й прошепна старата Афизе, майката на джамбазина.
Макар и не толкоз бърже, илачът на лечителката изцери докрай язвите по корема на туркинята, но лек за раните в душата й тъй и не се намери.
Тя преглъщаше някак си горчилката от своите, ама заточението на Момчил й тежеше повече от камъка на хаджи Смаиловата воденица в края на Турската махала.
Колкото повече дните се изнизваха, толкова момата се затваряше в себе си, при все че чат-пат почна да се вясва из сокаците, но вървеше тъй умислена и далечна, че всички се извръщаха подире й.
Като виждаше колко страда дъщеря му, сърцето на Хасан ага се късаше от мъка, ама зарад пустия си нрав нито го показваше, нито пък знаеше как да я утеши.
А и какво ли можеше да помогне челяк, дето и денем, и нощем робува на корана, от който тръгна всичко…
Не след дълго усмивката наново се върна на лицето на туркинята, но едва бе кацнала и бързо-бързо се изпари. Това стана по харманено време, когато жетвари намериха мухтарина, паднал възнак на нивата си в Блата.
Отначало си рекоха, че му е прималяло от жегата и се разтърчаха за вода, ама като отмахнаха сламата, видяха, че от гърлото му стърчи нож…
Тогаз на колко люде им посиняха снагите от бой, ама кой бе мъстил на Ариф ага, за какво бе мъстил - тъй и не се разбра.
След тая случка хората позабравиха Фатме, но подир година-две, когато стана снаха на хаджи Смаил, пак взеха да я одумват.
Синът на хаджията тъкмо се бе върнал от Скеча, дето открай време работеше при някакъв бей, но какво точно - никой не знаеше.
Тръгна слух, че Адем е донесъл бая пари, затуй и Хасан ага му е дал Фатме, ама истината беше друга - макар и най-красива в селото, името на дъщеря му бе тъй омаскарено, че никой я не щеше за жена, даже Юсеин вече бягаше като луд от нея, щом я срещнеше.
Сетне на някои им мина през ума, че джамбазинът е броил жълтици, за да стане работата, ама и това не беше вярно, щото Адем вече наближаваше четирийсетте и отгоре на всичко беше и топал (17) с единия крак, а пък който познаваше баща му, знаеше, че с богатство не можеш да го съблазниш.
Дядо Смаил сколаса на времето да спастри малко парици и да иде на хаджилък, ама сега имаше под Голям трап само една позеленяла от годините воденица, с която поминуваше някак.
Инак нямаше душмани ни сред българи, ни сред турци, че беше не само благ и кротък, ами носеше и златно сърце.
След меленето той никога не броеше чувалите с брашно, а гледаше хала на хората - на по-заможните взимаше някоя и друга пара, на по-бедните - мъничко уем (18), колкото да не е без хич, а на баш голтаците просто махваше с ръка и викаше:
- Айде, вървете, вървете! Тя водата и без друго самичка си върти камъните!
- Сполай ти, хаджи Смаиле - отвръщаха благодарни сиромасите и си отиваха, но при първа сгода провождаха скришом жените си да отнесат туй-онуй на Смаилица, без да разбере мъжът й.
Откакто измайстори воденицата си, дядо Смаил все тъй я караше, макар че и на неговата софра не всякога имаше какво да се сложи, ама тъй беше скроен човечецът - човещината му надвишаваше боя!
И затуй като се сватоса с джамбазина, всички загълчаха, че Фатме най-сетне ще види хаир, въпреки че в селото нямаше и пет човека, които да познават хаджи Смаиловия син.
Насетне обаче и най-големия урсуз (19), колкото и да се вглеждаше в Адем, не можеше да му върже никакъв друг кусур освен куцането и си признаваше, че носи табиета на баща си.
Двамата с Фатме заживяха в еднокатната къща на Хаджи Смаил, сгушена на петдесетина крачки под воденицата му.
Тя бе тъй затулена в дерето, че слънцето се позапираше върху нея, чак като преполовеше пътя си, но откак Фатме влезе в къщата, тя светна отвсякъде.
Вярно, че вина за това имаше и нейната хубост, ама снахата излезе къщовница и половина - от изгрев до заник не знаеше що е почивка.
И доколкото се виждаше иззад фереджето й, което тури подир женитбата, не личеше да й е криво с Адем.
Макар че след време някои люде почнаха съглеждат сегиз-тогиз влага в очите ?, нарочно се правеха на слепци, щото още не бе проплакала първата им рожба, а се видеше, че и жената не е трудна.
Мина година, претърколи се втора, сетне трета, почна даже и десета, но Аллах тъй и не ги даряваше с чедо.
Тия техни кахъри обаче излязоха хептен бели, щото през 1869-та, по време на големия потоп, се случи най-страшното. Тогава сума народ се струпа край Голяма ряка, да види поразиите й.
И додето гледаха как лакомият змей изяжда крайречните имоти, някакво българче падна във водата и взе да се дави.
Всички изгубиха ума и дума, единствен Адем - без да му мисли, рипна след него и стотина крачки по-надолу сколаса да го хвърли живо и здраво на брега. Сетне извадиха и избавителят му, ама подир седмица дирене…
Много вода изтече от смъртта на Адем. Дойде 1878-а. Турците се разбягаха кой накъде види. Но какви турци бяха те? До един потурнаци - дьонме (20) до дьонме, ама като завикаха: „Ще си ходим в бащинията!”. Каква бащиния? Един не беше я помирисвал!
Но да речеш, че вкупом се юрнаха в Анадола - ще сбъркаш. Нататък тръгнаха паралиите, а баш фукарите, като се чудиха ден-два, хванаха пътя за Пашалийца и право в Дряново - на една крачка място!
Ама имаше и люде като хаджи Смаил, дето въобще не порачиха да се мръднат от селото и си останаха тука.
Остана си и Фатме, макар че като се разбягаха агите, бобайко (21) й, натоварил керван от седем коня с драгоценен товар - един от които със злато, ходи с близките си да я кандърдисва да тръгне с него.
- Да бягаме, къзъм (22), че казаците са минали Станимака - рече й по пладнина на Ивановден Хасан ага.
- Никъде не тръгвам! - неочаквано твърдо отвърна дъщеря му и понечи да хлопне портата, но сетне го погледна с влажни очи и добави: - Момчила ще чакам!
Пребледнял от нейната дързост, джамбазинът тъй зина с уста, че въобще не разбра кога дворната порта се тръшна под носа му.
Когато мандалото хлопна, излезе от вцепенението и задумка по вратата. Сетне спря задъхан и тихо зашепна:
- Заради тебе… гавазите ми затриха… Арифа…
Дъщеря му обаче вече бе вътре в къщата, та не чу казаното…
Като се помая известно време, Хасан ага унило подкара конете си към Голям трап, белким склони воденичаря да го последват.
Още не бе излязъл от Турската махала, когато пред погледа му се откри схлупения покрив на хаджи Смаиловата воденица, подир което дочу отмереното глухо тракане на камъните.
Беглецът върза кервана за един от нарочно набитите колове за животни и се провикна на вратата:
- Хаджи Смаиле-е-е-е…
След малко от тъмното изникна дребничката, побеляла отгоре до долу с брашно, снага на хаджията.
- Хош-гелдин, Хасан ага, буюр (23) - почтително го срещна той и му стори ниско темане.
- Тъй и тъй - почна направо Хасан ага, без да му върне селяма (24).
Като чу за какво го калесват, дядо Смаил кротко рече:
- Воденичката си аз не оставям, Хасан ага.
- Торба жъртици ще ти дам. Само да речеш, юз (25) воденици ще са твои в Анадола! - предложи му джамбазинът.
- Мене ми пари не трябват, ага, а пък и без село не мога! - твърдо отвърна човечецът, после добави. - Тука гният кокалите на дедите ми, тука ще си изгния и аз…
- Тогаз придумай Фатме да тръгне с нас! - прекъсна го беглецът.
- Остави я, ага. Патилата й чет нямат, а и двамата знаем за какво се взеха с Адем. Затуй не й троши хатъра - благо му възрази дядо Смаил.
Чул това, джамбазинът грубо изпсува и се хвана за пищова, но сетне като размисли, изрече с тих глас:
- Тъй да бъде! - подир което се метна на един кон и го подкара нагоре към Правото.
Аговица и близките й заподсмърчаха след него на конете си, а хаджи Смаил шумно въздъхна и загледа притеснено подире им.
И тъй Фатме зачака Момчила, макар че от него нямаше ни вест, ни кост…
Не щеш ли, през 1881-а, в Павелско се появи някакъв странник, външността на който издаваше, че е бая маразлия (26).
От брадясалото му отвсякъде лице гледаха две дълбоко хлътнали очи, които сякаш галеха всичко, до което се докоснеха.
Подпрял слабоватото си тяло на дървена тояжка, той поспираше през петдесетина крачки хем да почине, хем да поразгледа наоколо.
Криво-ляво се дотътри до черквата, остави някаква пара на софрата със свещите, взе няколко в ръка и почна да ги пали на маналите (27), подир което подви нозе пред иконостаса.
След молитвата излезе от храма и пак заброди из сокаците. Когато по някое време се озова на дървената кюприя, над която се виеше Турската махала, той се позапря и впи очи в сарая на джамбазина, сетне сви по стръмното към Бяртина.
Отворила външната порта, Баба Мика тъкмо изкарваше козата да попасе наоколо, когато съзря странника на две крачки от себе си.
Вече се бе наканила да го поздрави, когато сърцето й шеметно заудря.
- Момчиле, сине… - изпищя неистово бабата и се хвърли към болния мъж, подир което захлипа от драгост на рамото му.
- Мамо… - запрегръща я странникът, силом сдържащ влагата в очите. - Жива си, мамо…
- Никогаш не съм губила надежда, че ше са върнеш… - през плач занарежда старицата. - Ти ма държа, Момчиле… Само ти ми остана на асай земе проклета…
Сякаш усетила съперник, козата се замилва в краката на бабата и захвана да врещи.
- Видиш ли е? Тъй е свикнала, че не ще да ма дели с никой! - взе да бърше сълзите си баба Мика. - Ей сега ше я вкарам в лява (29), а пък ти влизай вътре, да не седиш насред пътя.
Когато се ошета с козата и влезе в стаята, синът й, разсъблечен до кръста, се миеше от ведрото.
„Хептен са е стопил!”, изтръпна старицата и бърните засричаха някаква молитва. Сетне извади от сандъка шарена кърпа и чисти дрехи.
- Завчера хаджи Смаил пак ми даде брашенце армаган. Ей сегитка ше сточа баница, пък ти разправяй! - рече баба Мика и взе дъската за точене.
Момчил й заразказва патилата си из анадолските кариери, където прангите на нозете на каторжниците били и денем, и нощем, а людете умирали къде от болест, къде от глад или жажда. След дълго мълчание заточеникът каза:
- И мене да ма нема, ако не са беше вестил Хасан ага…
- Кой? - сащисана го прекъсна баба Мика.
- Хасан ага - повтори синът й. - Той ми е Господа, мамо!
Сетне продължи да разправя как една сутрин джамбазинът дошъл сред купищата камъни с някакъв башия (30). Онзи му свалил прангите, а Хасан ага въздъхнал и му рекъл: „Айде, Момчиле, теглото ти свърши!”, после го съпроводил чак до Стамбул, качил го на гемия и му заръчал: „Върви си в Павелско и кажи на Фатме да ми прости!”.
Старицата се олюля и приседна изнемощяла до софрата: „Челяк излезе накрая”, мина й през главата.
- И армаган й проводи - добави синът й, подир което остави на софрата кожена пунгия с пари.
- Чака та, Момчиле… - успя да продума Баба Мика.
- Кой ма чака, мамо? Фатме ли? - цял подрипна болният мъж.
- Ъхъ. И тя протегли много. Година-две, откак те затвориха, агата я даде ханъма на хаджи Смаиловия Адем… - почна баба Мика, но като видя, че Момчил притихна с отворена уста, побърза да рече: - Чакай, не са ядосвай! Фатме си е същана, къкто си е оставил!
Момчил още повече се опули насреща й.
- Ами Адем чувал някакъв си бейски харем, та бил… - зашептя майка му и спря. - Абе не бил мъж… С пръст не е барнал Фатме!
- Ти откъде знаеш? - невярващ попита Момчил.
- Адем го затриха твърде млад… Бог да го прости! - закръсти се старата жена, след което наново зашептя. - Адна привечер са връщах от нивата в Амишен и Смаилица ма рукна да ми разкрие майчино бално (31). Да знаеш колко ревахме тогава двете! И за него, и за тебе… Накрая кат са разделихме, горката майчица ми вика: „Дано поне твой Момчил се върне жив и здрав, че Фатме го чака у нас…”
- Още ли е у тях? -прекъсна я припряно болният мъж.
- Ъхъ - завъртя глава майка му, но видяла, че петдесетгодишният й син се стрелна навънка като сокол пиле, викна подире му. - Чакай да лапнеш, къде са емна?
Подир сахат, когато външната порта наново изхлопа, баба Мика, натъкмила и софрата, и другата стая, ги чакаше в двора. Отпред, цяла грейнала като слънце, пристъпваше Фатме, а след нея със засмяно лице идеше Момчил.
- Добре дошла, Фатме! - закичи я с китка старата жена.
- Добре заварила! - смутено отвърна Момчиловата изгора.
- Влизайте, влизайте! - покани ги вътре баба Мика, престорила се, че не вижда руменината по бузите на младата жена.
Щом тримата кръстосаха нозе около софрата и приказката им се понесе като безгрижен облак, Фатме се поотпусна малко. Звънливият й смях - отпърво колебливо, а насетне и по-смело - взе начесто да оглася онемялата през годините къща.
Като гледаше как младите се изпиват един-друг с очи, сърцето на баба Мика преливаше от небивало доволство.
И както им се радваше, спомените неусетно я върнаха в отлетялата й младост.
Сети се как се загалиха с Петко на една седянка в Бяртина, как подир нея му пристана, сетне му народи пет деца, с които немалко време бяха честити.
Ама, не щеш ли, през 1836-а в Павелско се яви страшна чума, която умори сума ти народ, а от тяхната къща пожали само нея и петгодишния Момчил…
Сълзите на баба Мика чучурнаха неканени, затуй тя се надигна от софрата и забърза навънка.
- Къде са засили? - попита Момчил.
- Да стъкна огъня оттатък, че ше изгасне - приглушено отвърна баба Мика, без да се обръща.
- Да ида аз - предложи Фатме и понечи да се изправи.
- Ти още не познаваш къщаса, да научиш кое к’во е - позасмя се Момчиловата майка, възвърнала духа си, и пое към другата стая, като пътьом обърса мокрото си лице с краищата на забрадката.
Оттатък тури кютук в огнището и нарочно приседна на миндера, да могат младите да поостанат насаме, но щом съгледа, че огънят играе по дуварите, погледна към прозорчето и видя, че се е свечерило, та се изправи.
Преди да влезе при севдалиите, се позапря пред вратата и се изкашля, а сетне като пристъпи прага, рече:
- Вижте кое време стана, ако речете да лягаме, а? И утре е ден!
- Ше лягаме, седни. Да си свършим моабета - развеселен отвърна синът и заразправя някаква история.
Баба Мика скръсти крака и наново потъна в доволство. Подир сахат Момчил се изправи и насмешливо рече на изгората си:
- Айде, Фатме, да лягаме, че на баба ти Мика са спи!
- Не ми са спи, бе! Ха, ха, ха! - захили се насреща майка му, след което се обърна към Фатме. - Чакай малко, доде Момчил стъкне огъня!
Старицата зашушука нещо на ухото на младата жена, а синът й се запъти към другата стая. Оттатък Момчил приклекна до огнището и взе дилафа да подбере жаравата, сетне сложи отгоре й дърва и захласнато загледа събудените пламъци.
След малко, като му стана топло и свали ризата си, усети как забързаното дишане на Фатме замилва снагата му.
Миг по-късно двамата страдалци се хвърлиха един към друг и се запрегръщаха, сетне останали без никакъв солук, се загалиха шеметно на халището. Вечерта запя…
Подир блаженството честитият мъж рече:
- Преди като че ли немаше беляк? - озадачен от огромния белег на корема на жена си.
- Не… - сепна се тя и неочаквано изхлипа.
- От к’во е? - смутено попита Момчил.
- От тиклата (32) за катми… - тихо отвърна Фатме и с треперещ глас заразправя как баба й Азифе я напичаше с нея по корема, за да пометне детето му.
- Била си… трудна… от мене? - застина мъжът.
- Бях, ама ни взеха рожбицата силом… - разрида се на гърдите му жената, отпушила двадесет и петгодишна мъка.
Момчил въздъхна издълбоко, а очите му заблестяха в тъмното.
- Ептен си теглила… - рече подир известно време той.
- А ти не тегли ли? - повдигна глава страдалницата.
- И двамината са натеглихме, ама веке сме заедно - успокояващо каза мъжът и нежно я прегърна.
Подир тая нощ коремът на Фатме почна да едрее, а Момчил от ден на ден все повече залиняваше.
И додето в началото се опитваше да свърши някоя къщна работа, накрая тъй се залежа, че една заран, като текнаха водите на жена му, вече бе хептен зле.
Ала щом дочу детски писък от другата стая, лицето му грейна, а от притворените му клепки се проточиха щастливи бащински сълзи.
Оттатък баба Мика - изгубила ума и дума - се чудеше как да каже на Момчил, че четиридесет и две годишната му невеста не издържа при раждането…
Когато по някое време набра сили и влезе с внучето си при болния, той вече бе почнал да изстива…
…Седнала на трикрако столче, баба Мика плачеше безмълвна в стаята и посрещаше люде от селото, дошли да запалят свещ за двамата несретници.
Една мисъл обаче не й даваше мира цял ден: „И на другън свят ли ше са разделени?”.
Верските окови викаха Момчил да се погребе на Великденица, а Фатме - на турските гробища до джамията.
Ама баба Мика рече друго!
Щом се здрачи, тя взе една лопата, запретна ръкави и влезе в градината си.
Когато сабахлен рано слънцето надзърна от Янче, старата жена вече бе заровила общия гроб и бодеше отгоре някакви семена на китки. Сетне, останала без сили, издои козата и взе да храни бебето.
Нататък почна да се моли ката ден - до обед на Аллах, след обед на Господ, белким просрочат мъничко дните й, та да поотгледа рожбата на тая небивала кара-севда (33)…
_________________
1 танзимат (тур.-ар.) - период на реформи при султан Абдул Меджид(1839-61)
2 Указ от 18.02.1856г., нар. Хатихумаюн (букв. „честито писмо”)
3 пунгия (тур.) - кожена торбичка за огниво и прахан или за пари
4 Ардъчкьой - с. Хвойна; от тур. ардъч - хвойна
5 даулджия (тур.) - тъпанджия
6 бинбашия (тур.) - началник на 1000 човека
7 тюлбен (пер.-тур.) - тънка кърпа или забрадка
8 карагьозчия ( тур.) - фокусник
9 медресе (тур.-ар.) - мохамеданско богословско училище
10 намаз (перс.) - мохамеданска молитва, която се прави по пет пъти на ден в определено време
11 чоджум (тур.) - дете мое
12 кепенк (тур.) - дървен прозорец на стара къща, подвижен капак
13 дюнюм (тур.) - турска мярка за повърхност, равна на 919,3 кв.м.
14 сеиз (тур.-ар.) - коняр
15 мюдюрин (тур.-ар.) - околийски управител в Османската империя
16 хапузин (тур.-ар.) - затворник
17 топал (тур.) - куц
18 уем - брашно, което взема воденичарят заради меленето
19 урсуз (тур.) - лош, проклет, долен човек
20 дьонме (тур.) - преобърнат в друга вяра, вероотстъпник, потурнак
21 от боба (тур.) - баща, татко
22 къзъм (тур. ) - дъще
23 буюр (тур.) - заповядай
24 селям (ар.) - поздрав у мюсюлманите
25 юз (тур.) - сто
26 маразлия (тур.) - болнав човек
27 манали (нар.) - място в църква, където се палят свещите; свещници
28 ляв (диал.) - помещение за добитък, обор
29 башия (тур.) - пръв началник
30 бално (диал.) - мъка, болка
31 тикла (диал.) - глинена/пръстена/ плоча
32 кара-севда (тур.-ар) - отчаяна любов
