Карол Николов

ЗАСАЖДАНЕ НА КАРТОФИ

Няма нищо особено - просто
доверяваш се на пръстта,
както Отечеството посява кости,
за да го има във вечността.

Слагаш семето с гальовни пръсти
и благославяш го за живот,
както пред битка се кръсти
и се надява твоят народ.

И живееш от изгрев до залез
между слънце и нощна тъма,
както тръпне в родилна отмала
тая българска свята земя.

Няма нищо особено - сътворяваш
своя хляб - сладък и мек,
както природата осъществява
себе си в образа на човек.

ДЪРВО

То цяла зима пазеше гнездата,
загръщаше ги в голите си клони
и чакаше южнякът с добротата си
студените му нощи да прогони.

То искаше отново да накичи
короната си с бели цветове
и да дочака толкова обичаните
незабравими птичи часове.

Но птиците, които го оставиха,
бездомниците, скитници-пройдохи -
през тази нова пролет го забравиха
и в клоните му вече не дойдоха.

Живееше природата, ликуваше.
Но весел цвят дървото не покри.
Умираше то, страдаше, тъгуваше.
А птиците не знаеха дори…

ВНЕЗАПЕН ДИАЛОГ

“Татко, нали когато вълкът стане много лош,
ще отидем в гората и ще го завържем?…”

Аз съм завързан, сине, за вълка
с ненавистта към вълчите му нрави.
И вързан съм, разбираш ли, така,
че нито аз, ни той ще ме остави.

А ти ме дозавързваш и дългът
на бащинството в своята верига
държи ме, за да мисля, че вълкът
е само мой и теб не ще достигне.

Но се излъгвам. Още в утринта
на своя ден понесъл си въжето…
Такава е навярно участта
и радостта последна на мъжете.

НАТЮРМОРТ

Кървави зайци, яребици, фазани,
умъртвена сърна, глухар сивоглав…
И една усмивка - одрана
от лицето на самодоволен еснаф.

СТАРИЯТ ПЪТ

Ето старият път - белег бял от отколешна рана,
сякаш с брадва изсечен дълбоко в скалистия скат.
Ден из ден служи той на планинците - верни акрани
и години наред ги отнася по белия свят.

Но какво да се прави - променят се хората, дните.
Вече никой не ходи по него с коне или пеш.
Долу в ниското, пряко завоите с вой, упорито,
камиони бръмчат и летят по асфалта горещ.

Зеленясал, тревясал, изровен, запустен, но вечен
в мисълта и в кората на спомена - жълто горчив,
крее той и разказва с гласа си добър и човечен
за отминали дни като селянин стар, работлив.

А край него гората шуми и се вдига зелена.
Вечерта го засипва унесено с мрак и звезди.
И изчезват във времето с ехото - успокоени,
бързи стъпки и тежки, отрудени, бавни следи.

СОПОЛИВИТЕ КАМЪНИ

Дотука - винаги дотука -
жени и майки, и сестри
изпращат пътник за сполука,
на път потеглил призори.

И бликват сълзи на раздяла,
че дълги дни ще изтекат,
а устните, не издържали,
не могат “Сбогом” да рекат.

Но крак на стремето положил,
мъжът възсяда своя кон.
И нито иска, нито може
да слуша хленчене и стон.

Зоват го пътищата спрели.
Разпалва го опасността -
с керваните, на път поели,
да язди коня си в нощта.

Затъкнал в пояса пищови,
той тръгва като на война.
Затуй тъжовен и съдбовен
е плачът на майка и жена.

Обгърнати от планината,
те свеждат тъжно рамене
и гледат как в далечината
изчезват хора и коне…