Ангел Тодоров

Активният живот на Алеко Константинов е от 1885 г., когато той се връща в България от следването си в Русия, до застрелването му на 11 май 1897 г.

Тая „дузина години” никак не може да бъде наречена, както за света, така и за България, спокойна и тиха - напротив, това са години на силни политически движения и промени.

Светът още не е забравил френско-германската война от 1870-1871 г. и продължава да живее под опеката на последвалия я Версайлски мир, който е отнел на Франция Елзас и Лотарингия и ги е превърнал в ябълка на раздора.

През 1886 г. представителите на Орлеанския род, около които се бе създало монархическо движение, са прогонени със специален закон от Франция; неин министър на войната става Буланже, под чийто патронаж усилено се разгръща идеята за реванш.

Опасността от война е много голяма, през 1891 г. в Берлин се възобновява Тройният съюз под ръководството на император Вилхелм. В Италия министър-председател става Криспи, антифренски настроен.

Англия се държи крайно енигматично: тя не престава да любезничи с Франция, без това да й пречи да сключи през 1890 г. колониална спогодба с Германия и да устрои тържествен прием в Лондон на германската императорска двойка.

Притисната здраво, Франция, пред евентуалността да бъде изолирана, се вижда принудена да потърси сближение с Русия. Тя отпуща на последната 500-милионен кредит. През 1893 г. и формално се сключва френско-руски съюз.

Нека отбележим и някои отделни събития, които нашироко са се коментирали във времето на Алеко Константинов и са представлявали тогавашната злоба на деня.

На 24 юни 1894 г. френският председател на републиката Сади Карно пада убит в Лион от анархиста Розерио. През 1895 г. Франция окупира остров Мадагаскар. Малко преди това, през октомври 1894 г., става шумното арестуване на Драйфус. Аферата се протака, тъй че писмото на Зола е след смъртта на Алеко Константинов. Той е съвременник обаче на итало-абисинската война.

В България през посочените години политическото положение е не по-малко оживено. Преврат, контрапреврат, отстраняване на Батенберг, регенство: 1886 г. ; М. Маджаров, Стефан Бобчев, Иван Гешов избягват в Цариград, дето на 6 декември 18886 г. подават до великия везир Кямил паша прочутия махзар, с който искат България да бъде окупирана от Турция, друг начин за идване на власт те не виждаха. През 1887 г. и Драган Цанков подава „мемоар” до турското правителство.

През време на регентството министри са д-р Стоилов, Ив. Гешов, Гр. Начович (по прякор „велзевулът”, който активно и открито се е борил да не се тачи паметта на Хр. Ботев). След това настават „седемте години” на Стамболовото управление.

Прелестите на тоя режим Алеко Константинов изпитва на гърба си - народнолибералната партия на Стамболов го уволнява през 1888 г., а журналистиката на същия режим, в лицето на властващия тогава Захари Стоянов, го подлага на ожесточени нападки и подигравки.

Когато след това Алеко Константинов - един от редките висшисти-юристи на онова време - решава да адвокатства, за да може да се прехранва (защото литературата и тогава, като сега, не е хранила своите труженици), правят му се хиляди пречки, като се достига дори до положението да му се откаже да му бъде издадено едно нужно му удостоверение, че е грамотен!

„Работата е там - обяснява тия факти Г. Бакалов в своята книга за Алеко Константинов - че докато Алеко си оставаше при своето идеалистическо отношение към обществената и държавната работа, в живота на България се извърши дълбок преврат… Нареждаше се нова България… България на бързото натрупване на капитала.”

През 1894 г. Стамболов пада от власт. На негово място идва управлението на народняците, начело с д-р Стоилов.

По думите на д-р Н. Сакаров в брошурата му „Народняците”, разликата между Стамболовия и Стоиловия режим „се състоеше само във формите. Стамболов действаше открито, смело и брутално: Стоилов, напротив, - прикрито, лицемерно, - тартюфски и подло.”

Естествено, Алеко Константинов не можеше да се примири с всичко това.

Още няколко обществени явления от първостепенно значение характеризират времето на Алеко Константинов.

Сред интелигенцията се създаде широко течение - народничеството, под чието влияние е цяла генерация писатели (чийто художествен метод сегашното литературознание нарича „критически реализъм”).

Не по малко влияние има и социалистическото движение, чийто водител Д. Благоев в същото време е и основен литературен критик. Излизат редица социалистически списания - „Социалдемократ”, „Дело” и - малко по-късно - „Ново време”.

——————————

в. „Час”, г. 3, бр. 37, 19.05.1937 г.