Минчо Минчев

Камък до камък.
И после - трева.
Само че още сме живи.
Носим за своите клади дърва.
И за сърцата си -
експлозиви.

Нямаме брони.
Нямаме тил.
Стрелят ни с право мерене.
Няма надежда да ни прости
служебната артилерия.

Ала разсъмва, дори и ако
мракът е тъй мастилен,
че и махалото на Фуко
да е загубило сила.

Ний сме на слънцето пъпната връв.
Нищо, че в мушката още,
все тъй обречена, нашата кръв
свети през дългите нощи.

Ала когато се сипне без знак
празник над сънни постели -
знайте: земята, до изгрева чак,
с пулса си ний сме въртели.