Филип Марински

Мария, жената на Дарчо Фъстъка, склопи очи ей тъй, изведнъж. То по-право е да се рече, че не ги отвори, щото работата стана тъй: след като се изсули рано сутринта от завивките, Дарчо посумтя, докато се облече и тръгна да излиза. Кравата искаше да нагледа - нали й свършва деветият. От вратата през рамо заръча на Мария да напали печката и да сложи вода да се топли за запарка.

Оборът е на стотина метра от двора, почти сврян в бориките, та докато наложи сено в яслите, докато зарине, позабави се Фъстъка. Кога се върна в стаята - печката студена, Мария още си лежи. Дарчо поизвисочи глас и попита, да не би, значи, жена му да е решила баш тая сутрин да посалмова /да се поглези/, ала Мария не хвана шегата. Като я отви - изстинала.

Фъстъка приседна на кревата и беззвучно заплака. „Време ли беше, бе, мила женице, това „драго” да ми сториш и тъй изведнъж, та да се чудя как да се оправям” - прибърса шепнешком сълзите си мъжът и изохка: „Откъде да я подхващам?!”

Най-напред взе в ръце спящата под масата котка и я изгони навън, после прегледа дали са затворени прозорците, заключи вратата отвън и отиде до баба Гармуда. Трябваше някой да му помогне да измият и облекат покойната.

След като се върна и докато чакаше да дойде старицата, Дарчо отвори сандъка за дрехи и видя, че Мария се беше погрижила за края. Два големи вързопа, притиснати един в друг, лежаха на дъното. Последното гиздило за двамата!

Над вързопите имаше десетина носни кърпички, четири хавлии за лице, торба без възи и престилка. Извади човекът каквото трябва и отвори чекмеджето на масата. Деветнадесет лева и осемдесет стотинки изброи - това беше останало от последните пенсии.

Старицата дойде и приготвиха Мария според както трябва.

Фъстъка сложи парите в джоба си, посочи на баба Гармуда кибрита и кандилото и я помоли да поседи край Мария, докато той си свърши работата по погребението.
За свещите клисарят му взе в черквата десет лева.

Отби се, та купи бутилка червено вино и шише ментовка и кога се върна, бабата беше приготвила купичката с пшеница. Сложиха всичко на масичката до вратата и запалиха първата свещ за Бог да прости Мария.

Когато вече вървеше към пощата, камбаната тъжно броеше: два бавни удара - мълчание, два бавни удара - мълчание. Клисарят беше се погрижил.

Началникът на пощата го посрещна кисел и наежен. Какво е виновен той, пощенският, че парите за пенсии закъсняват неделя време? И всеки идва тука дни наред да си изкарва яда на него. Все едно, че той ги е получил тези пенсионерски пари и ги е скрил у тях си в ропата! Да не смята някой, че на него му е лесно по цял ден да казва: „Няма!”…

Такива ги занарежда пощенският началник, та не остави време на Фъстъка да каже за какво му трябват парите толкова рано. Чак накрая, като разбра, че камбаната биела за Мария, пощенският се изправи, та му изказа съболезнования, ама пак добави: „Такава е работата, бай Дарчо, че нищо не може да се направи!”

Виж, ако парите дойдели с днешната поща, то е друга работа, ама… Да има свои пари, пощенският, да му даде, ала нали и той е на половин плата… На това Фъстъка отвърна, че не ще чужди, своите си иска.

На излизане от пощата Дарчо се сети за сина си и даже се позавърна няколко крачки. Хабер трябва да му прати, я с телеграма, я с телефон. Е, и тогава? Като как ще дойде тоя негов син, като е чак в Русе и от три години е без работа, та навърта пиаците за някоя случайна надница?

Пък и в последно време от устата му не излиза друго, освен: „Какво сте ми дали досега, а? Какво сте ми дали?”. Не, няма смисъл да го разкарва. И да дойде, майка си няма да върне. Пък за даването - какво да му даде?! Ризата от гърба си или скъсаните цървули…

С кметския разговорът мина на крак. Стана ясно,че от кметството ще се оправят със смъртния акт, ковчег ще дадат и толкоз. А, да - и двама души да изкопаят гроба ще плати, ама бай Дарчо да се погрижи да намери хора, щото в такова село, дето за десет години умират седемдесет души, а се ражда едно дете, няма вече и кой да ни гроби… А за пари… Няма пари…

Той, кметът, разбира какво има пред вид бай Дарчо - да вземе от кметската каса с разписка толкова, колкото ще дойдат пенсиите и с идването им, ще ги върне. Разбира се, че е и срамота и грехота да не можеш най-близкия си човек да отредиш като хората, ама и бай Дарчо да го на свой ред разбере, че е дошла една такава - никаква и всеки трябва да се спасява сам.

Фъстъка усети, че му притъмнява в очите, та опипом намери дръжката на вратата и чак от прага попита откъде ще вземе ковчега.

- Пиках ти в реда, пиках ти в държавата! - въздъхна несретникът, излязъл от кметството и тръгна към къщи. На опънат над улицата тел, вързан за полуразрушената сграда на някогашното АПК и отсрещната къща, виси избеляло и омърлявено парче плат. Вятърът го размята насам-натам и тогава се мярва оцелялото от от плаката: „…ита 201.. го…!” От това по-честита, здраве му речи! - плю човекът и забърза надолу.

И както си вървеше, Фъстъка внезапно осъзна, че трябва да спре. Бъркотията, дето се въртеше в главата му,го накара да се олюлее. За да не падне, Дарчо се разкрачи и разтвори ръце. Тежко и тъжно висяха тези ръце от лактите надолу - като натежали от мокреш криле на уморена птица…

Толкова сам, изоставен и захвърлен, Фъстъка не беше се улавял през целия си живот. На кого да се опреш? На кого, като всеки едвам се крепи. Всеки е като прогнила в корена елица и ха си потърсил в нея опора, ха се е откъртила барабар с тебе.

На кого да изприкажеш мъката си, като отвориш ли уста да я продумаш, отприщваш чуждата мъка, а знаеш, че савак за нея нямаш и няма как да я затулиш! Ех, мамицата ти и свят, вкиснат и вмирисан, дето всеки трябва да се спасява сам!

Сам! Сам… Ето отговора на въпроса. Всичко ще направя сам!

Прибра се Дарчо Фъстъка в къщата си и седна до Мария.

- Тури на палтото чьоранку, Дарчо, да се познава,че жалиш! - рече по едно време старицата

- Турил съм черно в душата си. То стига. - отвърна глухо човекът и додаде, че ще остане до жена си през нощта, а тя,бабата, да отиде да се наспи, та утре ранко пак да дойде, че той ще има много, много работа.

Останал буден цяла нощ, Дарчо мисли, разчепква животеца си откакто се помнеше, та досега. Мярна му се и хубавко, радостчица в ония години, дето им викат „луди-млади”. Днешното прескочи - не си струва. В онова, дето е напреш, виделце не видя. „Не живееш, само още си жив!” - заключи и…взе решение.

На сутринта рано-рано, щом бабата приседна до одъра, Дарчо взе кирка и лопата, сложи шепа пирони в джоба си, завря дръжката на теслата под ремъка на панталона си и отиде на гробищата. Когато звънна училищният звънец за първия час, Фъстъка беше слязъл в изкопаното до колене.

Пот се стичаше по небръснатите му бузи, ризата лепнеше на гърба му влажна. „Не зная, Марийко, ти ли си късметлия или аз, че даде Господ хубаво място - камък не излезе!” Тъй си мислеше Фъстъка, докато равнеше дъното на гроба, после излезе, възправи инструментите до оградата и забърза към дома си.

Наближаваше времето за погребението и дворът гъмжеше от хора. Всички очакваха да се покаже от улицата свещеникът. Едни казваха, че може и да не дойде, други - че закъснява, щото е от друго село, далече е, път си е това… И вместо свещеник, с опръстивени галоши и сплъстена от пот коса, стърчаща на кичури под каскета му, зададе се Фъстъка.

Хората зашушукаха: нима и гроба самичък е копал?! То синът и снахата, че не дойдоха да изпратят майка и свекърва и баща си да подпрат в мъката е едно на ръка, ами и кметът, не можа ли и той да хване двама пияници, дето работа не похващат, поне гроба да изкопаят. Брех, какви времена дойдоха, ей - не е ни да си жив, ни умрял: не е за нищо!

След малко Дарчо изведе магарето си от обора, стъкмено с кушум, запрегна го в каручката, остави го пред поиртата и тръгна да влиза.

- Ще ли някой да помогне да изнесем ковчега, а? - попита Фъстъка, без да гледа някого. Четирима мъже тръгнаха след него. Дарчо метна на четиримата през ляво рамо по хавлиена кърпа.

Закрепил ковчега в каручката, Фъстъка хвана юздата на магарето и бавно го поведе. Множеството наниза броеница след него. Хората вървяха и, макар и тихо, оживено разговаряха, че то такова погребение не се е никога виждало - ни готвено за помен, ни поп, ни… А Дарчо водеше магаренцето бавно-бавно, сякаш искаше да отложи макар и с малко раздялата си с Мария.

Стигнаха църквата при гробищата. Мъжете с хавлиите понесоха ковчега и го положиха върху прясно изкопаната пръст. И се заоглеждаха хората - поне надгробно слово да…
Изправи се откъм главата на покойната пак мъжът й. Влагата беше се напластила в очите му, по адамовата му ябълка личеше, че се мъчи да преглътне мъката. И продума:

- Хора! Прошка ви искам за това, че… - задави го, помълча. - Тя беше чист човек… Тя.. е живяла между вас, познавате я. Тя беше кротка като бубулечка.

Тука Фъстъка пак запъна, обърна се та коленичи и като държеше с две ръце главата на покойната, заговори на нея:

- От тебе прошка искам, Марийо, че не сторих всичко, каквото трябваше. Каквото можах - сторих. За нестореното, прощавай! Прощавай, че не извиках поп. И без поп Там ще те приемат - никого не са върнали. А вие, хора, простете на нея. Речете: „Бог да я прости !”

Фъстъка се наведе, целуна покойната си жена по челото, после се изправи, хвана теслата и пироните и почти шепнешком и през сълзи издума: „Ще ме прощаваш, женице, ама ще чукна някой пирон на капака. Хем да те лесно спуснат, хем да не вземеш да се върнеш. Лежи си кротко и ме чакай. Този свят не е за нас!” Изправи се и като рече „Спускай!”, хвана лопатата. Протегнаха се ръце: „Остави,бай Дарчо! Нека аз, нека ние…”

- Не! Никой да се не меси! Аз самичък. Това е последната воля. Последната воля е такава! - повтори опечаленият, ала тъй се и не разбра чия е тази последна воля - на Мария или неговата и продължи: - Не искам жена ми да се разделя борчлия с тоя калпав свят.

И зазарива. Хората се заизнизваха през изхода на гробищата. След половин час излезе оттам и Дарчо. Някой беше отвел магарето с каручката. В аптеката влезе като замаян и рече на аптекарката:

- Дай ми, чичов, нещо за заспиване, ама барем за десетина дена да имам. Много ми дойде.

Плати и излезе.

Вкъщи завари баба Гармуда, седнала по обичая край поставеното под кревата желязо - една стара мотика без дръжка. Преди старицата да е казала и дума, Дарчо постави в скута й торбата и престилката и й рече:

- Препаши я, бабо Марудо, та я поноси барем неделя време. Това ще е цялата пременилка за моята Мария. И дано с това барем с теб да съм се разплатил! Сполай ти за помощта!

Старата съседка притисна с ръце даденото, прекръсти се и с охкане се отправи към вратата. А Дарчо Фъстъка…

Дарчо обриса с кибритена клечка фитила на кандилото, за да не угасне и тръгна към обора. Там наложи сено на магарето, помилва го, както се милва дете, поръси около кравата слама и отвърза добичето от яслата - да може, като се отели, спокойно да ошета рожбата си.

Като се върна в къщата си, Фъстъка усети колко празна е тази стая, тази къща без нея! Без тази, която преди часове засипа с пръст. От стената, свенливо усмихната, го гледаше младата Мария. Той взе снимката и й заговори като на живо:

- Е, Марийко, ти има късмет да остана след тебе. Отредих те, както можах. Прощавай и за това, че няма да мога да ти направя третини, деветини и другите там помени. За мене и погребение няма да има! На кого да се сърдим? Такъв ни бил късметя!

Дарчо Фъстъка прибърса с длан снимката и я върна на мястото й. После заключи вратата отвътре, хвърли ключа през прозореца и чу как той издрънча о калдъръма. Взе газения фенер и го наведе към дъските на дюшемето.

Газта попиваше в дървото и очертаваше голямо тъмно петно. Преди да запали късата парафинова свещ, поставена в средата на мокрото петно, Дарчо сложи под нея напоена с газ топка кълчища. И в този момент за първи път в живота си оцени колко е хубаво това, че къщата му е далеч от другите, като отлъчена!

След като изчегърта от опаковката всичките хапчета приспивателно, подържа ги в щепа, въздъхна и ги лапна като зрели череши. После отвори долапа, наля си пълна чаша ракия и я изпи наведнъж, както никога до сега. Само сега и единствено сега!

Пламъчето на свещта затрепка и залюля сенките по стените и тавана.

Дарчо Фъстъка си легна, без да се съблича. Когато усети, че вече се унася и преди да опъне чергата над очите си, видя как пламъчето на свещта се залюля насам-натам като уплашено, сякаш искаше да се скрие. Миг след това се успокои, захапа фитила и бавно, но безвъзвратно запълзя надолу към напоените с газ кълчища.