Георги Зарчев

ТРИМА МЪЖЕ ЗА УБИВАНЕ

В залата на Свиленградския съд бе топло и приятно. Току-що бях прочел обвинителния акт и гледах през прозореца как навън се сипе януарският сняг. Двамата обвиняеми бяха някъде около четиридесетте. Единият - висок мъж от местните села - бе за пръв път подсъдим. Другият - рецидивист с доста обемисто съдебно досие, му бе дошъл на гости от Елхово. Рецидивистът изглеждаше в свои води, дори беше с костюм, а на дясното му око имаше огромна превръзка. Публиката в залата се състоеше от две жени и един мъж.
Обвиняемите започнаха да дават обяснения. С трактора на високия селянин двамата през една нощ бяха отишли до вилата на АПК-Левка. Бяха натоварили в ремаркето обзавеждането от оставената без надзор сграда на кооперацията. По обратния път ремаркето се бе обърнало и двамата успели да скрият откраднатото в близките храсталаци, но една дълга пътека от коридор останала затисната под ремаркето и това ги бе издало. Съдийката ги попита защо зрели мъже като тях са извършили подобна глупост. Рецидивистът й отговори, че, както прокурорът е написал в обвинителния акт, искали да си направят обстановката у дома по-уютна и по-комфортна. Беше невероятен - ползваше очевидната ми ирония за защитна теза. Започнах да задавам уточняващи въпроси. Отговориха ми, че нито са знаели вилата, нито са я виждали, нито са чували за нея. Просто изневиделица са се озовали с трактора там.
- Както Снежанка е открила къщата на джуджетата - усмихнах се аз.
- Да, г-н прокурор, точно така - отговори по обичая си сериозно на шеговитата ми забележка рецидивистът.
Накрая той поиска да имаме предвид като смекчаващо вината обстоятелство, че жена му е психически болна. При тези негови думи една от жените в залата се изправи и леко се поклони, за да ни се представи. Другият обвиняем също се присъедини и се провикна:
- Чакайте, моята жена също е луда!
Втората дама ни подари приветлива беззъба усмивка от залата. Мислех, че процесът е приключил, когато се изяви и последното действащо лице. Изправи се и мъжът, който до този момент бе публика, и заяви, че иска да е обществен защитник на двамата обвиняеми. По онова време имаше такава професионална фигура на обществени защитници. Излъчваха ги разни казионни отечественофронтовски организации. В случая обаче мъжът не можеше да е такъв, защото нямаше решение на такава организация, която да го оправомощава. За да не го разочаровам, го поисках за свидетел на обвинението. Бе ми все едно какво ще каже. Човекът застана зад банката и започна да прави характеристика на рецидивиста. Говореше проникновено. Обясни, че е бригадир на обвиняемия в кравеферма в Елхово. Рецидивистът тъжно и утвърдително клатеше превързаната си глава. Накрая бригадирът помоли да оставим на свобода работника му. Адамовата му ябълка се движеше драматично нагоре-надолу, когато заяви, че ние можем и друг да си намерим да вкараме в затвора, но той едва ли ще намери друг толкова съвестен човек, който да се заравя до шията в кравешки лайна. Процесът определено имаше трагикомичен оттенък, но завърши с нормална присъда. Рецидивистът трябваше да влезе в затвора, а съучастникът му се размина с условно наказание.
Следващият ден бе петък и към обяд чух през затворената врата на кабинета си викове от долния етаж. След малко звънна телефонът ми и съдийката ме помоли да сляза. При нея заварих двамата вчерашни подсъдими и обществения им защитник. Бяха пияни. В разчорлените им коси имаше клечки от слама. Съдийката бе пред нервна криза. Тя ми обясни, че не може да ги изгони от кабинета си и това, което те искат от нея, е да им даде извинителни бележки за още един ден, понеже не успели днес да идат на работа. Посъветвах ги да си тръгнат, за да не се налага да ги вкарвам в ареста. Те излязоха от съдийския кабинет и аз реших, че това е последната ми среща с тях.
Малко по-късно отидох на автогарата в Свиленград и се качих на автобуса за Хасково. Седнах при вратата до възрастна жена с кошница яйца. Двигателят работеше, оставаха пет минути до тръгване. Тогава видях отвън да крачат с разкопчани палта рецидивистът и общественият защитник. Те вървяха залитайки и говореха на висок глас, явно търсейки липсващия си другар. Общественият защитник високо се чудеше къде е третият от компанията и изпрати рецидивиста в нашия автобус да види дали не се е качил по погрешка. Ние с бабата станахме свидетели как рецидивистът влезе в автобуса, изправи се точно над нашата седалка и, без да ни забележи, извика на шофьора:
- Стой! Не тръгвай! Човек загубихме, човек!
Бабата до мен, чула разговора на рецидивиста и обществения му защитник отвън, преживявайки всичко, съчувствено каза:
- Викай, бе, момче, викай го!
С тих глас попитах рецидивиста иска ли на момента да поеме за ареста. Той сведе очи, видя ме и бързо напусна автобуса. С периферното си зрение видях как бабата, която бе чула въпроса ми към рецидивиста, се облещи, прегърна кошницата си и притихна. Тя бе помислила, че помага за извършване на общественополезна мисия, а се бе замесила в нещо неясно и нередно. Автобусът тръгна и видях за последно рецидивиста и обществения защитник да се оглеждат за изчезналия си приятел. Мина ми през ума, че пропускам нещо съществено в цялата картина. Чувствах се като ченге от френски криминален трилър, на което убягва важна подробност, за да разкрие престъплението. Имаше нещо особено в цялата история, но не можех да се сетя какво е. Само знаех, че съм много близо до разрешаване на загадката.
Автобусът спря по разписание в Любимец. Шофьорът тръгна да слиза, като в ръка носеше пътния лист, за да го подпечата на автогарата. Дланта му бе превързана с мръсен бинт, върху който бе избило жълто йодно петно. При вида на наранената ръка най-сетне ме осени прозрението, до което се домогвах да стигна. Сетих се, че когато видях на автогарата в Свиленград рецидивиста, той вече не носеше превръзката от предния ден и окото му си бе съвсем здраво.

——————————

СЕКСУАЛНО ПРОСВЕЩЕНИЕ

Д-р Данийка, герой от „Параграф 22″, разказва история от своята частна лекарска практика. Двама младоженци идват в кабинета му, за да разберат защо още момичето не е бременно. Докторът го преглежда и установява, че е девствено. Вика младежа настрани и го пита дали правят секс. Момчето утвърдително отговаря, като казва, че го прави при всеки възможен случай. Налага се д-р Данийка с гумени модели да демонстрира на двамата как точно се осъществява полов акт. Младоженците кимат разбиращо и си тръгват прегърнати влюбено. На следващия ден младежът отново се появява при лекаря и без обяснения го фрасва по носа. Това е историята от книгата, която има претенцията да бъде абсурдна.
В пеналистиката - науката за наказателното право, сексуалните престъпления са особено интересни, и то не само за лаиците. Те са свързани с интимния свят на хората, имат своята психологическа обусловеност и често са проблем не само на престъпно поведение, но и на определена негативна обществена нагласа. Прието е дамата при първите настоявания от страна на мъжа за сексуален контакт да казва не. Работата е там, че понякога това наистина е „не”, но понякога е част от неизбежния отказ, предшестващ отдаването. Един отказ, който мъжът съзнава, че трябва да преодолее с известен натиск, за да може момичето да не изглежда особено лесно за сваляне. Особеното при изнасилванията е, че обикновено се разполага с един-единствен свидетел, и това е самата жертва. Обществото е склонно да повярва на насилената дама, но не са редки случаите, когато зад оплакванията за сексуално малтретиране стои корист, страх от родителите или просто отмъстителност.
Бях съвсем млад прокурор и в този ден бях дежурен. Докато минавах през коридора на съдебната палата, пред кабинета си видях, че момичето стои близо до перилата на стълбището, сякаш се двоуми за нещо. Накрая тя влезе при мен. Беше млада, неособено привлекателна, по-скоро безлична. Учеше в интернат в Хасковските минерални бани. Оплака се, че е била изнасилена на някаква пейка в една градинка от момче от селото. Накарах девойката да ми депозира писмена молба и я регистрирах в деловодството. Възложих на полицията проверка по случая. Писменият доклад на оперативните работници беше обичаен - момичето стоеше зад думите си, че е изнасилено, а момчето не отричаше половия акт, но твърдеше, че всичко е станало доброволно. Не ми оставаше нищо друго, освен да образувам предварително производство за изнасилване.
Няколко дни по-късно в кабинета ми намина Кирил Радев, шефът на участъка на полицията в Минерални бани. Вдигнах глава от книжата на бюрото си и го запитах за целта на посещението му. Полицаят започна с неизвестно неудобство да ми разказва за момчето. Той направи уговорката, че не е дошъл да ходатайства, но иска да съм наясно, че младежът е пълен сирак и е изключително скромен, добър и работлив. Нямах причина да не вярвам на Радев. Той е почтен човек и днес, когато е вече мой колега адвокат, не се е променил. И двамата обаче знаехме как стоят нещата в тези случаи: думата на момичето тежи повече от тази на момчето и единственият изход е тя да промени показанията си. Впрочем това е нерядко срещано по подобни казуси. Момичето се отказва да твърди, че е изнасилено или защото му е платено, или защото е заплашвано, или защото го е срам от близки и роднини. Най-често причината едно момиче да се отрече от думите си е сложна комбинация между тези три фактора. Радев още веднъж ми се извини за посещението си, промърмори пак, че момчето е добро и свястно, а девойката не познава и би следвало думите ? да се приемат твърде критично.
След като полицаят си тръгна, си помислих, че разбирам тревогата му. За изнасилвания се даваха директни ефективни присъди, и то сериозни като срок на наказанията. Скоро обаче забравих за случая, като един от многото, с които си имах работа.
Изненадата дойде месец-два по-късно. Получих приключеното дело от следствието и започнах да го чета. Имаше два разпита и все същите неща. Момичето настояваше, че е изнасилено брутално на пейката в парка, а момчето казваше, че всичко е по взаимно съгласие. Дори твърдеше, че обича момичето и иска да се ожени за нея. Стигнах до експертизата и се втрещих. Заключението на д-р Георги Стефанов бе, че девойката е девствена. Вдигнах телефона и набрах моргата. Отсреща се отзова гърленият глас на доктора. Попитах го дали е вярно, че момичето е девствено. Експертът едносрично потвърди. Поинтересувах се дали не се касае за еластичност на девствената ципа. Знаех, че теоретично това е възможно, ако дамата язди или усилено спортува. Но д-р Стефанов ме прекъсна и ми каза да не му цитирам глупости от медицинската литература. Няма проникване, няма изнасилване и въобще момичето е непокътнато като Дева Мария.
Все така озадачен, изпратих призовка на момчето. То дойде на следващата сутрин. Беше такъв, какъвто ми го описа Кирил Радев - тих, скромен и с приятно излъчване. Попитах го дали е сигурен, че е извършил полов акт с момичето. Младежът се засегна не на шега. Отговори ми, че е правил секс с нея и има сериозни чувства и намерения към нея. В гласа му се усещаше мъжка гордост. Опитах да го убедя, че греши, но момчето настояваше на своето.
- Виж какво, приятелю - грубо го прекъснах аз. - Свършил си я като кучето на нивата. Разбра ли? Не си изчукал мадамата и въобще нищо не е имало между вас. Сега се махай и ако те чуя някъде да се хвалиш, че си правил секс с момичето, ще те вкарам на топло за дълго.
Младежът с мълчалива обида напусна кабинета ми. Сложих нов лист в пишещата машина и започнах да тракам постановление за прекратяване на делото му, което щеше да влезе в сила, понеже момичето нямаше да го обжалва.
И днес, толкова години по-късно, продължавам да се чудя какво точно се е случило между момчето и момичето. Какво са вършили двамата или по-точно какво са си въобразявали, че вършат? Предполагам, че бих могъл да отговоря на този въпрос единствено, ако взема да препрочета главата от „Параграф 22″, посветена на д-р Данийка, и успея да си изясня каква е причината онзи младоженец да го фрасне по носа.

——————————

ЛАЧЕНИ ИЗДЕЛИЯ

Кариерата ми като прокурор съвпадна с началото на най-сериозните размествания на обществените пластове. Започнаха разследвания срещу хора, които до този момент бяха недосегаеми. По повечето от тези наказателни производства бях наблюдаващ прокурор. Истината бе, че някой се опитваше зад моята принципност да прокарва собствената си безпринципност. В полицията имаше чистка. На мястото на старите кадри дойдоха нови, които имаха определени поръчки за изпълняване или пък и без политически поръчки бяха достатъчно амбициозни, за да правят глупости.
За директор на областното управление на МВР бе назначен Илия Петков. От Димитровград бе изтеглен за шеф на икономическия отдел на полицията Иван Петров. И двамата се опитваха да компенсират не особено високото си ниво на професионализъм с желание да покажат бързи и бляскави резултати от дейността си. Имаше оперативни разработки срещу няколко бивши вече директори - на бирената фабрика, на местната „Млечна промишленост”, на кооперативния съюз. Бях поканен от Илия Петков в кабинета му. Той ме запозна с разработките. Не бяха на ниво. В най-добрия случай искаха още много оперативна дейност, за да станат от тях дела. Казах му го. Директорът на полицията ме увери, че работата на икономическия отдел ще продължи по тези случаи, но той иска да образувам междувременно дела и да арестувам стопанските ръководители. Тогава задържането се осъществяваше не от съда, а от прокуратурата. Отказах категорично. Това бе безумие. Ако някой е извършил кражба, мога да го арестувам, за да признае и други, но за икономическите престъпления признанията без документи не значат нищо. Въпреки доводите ми шефът на полицията настояваше да задържа директорите. Казах му, че аз няма да го направя, ако иска да ги арестува той.
- Как да ги арестувам? - попита ме най-високопоставеният полицай в Хасково. - Прочетох Наказателно-процесуалния кодекс и там пише, че само прокурорът може да ги задържи.
- В закона неслучайно е разписано, че Георги Зарчев може, а Илия Петков не може - твърдо рекох аз. - Когато дойдеш на служебното ми положение, тогава ще арестуваш.
Това бе голяма обида, която впоследствие щеше да ми струва поста на окръжен прокурор на Хасково. Полицията винаги, включително и до ден-днешен, счита, че стои над прокуратурата, над съда и в крайна сметка над закона. Затова все още не сме правова държава.
Разказвам всичко това с ясното съзнание, че директорите, които спасих от арестуване и опозоряване тогава, така и не разбраха какво съм направил за тях. Полицията не си свърши работата и от оперативните разработки не излезе нищо, което не попречи на Иван Петров един ден да седне в шефския стол на Илия Петков с мотивировката, че е професионалист от висока класа. Нищо, че специалността му бе… ветеринарната медицина.
Проблемът с делата срещу стопански ръководители имаше още едно измерение. Обикновено това не бяха груби и нагли ограбвания на държавно и обществено имущество, на които сме свидетели сега. Деянията на директорите на предприятия до голяма степен бяха плод на престъпна практика, която в социалистическата реалност бе придобила измеренията на обществено приемлива и дори ползотворна. Най-добрата илюстрация за това бе случаят с Лачева.
Лачева бе директор на държавното текстилно предприятие „Свила” в Хасково. Не я познавах лично, но имаше репутацията на добър ръководител. В онова време, когато предлагането бе по-оскъдно от търсенето, когато продажбите на едно предприятие бяха планирани до стотинка, когато всичко се решаваше от министерствата и централните ведомства, бе доста относително да си добър ръководител. Разбира се, освен другите качества и достойнства, или независимо от тях, бе задължително присъствието в една неофициална, но могъща листа на хората, определени от режима да управляват.
Разработката на Икономическа полиция срещу Лачева бе доста обемиста, но повечето от нещата игнорирах, защото не съставляваха престъпление. Остана нещо дребно на пръв поглед. Разследващите се бяха натъкнали при ревизията във ведомостта за заплатите на две интересни имена. Едното бе на хасковския хуморист и интелектуалец д-р Петър Марев, а другото на известния естраден изпълнител Веселин Маринов. Двамата бяха назначени на работа в предприятието като вакуумпомпиери и вземаха заплати без нито един работен ден в „Свила”. По закон това си бе длъжностно присвояване от страна на директора. Лачева бе ощетила предприятието, без да сложи тези пари в джоба си - не е луд този, който яде баницата, а онзи, който му я дава. В обясненията си пред следствието тя бе лансирала дежурната оправдателна теза, че това е била нормална стопанска практика и работничките от предприятието след един концерт на Веселин Маринов поискали той да бъде назначен при тях тъкмо като вакуумпомпиер.
Вкарах делото в съда. Беше лесен процес за обвинението. Всичко бе подкрепено с документи. Веселин Маринов не дойде да свидетелства, защото бе на турне в чужбина. Разпитахме в залата д-р Петър Марев. С добродушна ирония при кръстосания разпит го попитах знае ли с какво се занимава вакуумпомпиерът, къде му е работното място и дали може да изпълнява служебните си задължения, наконтен в костюм и вратовръзка. Обвинителната ми реч бе кратка, като вметнах, че за съжаление в България интелигенцията е принудена да проституира духовно. Докато чаках присъдата, влязох в барчето на съда. Там на една маса се бе разположил д-р Марев. Лично не се познавахме, но приех поканата му за кафе. Докато го пиехме, ми призна, че не се е чувствал особено комфортно, докато съм го разпитвал в съдебната зала.
- Вие сте юрист, аз съм лекар - погледна ме под рунтавите си вежди той. - И двамата боравим с латинския и знаем значението на думата „тестис”, но биваше ли да си правите ташак с мен?
Районният съд призна Лачева за виновна. Това бе коректният изход от делото, според мен, а и според закона. Тя обжалва и втората инстанция я оправда. Младшата съдийка по делото ми каза после, че вътрешно не е била съгласна с това решение, но не е имала смелостта да възрази. Дори добави, че една вечер след делото целият състав на окръжния съд, оправдал Лачева, е бил на дискретна вечеря в ресторанта под Бизнес центъра, който тогава се държаше от съпруга й.
Всъщност, като се замисля за повечето директорски дела от онова време, всички те протекоха по идентичен сценарий. Районният съд произнасяше осъдителни присъди, които в окръжния биваха отменени. Нямаше как да е иначе. Съдиите от горните инстанции и обвинените директори бяха от едно поколение, възпитавани в един и същ начин на мислене, и в крайна сметка бяха от една и съща номенклатурна листа. Хората от тази листа по презумпция не можеха да извършат престъпление, а само някое и друго нарушение, което е в интерес на работата. Те хора бяха предопределени от партийната плутокрация за директори, за съдии и дори за интелектуалци, но не и за подсъдими. Затова и нямаше начин наивен млад прокурор да вкара нечии лачени обувки при дървените налъми в затвора.

——————————

СИЛУЕТ В МЪГЛАТА

Правото се занимава предимно с обществената патология, затова винаги съм имал специално отношение към хората с психически отклонения. Науката ги обявява за болни, без да може да дефинира в какво точно се състоят заболяванията им. Понякога имам чувството, че психическото здраве на един човек се определя единствено от субективизма на психиатрите. Спомням си как на времето днес вече покойният д-р Кольо Вълчев ми каза: „Ех, прокурорче, кой знае какви ги вършите вие с хората в прокуратурата, ама ако знаете ние какво правим с тях в психодиспансера…” Изтръпнах, защото не можех да си спомня да съм нарушил правата на обвиняем. Дали един човек е престъпник, или не, е точно разписано от закона, но дали е луд, или нормален ни казва единствено психиатърът. Само дето е известно от анекдотите, че самите психиатри често са обладани от девиациите на пациентите си. Нагледал съм се и на много погрешни диагнози, които няма кой да оспори, пак затова, че психиатрите са вездесъщи. Има и друг критерий за нормалността, който не бива да се подценява. Това е обществената конюнктура. Като луди са били възприемани Исус, Джордано Бруно, Ван Гог… С днешна дата оценката за тези самотни ексцентрични мъже е твърде различна.
В годините, когато бях прокурор, имах професионални ангажименти към душевноболните, защото тези от тях, които бяха опасни за себе си и околните, биваха принудително настанявани за лечение. Това се правеше от съда по предложение на прокуратурата, след назначаване на психиатрична експертиза. Сред колоритния контингент от психично болни се открояваше Румен Гюлев - шизофреник, периодично настаняван в психиатрии заради агресивното му поведение по време на кризи.
Било е през 1991 г. Бе починала майката на Гюлев и това се оказа отключващ момент на нов пристъп на болестта му. Бе насрочено дело по повод мое предложение да бъде настанен в психодиспансер. Заседанието се водеше от съдия Господинка Пейчева, човек с гарантирани професионални и морални качества. В съдебната зала чухме психиатричната експертиза. Тя бе категорична, че Гюлев има нужда да бъде принудително лекуван. После взе думата самият той. Бе напрегнат и възбуден, но все пак се владееше. Обърна се към нас с въпроса кого си въобразяваме, че всъщност съдим - него, природата или бог? После обяви, че не ни признава за съд, защото никой не ни е оправомощил да затваряме в лудници хора само защото са различни от нас. Рече, че малката съдебна зала не е достойна за този процес и желае да бъде съден на централния площад пред погледа на целия град. След като Гюлев приключи пламенното си слово, съдът обяви, че го настанява на принудително лечение в психиатрията в Кърджали. Докато санитарите го отвеждаха, влязох в кабинета на Пейчева. Споделих, че съм се заслушал в думите на Гюлев и ми се е сторило, че в тях има някаква логика, смисъл, разум и дори сила. Пейчева се засмя добродушно и ми каза, че щом така добре дешифрирам посланията на шизофрениците, трябва да внимавам някой ден да не се окажа сред тях. С това разговорът ни приключи и аз, улисан в други дела и задачи, забравих за Гюлев.
Не помня колко време мина от онова дело за настаняване - половин година или повече. Тогава имах немска овчарка, която обикновено разхождах в Градската градина. Една есенна утрин вървях по алеите заедно с кучето. Бе рано, но вече просветляло. Рядко някой забързан минувач минаваше покрай мен, и то на почтително разстояние, заради огромния пес. Изведнъж без предисловие в парка като завеса се спусна гъста мъгла. Не виждах на повече от метър пред себе си. Кучето озадачено спря на място и сви унило уши - явен симптом на неразположение. Изневиделица изплува силуетът на мъж. Бе досами нас - с овехтяло карирано сако, захабена вратовръзка и прошарени артистични бакенбарди. Безмълвно той застана до кучето и го погали по главата. Беше странно, защото овчарката ми не допускаше интимност от непознати и всяваше в тях основателен респект. Сега обаче стоеше кротко. Човекът и кучето застинаха като жива картина и някак тайнствено и мълчаливо общуваха помежду си. Сетне също така внезапно, както се бе появил, странникът изчезна. Миг по-късно мъглата се вдигна все едно никога не е била, кучето отново наостри уши и се затича по алеите. Опитах се да си спомня откъде ми е познат този човек, който се стопи в мъглата. И изведнъж се сетих. Беше Румен Гюлев.
Това е цялата история. Обикновено, когато я разказвам, събеседниците ми ме питат как си обяснявам всичко това. Нямам обяснение, разполагам единствено с факта на случилото се. Но все ми се струва, че в този инцидент има послание, което наистина е изпратено от Твореца, Бог, Природата или който и да е там. Може би със случката и със самото присъствие на тези хора с отклонения сред нас ни се посочва свише, че нещата нямат само материални измерения, че има нещо извън и над стремежа ни да се обградим с пари, вещи и слава, че, независимо от рационалното, има и емоционален момент, който съществува противно на практичните ни доводи да го отречем, че правдата не е патент на мнозинството поради неговата численост. Може би е крайно време да осъзнаем, че ако лудостта е проблем на индивида, то нормалността е проблем на обществото. Обществото разпнало Исус, защото ни казва да се обичаме. Обществото изгорило Бруно, защото, противно на егоцентризма ни, твърди, че нещата не се въртят около нас. Обществото затворило Ван Гог в лудница, защото не е намерило нищо прагматично в натюрморта му със слънчогледите.
Обществото за жалост обикновено греши. От завист, от липса на интелигентност или просто от прекалена нормалност. Ала няма кой да осъди обществото за грешките му, понеже то е сътворило законите и институциите, като съдилищата и психиатриите, например. Затова обявените за луди могат да разчитат за реабилитация само на Времето. Но реабилитацията всъщност е за нас, обикновените и уж нормални членове на същото това общество, защото за големите самотни мъже, нарочени приживе за луди, тази реабилитация е посмъртна.

——————————

НАШИТЕ МОМИЧЕТА

В края на лятото на 1990 г. Петър Мидов, районният прокурор на Свиленград, реши, че може да ми се довери, остави ме сам на работа и излезе в отпуска. За около месец се оказах единствен действащ прокурор в града. Това не бе бог знае какъв период, но все пак бе достатъчно време да се изкуша да направя по обичая си нещо нестандартно. Тогава началникът на полицията в Свиленград бе в дълги болнични заради тежко заболяване. Заместваше го Бошнаков - добряк на средна възраст, повече приличащ на патрулиращ полицай, отколкото на ръководител на районното управление. Бяхме си симпатични един на друг - едно поради това, че бяхме втори цигулки в службите си, и друго - че не пълнехме джобовете си от далаверите в митницата на Капитан Андреево, както правеха повечето представители на различните държавни институции в града. Веднъж, докато обядвахме кюфтета по чирпански в стола на полицията, с Бошнаков решихме да предприемем една по-мащабна инициатива. Хрумна ни да започнем акция срещу ширещата се в града проституция.
След два дни късно вечерта аз, Бошнаков и няколко оперативни работници бяхме се събрали в дворчето на полицейския участък в Свиленград. Слушах разговорите по полицейските радиостанции и имах усещането, че акцията ни ще претърпи провал. Малко след полунощ обаче униформени и цивилни полицаи започнаха да водят в дворчето грозни и неугледни момичета, които бяха заловили по задните стълбища на хотел „Свилена”. Момичетата, не повече от десетина на брой, бяха уплашени, трепереха на нощния хлад и се бяха сгушили една в друга, сякаш готвейки се за кръгова отбрана. Грубата част от работата бе завършена и сега идваше ред на най-трудната и деликатна част от задачата.
Разпределихме момичетата. Бошнаков разпитваше едно от тях в своя кабинет, аз друго в кабинета на отсъстващия началник на полицията, а оперативните работници поеха останалия контингент по стаите си. Никога досега не бях се занимавал с полицейска работа. В този смисъл бе изключено да се разчита на някакъв професионален подход от моя страна. Момичето, което разпитвах, веднага се сви в единия ъгъл на дивана за посетители с очевидно намерение да мълчи. Беше грозна и твърде едра. Късата пола откриваше пълните й бедра с първи симптоми на целулит, а гримът по лицето й бе тежък, зле нанесен и вече се предаваше под напора на потта, избила от напрежението.
Попитах момичето за родния й град и семейството й. Мисля, че налучках тона и беседата тръгна не като разпит, а като импровизиран разговор между добронамерени непознати. Тя ми разказа за дома си в някакво село в Северна България, за беднотията в многолюдното й семейство. Разказът й бе тъжен, но някак вял и от него струеше безнадеждност. Казах на събеседничката си, че я разбирам, че не я укорявам за пътя, по който е поела, че може би е по-добре да проституира, отколкото да краде, например. Тя ме погледна изненадано, за да види дали не й се подигравам. Разбра, че съм искрен и тя реши да ми се отплати със същото. Предполагам, че както аз видях в тази проститутка тъжна и отчаяна жена, така и тя съзря в мен не враг, а нормален човек. Един човек, който я разбира, за разлика от родителите й, които няма какво да й предложат, за разлика от сутеньорите й, които я пребиват, и за разлика от клиентите, които я забравят веднага щом приключат сеанса с нея.
Някак неусетно момичето почна плахо да споделя с мен. Къде е районът й, кой е сутеньорът, за какви пари работи… Телефонът в кабинета звънна. Беше Бошнаков. Момичето при него също бе започнало да говори. Заобаждаха се и другите оперативни работници. Започнахме да съпоставяме имена и факти, съобщени от различните проститутки. Нещата започнаха да се засичат и се подреди пълна картина. Сега всичко стана лесно. Казах на момичето при мен, че и приятелките й са проговорили. Не исках да има угризения, че е предала някого. Моята събеседничка ме погледна в очите и ми рече:
- Добре, аз ще Ви разкажа всичко. Но какво ще стане после с мен? Къде ще се дяна и как ще ме защитите?
Тогава разбрах, че нещата не са лесни, а дяволски трудни и дори невъзможни. Тя беше права. Бяхме предвидили всичко, без най-важното. Момичетата щяха да ни кажат цялата истина. Само че какво щяхме да правим ние с нея? Информацията невинаги е сила, понякога тя е неудобно бреме, особено в българската реалност на бездържавие и безвремие. Ясно бе, че институциите няма да ни подкрепят с хора, средства и доверие, за да продължим започнатото. У нас престъпността е свързана хоризонтално и вертикално. Има взаимозависимост на най-дребния сутеньор или автокрадец с министри и с хората от висшите етажи на властта.
Това просто бе една нощ, в която вторите цигулки за малко бяха извисили глас в соло, убеждавайки няколко тъжни, грозни и добри проституиращи момичета да се почувстват като нормални, пълноценни хора. Но страховете ми, че нощната ни акция е обречена на обществен провал се бяха потвърдили. В този момент жителите на Свиленград спяха, а на сутринта щяха да се събудят с тревогите си за прехраната, за училището на децата си, за предстоящите съкращения в службата. Но кой го е еня за мафиотизирането на държавата, за корупцията, за организираната престъпност или за съдбата на някоя изтерзана проститутка?
С момичето видяхме как утрото почука на прозореца. Един по един при нас започнаха да пристигат Бошнаков и другите оперативни работници с момичетата, които бяха разпитвали. Всички се настаниха някак си в началническия кабинет. Не знам дали друг път в него е било така многолюдно. Започнахме да си говорим за най-обикновени неща. Ние вече не преследвахме никого и момичетата не се страхуваха от нас. Бе безсмислено да ги задържаме повече. Обявихме, че ще ги пуснем. Вратата на кабинета се отвори и униформен старшина подаде глава. Бошнаков го повика при себе си, даде му дребни банкноти и му поръча да купи за всички по една баничка. Старшината се почеса озадачено по тила и попита дали в бройката влизат и момичетата. Бошнаков с уморена усмивка потвърди:
- Разбира се! Купи банички и за тях. Те са наши момичета!

——————————

И ГРЪМНА ГРЪМ

И досега дъщеря ми не е изневерила на голямата си любов към Рей Бредбъри. Когато се видяхме за последно, тя ми спомена за негов разказ, в който се описва журналист от Земята, командирован на вече колонизираната от хората планета Марс, за да вземе интервю от стар астронавт, пилотирал един от първите кораби със заселници на Червената планета. Журналистът намира капитана, вече на 70 години, в дома му при съпругата му, която е 35-годишна, и дъщеря му, на 15 години. Астронавтът вижда изненадата на госта си от тези възрастови разлики и го завежда до близкото гробище, където са погребани жена му и дъщеря му. Понеже много ги е обичал и те адски му липсват, е направил техни роботи, двойници, които да ги заместят в живота му. След десетина години журналистът отива отново на Марс по някаква друга задача. Отбива се при стария астронавт, но него го няма - преселил се е в онова гробище при семейството си. Колкото до роботите, журналистът се отказва да ги пита каквото и да е. Те са в дома на капитана, но са твърде заети да правят негов робот-двойник, защото много го обичат и адски им липсва.
Чудесен разказ. Не за роботи, а за любовта. А, ако говорим за любовта на дъщеря ми към Рей Бредбъри, си спомням как преди много години се върнах у дома след някакъв прием. Разбудих посред нощ семейството си и, въпреки ропота им, ги изведох на южната тераса. На фона на пълнолунието им показах пурпурния Марс, минаващ в близост до земята. Стояхме тръпнещи на нощния хлад и си спомнихме незабравимите истории на Бредбъри от неговите „Марсиански хроники”. Питахме се дали да му се доверим и за миг да приемем, че на Марс в този момент пребивават нашите мъртъвци и образите от нашето детство. На следващата сутрин дъщеря ми се порови в интернет, откри адреса на Бредбъри и му написа писмо. Беше го попитала в него защо го рекламират като писател фантаст, след като тя не го има за такъв.
За изненада на всички ни след известно време получихме писмо от Калифорния в пощенската кутия. Писателят й беше отговорил с печатен текст и саморъчно положен отдолу подпис. Той се обръщаше към дъщеря ми по следния начин: „Скъпа Елица, аз също не се възприемам като писател фантаст, но нямам нищо против да ме класифицират като такъв, ако това ще накара повече хора да ме прочетат.” Горда от писмото на великия хуманист, дъщеря ми се похвали с него на съучениците и учителите си от езиковата гимназия, където учеше. Те не бяха особено развълнувани, защото се оказа, че сред тях Бредбъри не е съвсем популярен. Както и да е.
Аз също като дъщеря си не приемам Рей Бредбъри за фантаст. Иска ми се да мисля, че е писател-хуманист, независимо от стряскащите ужасии, които понякога присъстват в книгите му. В споменатите „Марсиански хроники” Бредбъри ни разказва как след време на земята ще падат тихи дъждове и ще има крякащи жаби, песен на птици и ухание на цветя. И никой няма да знае какво е война. Не за друго, а защото човечеството няма да го има, защото ще се е самоизтребило. Звучи страшно и не за вярване. Само е редно тук да спомена, че в деня, когато наблюдавах от балкона с цялото си семейство планетата Марс, която носи името на бога на войната, се навършваха точно две години от самолетните атаки срещу кулите-близнаци на Търговския център в Ню Йорк.
След време дъщеря ми я приеха да учи в колеж в Питсбърг. По онова време предстояха президентските избори между Джордж Буш-младши и демократа Джон Кери. Дъщеря ми имаше съквартирантка - Мартин, момиче от републиканско семейство с традиции. Елица бе убедила Мартин да отидат на предизборна среща в Питсбърг с Кери. Наложило се да се наредят за покани пред входа на залата. На сигурните привърженици на демократа давали покани в син цвят, а на останалите в бял. До тях на опашката имало младо момче, което също чакало. То слушало разговорите на двете момичета. В един момент им дало знак да тръгнат с него. Отишли в някакво помещение и момчето дало на дъщеря ми и съквартирантката й покани, оцветени в златно. Те били за първия ред. После дъщеря ми щеше въодушевено да ми съобщи, че е стиснала ръката на самия Кери, а аз щях да я охладя със шегата, че това не е кой знае какво за нея, защото винаги може да се ръкува с областния управител на Хасково.
Когато на времето разказах тази история в колонката, която водех в димитровградски вестник, местен комплексар злорадо коментира, че Кери е загубил, въпреки моите симпатии към него, а приятелят ми Стратимир Димитров, който бе кандидат за кмет на Хасково, не бе надделял в надпреварата с Георги Иванов. Беше странно някой да се занимава с мен, при положение, че не бях се кандидатирал нито за кмет, нито за президент, и да е доволен единствено от обстоятелството, че нещата, които съм искал да се случат, независимо от тяхната полза, достойнство и добронамереност, не са се състояли.
По този повод се сетих за друго произведение на Бредбъри - разказа му „И гръмна гръм”. Фирма урежда на богаташи пътуване в миналото, за да участват в сафари за динозаври. Ловът е организиран така, че да не се нарушава естествената еволюция. Един клиент минава през офиса на фирмата, разменя няколко думи с шефа ? за отминалите президентски избори и двамата стигат до извода, че е спечелил по-добрият кандидат. Следва пътуването във времето и ловът, при който клиентът по невнимание настъпва и убива една пеперуда. При завръщането си в офиса на фирмата той отново среща шефа й и научава, че в проведените президентски избори, печели… другият кандидат. По този елегантен начин Бредбъри ни разкрива как нещо дребно и незначително като една пеперуда може да преобърне хода на историята.
Днес фактите са налице и е очевидно как политиката на Буш-младши доведе до безсмислена инвазия в Ирак, до колапс на американската икономика, до струтването на индустриални гиганти, до световна финансова и банкова криза. Не ми се говори за нещата, които сполетяха Хасково по същото това време, когато управляваше Георги Иванов. Достатъчна е тъжната констатация, че в града обикновените граждани бяха обезличени за сметка на васалните поданици. Възможно обяснение за всички тези неблагоприятни последици е, че някой някъде по невнимание е настъпил пеперуда.
Така си мислех до деня, когато, ровейки се в интернет, попаднах на снимка на 88-годишния Рей Бредбъри. Видях го, разположен в огромно кресло. До него стояха чинно и позираха с усмивка тогавашният президент Джордж Буш-младши и съпругата му. Изведнъж ми мина през ума, че може би никой никъде не е настъпвал пеперуда. Може би това е естественият ход на нещата, изчерпващ се най-вече с това разни комплексирани нищожества, независимо дали се подвизават някъде у нас, или са президенти на велики държави, да правят обществена кариера, като злорадо паразитстват върху гърба на хората с големи идеи.

——————————

ПОЕЗИЯ И ПРОЗА

От малък имах афинитет към литературата. При това още тогава успявах да я възприемам на някакво емоционално ниво. Спомням си, че тъкмо съм се бил научил да сричам, когато ми попадна изостанала от мой братовчед стихосбирка на Вапцаров, издадена от „Библиотека за ученика”. Докато четях стихотворението „Вяра”, макар да не разбирах всичко казано в него, усещах как мравчици пъплят по гърба ми.
В прогимназията училището организира в градската библиотека среща с поета Евтим Евтимов. Учителите прилежно натовариха някои от нас с въпроси към госта, а мен ме оставиха като свободен електрон, сигурни, че ще измъдря нещо нестандартно, както обикновено правех. На срещата поетът започна да разказва живота си не от детството си, а отпреди няколко часа. Смеейки се, той сподели как влязъл в централната книжарница в Хасково и се натъкнал на тумба деца, които питали продавачките за стихосбирки на Евтим Евтимов. Поетът бе разбрал, че това сме ние, учениците от срещата, които по принуда разпитваме за книгите му. Не знам кой какво попита Евтим Евтимов, но когато дойде моят ред, аз се поинтересувах от хобито му. Не бе особено оригинален въпрос, но думата „хоби” бе странна и непозната за аудиторията. Това много впечатли поета и той се втурна да разказва за старите снимки, които обича да събира. Моят въпрос отпуши другите деца. Те изоставиха натрапените им от учителите въпроси и започнаха да питат поета за неща, които истински ги интересуват: на кой отбор симпатизира, има ли си домашен любимец и всякакви други причудливи въпроси, на които Евтим Евтимов с радост отговаряше.
Вече като по-голям започнах да проявявам интерес извън чуждите автори и към някои български. Обожавах разказите на Дончо Цончев, неговото мъжкарско отношение към живота. Как говори с непознати във влака, как качва млади хора на стоп и ги кара да му пишат неща в бележника за спомен. С особен интерес четях криминалетата на Богомил Райнов. Не толкова заради фабулата, колкото заради обстановката, в която се развиваше действието. По страниците на тези романи пътувах до Париж, Виена или Амстердам. Сега, когато ходя до Европа без ограниченията на соца, случва се да изплува някой спомен от онези криминалета и, шофирайки по шосето Венеция-Местре, например, да реша, че съм Емил Боев, пред когото на това място в романа „Няма нищо по-хубаво от лошото време” прегазват неговия приятел и колега Любо.
В един ведър юнски следобед колегите, с които бяхме взели изпита по наказателно право, се бяхме инсталирали в градината на парк-хотел „Москва” и в пристъп на разхищение си бяхме поръчали „Смирноф”. През една маса в компанията на още трима мъже съзрях късо подстриган човек с изразително червендалесто лице, леко изпотено от жегата и алкохола. Познах го - Дончо Цончев. Споделих откритието си с колегите и, като познавахме от творчеството му неговата демократичност, ни се видя съвсем уместно да го поканим на масата при нас. Със задачата се зае Христо Нанев. Той отиде до другата маса и ние го виждахме как говори нещо с Дончо Цончев, докато усмивката на колегата ни бавно, но необратимо се превърна в гримаса. След малко Христо се върна на масата и ми рече:
- Объркал си се, Жоро!
Възразих, че съм сигурен, че това е авторът на „Принцовете”.
- Знам - въздъхна колегата ми - но по-добре да приемеш, че си се припознал. Тоя не става за Дончо Цончев.
А после обясни как писателят се държал подигравателно с него и като разбрал, че Христо е родом от Стара Загора, го отпратил с остроумието: „Ах, да, там, където на млекото казват мляко.”
С Богомил Райнов така и не успях да се срещна. Но пък си спомням как в една декемврийска вечер на 1979 г. като ученик в езиковата гимназия бях на обсъждане на „Лачените обувки на незнайния воин”. Присъстваха режисьорът на филма Рангел Вълчанов и кинокритикът Атанас Свиленов. Знаех, че Свиленов е приятел на Богомил Райнов. Изчаках го на изхода и го съпроводих до хотел „Аида”. По време на този недълъг преход поговорихме за писателя. Свиленов изглеждаше леко учуден, че съм запознат не само с криминалетата на Богомил Райнов, но и с мемоарните книги за баща му и сериозните му трудове за Паскин, Дега и Сезан. Дни след тази среща в столичен вестник попаднах на анкета на десет художествени дейци относно най-добрата книга на годината. Някак си се изкуших да мисля, че аз съм подсетил Свиленов да посочи, че според него най-стойностният български роман книга за тази година е „Само за мъже” на Богомил Райнов.
На коледно парти в Министерския съвет се разминах с мъж, който стискаше чаша с бяло вино в ръка. Бяха минали 22 години от онази наша среща, защото това бе Атанас Свиленов. Бях на тържеството в качеството си на областен управител, а той - като главен редактор на вестник „Демокрация.” Не ме позна, естествено, а и да ме беше познал, нямаше какво да си кажем. Някак не вървеше в този момент и на това място да обсъждаме „Само за мъже”.
Един ден през 1991 г. в скромния ми кабинет на прокурор влезе човек с артистична брадичка и втъкната цигара в дълго цигаре, от която ръсеше пепел по износения балатум на пода. Представи ми се, но аз без друго го познавах - поетът Иван Николов. Когато му казах, че съм чел негови неща той, възрастният човек, се поклони дълбоко на мен, двайсет и осемгодишния му читател. Но Иван Николов не бе дошъл, за да говорим за поезия. Общината го бе настанила в ново жилище, което се намираше в крайните квартали на Хасково. Когато поетът отишъл да се нанесе, станал свидетел на обичайна картина. В жилището вече имало новодомци и това били самонастанили се цигани. Проблемът не бе за прокурор. Общината трябваше да изгони натрапниците, защото бе длъжна да предаде по договор жилището свободно за ползване. Знаех обаче, че общината няма да се справи. Макар и да не бе съвсем в правомощията ми, издадох постановление, с което нареждах жилището да се освободи от самонастанилите се там лица, като за целта органите на полицията се задължаваха да окажат съдействие на Иван Николов.
Така и не разбрах дали поетът е успял да влезе в този апартамент, защото нашата първа среща се оказа и последна - скоро след това той почина. След смъртта му прочетох в столичен вестник нещо, което дълбоко ме порази със своята нечестност. Роднина на Иван Николов бе публикувал материал, в който твърдеше, че поетът е починал със заповед на прокурора в джоба, с която го гони от жилището, дадено му от общината. Не тръгнах да искам обяснение и да държа сметка за тази гавра с паметта на Иван Николов. Беше излишно. В крайна сметка двамата с него най-добре си знаехме как стоят нещата.
Като се обърна назад, радвам се, че съм се срещал лице в лице с някои от творците, на които съм се възхищавал. Това, че някои от тях от дистанцията на времето ми изглеждат наивни, нечестни със себе си или просто несретници, не променя мнението ми за тях. Все пак и те са нормални хора със своите слабости, странности и печали. Дори да си даваме сметка, че не са най-светлият пример в живота, пак те могат да ни кажат на кого си струва да подражаваме. Както Евтим Евтимов споделя в онзи свой стих от сборника, който си купих от хасковската книжарница по повод ученическата ми среща с него: „Искам талантливо да живея, като тебе, моя планина!”

——————————

СРЕЩИ С КАЛОЯНЧЕВ

В края на лятото на 2001 г. приятелят ми - актьорът Пламен Сираков, бе в Хасково. Предстоеше му от тук да тръгне за празниците „Аполония”, където участваше в заедно с Георги Калоянчев и Стоянка Мутафова в представлението на пиесата „Вчерашни целувки”. Пътувайки за същото представление, на 8 септември автомобилът, управляван от Калоянчев, прегази жена, която после почина в сливенската болница.
Отидох в Созопол с Пламен Сираков. Представлението се състоя, като вместо Калоянчев и Мутафова играха други актьори. Вечерта с Пламен седнахме в малко ресторантче и заговорихме за пътния инцидент. Споделих му, че знам какво ще стане оттук насетне. Калоянчев ще наеме мастит адвокат, който ще си направи реклама от случая, докато всъщност някой просто трябва да свърши отговорно обичайната работа по защитата на актьора. Сираков с усмивка ме попита дали бих се справил и аз му казах, че имам достатъчно опит в транспортните дела, за да се притеснявам от подобен казус.
На следващата сутрин, докато Пламен спеше, излязох по тихите улички на Созопол. На една сергия ме сепна заглавието на първата страница на вестник „24 часа”: „Калоянчев уби човек”. Имаше и огромна снимка на актьора. Бръкнах да извадя стотинки да купя вестника, когато телефонът ми иззвъня. Вдигнах и отсреща мъжки глас попита за името ми, след това човекът се представи, като каза, че е Георги Калоянчев. Стоях с вестника в ръка и се оглеждах да видя кой зевзек си прави шега с мен. Когато гласът отсреща обаче продължи с познатата ми от филмите интонация да ме убеждава, че е големият актьор, му повярвах. Поговорихме, поех случая и затворих телефона. Дадох стотинките на момичето, което продаваше вестниците, и не можах да се стърпя да не й се похваля, че току-що Калоянчев ме е наел за свой адвокат. Момичето ме погледна съжалително, сякаш искаш да ми каже, че трябва да имам кантар в лъжите. А иначе актьорът неслучайно ме бе потърсил, защото късно вечерта, преди да си легне, ме бе препоръчал неговият колега Пламен Сираков.
Дни по-късно, вече в Хасково, Калоянчев отново ми позвъни, за да ми каже, че няма да ползва услугите ми, защото му се е обадил проф. Петър Корнажев и е предложил безплатно да го защитава. Нямаше какво да кажа. През януари следващата година големият актьор отново ме потърси по телефона. Каза ме, че трябва да ходим с него в следствието в Сливен. По принцип не вземам клиенти, които веднъж са се отказали от мен. Не заради обида, ами просто доверието е нарушено, а то е много важно в моята работа. Обясних на Калоянчев, че съм скромен провинциален адвокат, но нямам обичай да чиракувам на никого, дори и на проф. Корнажев.
- Абе, остави го Корнажев - боботеше актьорът - няма да го ползвам. Не знам какво става с него, викат ни в Сливен в следствието, а той ми казва, че щял да го отложи за пролетта. Тогава сме щели да отседнем в хотела на Лечков и да ни доведат момичета. Какви момичета, бе, Зарчев, ние с него сме на по 80 години
В Сливен следствието се помещаваше на последния 6-и етаж в сградата на полицията. Служебният асансьор не бе предназначен за посетители. Избързах пред актьора и жена му Валя, приближих се до униформения полицай на входа, обясних му, че съм с Калоянчев, а той вече е доста стар, и го помолих да ползваме асансьора. Полицаят с широка усмивка се съгласи. Точно тогава почувствах една ръка на рамото си и чух зад гърба си дълбокият глас на Калоянчев да казва на униформения:
- Момче, може ли и ние с жена ми да ползваме асансьора покрай големия адвокат Георги Зарчев?
Такъв беше той - ироничен, самоироничен, с мек пастелен хумор, който никого не обижда. След години отидох по негово настояване в София. Беше малко преди обяд и Валя отиде да слага масата в кухнята в апартамента им в „Лозенец”. Калоянчев започна да ми обяснява защо ме е повикал. Направили му сърдечна операция. Откъм слабините вкарали малка протеза да подсили аортата. Сега искал да му помогна за завещанието. Беше достатъчно възрастен за това, но го запитах толкова много ли го е притеснила операцията.
- О, не! Изписаха ме още на следващия ден, но тежък бе следоперационният период. Отивам на превръзки. Млади лекарки и сестри ме разповиват като бебе. За да огледат белега, ми преместват члена. Аз му говоря наум. Събуди се, бе, момче, виж какви нежни ръце те пипат! Спомни си на времето с лудориите си колко неприятности си ми създавал. Обаче той не поиска да се събуди и аз тогава реших да те викна да ми правиш завещанието.
Впрочем завещанието и днес си стои неотворено при хасковски нотариус, където го оставих на съхранение.
Често, когато имах работа в София, се обаждах на Калоянчев. Веднъж той ми каза да отида да го изчакам в барчето на Сатиричния, където е запазил маса за нас. Отидох и видях масата. Нямаше как да я сбъркам. На нея, вместо табелка „Резерве”, имаше табелка с надпис, поставен на ръка: „Хасково”.
Друг път пак в същото това барче пиех чай и чаках режисьора Недялко Делчев. Към масата ми се приближи Мария Статулова. Не се познавахме тогава. Тя ме попита дали е свободно и аз я поканих да седне при мен. Заговорихме и когато стана дума, че съм от Хасково, ме попита да не би случайно да съм Георги Зарчев. Опулих очи. Статулова се засмя и ми обясни, че Калоянчев е влудил всички колеги в театъра с разказите си за неговия адвокат от Хасково.
След негово представление в Пазарджик седнахме за вечеря в малък рибен ресторант в центъра на града. Дойде да ни обслужи лично собственикът. Поръчахме си по една финландска водка и Калоянчев попита има ли прясна риба. Естествено, че бе само замразена, но собственикът прати сина си вкъщи да донесе предназначения за домашната вечеря пресен сафрид, пристигнал току-що от морето. Докато чакахме да опържат рибата, на масата се появиха повече от дузина чаши с водка. Бяха поръчани от съседните маси за големия актьор.
- Виждаш ли, адаш, защо не обичам да ходя в заведения? - обърна се към мен Калоянчев, докато с любезни кимания и вдигната чаша благодареше на хората наоколо.
Делото в Сливен премина без мен. Не можех да се явя, защото бях областен управител. Защитаваше го Хари Хараламбиев и всичко приключи с една година условно, макар да имаше доста неща, които биха могли и да оневинят актьора. Все пак той прие трудно присъдата като една морална тежест. Тази тежест го затискаше бавно и някак невидимо. Когато излязохме след съдебния процес от сливенската съдебна палата, вървях до съпругата му, а няколко крачки пред нас бяха Калоянчев и Хари Хараламбиев. Човек в оръфани дрехи се приближи до нас с Валя и с тъжна усмивка ни довери:
- Вижте! Калоянчев! Колко е остарял горкият!
Калоянчев често ми е споделял, че съжалява, дето на времето е ходел по разни партийни митинги. Беше разбрал, че го използват. Той имаше повече фенове от която и да е партия в България. Следеше новините за мен като областен управител и веднъж ми се обади по телефона след някакъв пореден поръчков пасквил.
- Видя ли, адаш?! - възмущаваше се той - видя ли ги твоите хасковлии, дето толкова държиш на тях, какви дребни души са?
Аз му обяснявах, че това не са автентичните хасковлии, а платен слугинаж на управници, на които преча да крадат и лъжат. Но нямаше нужда да казвам това на големият актьор. Той без друго на свой гръб бе изпитал неведнъж злобата на малките хора. Но също като мен ги игнорираше за сметка на обикновения човек, когото обичаше. Беше издал автобиографична книжка, за написването, на която му бе помогнала журналистка. Беше озаглавена „Жив съм! Ваш съм!” Подари ми я и докато я четях, разбирах каква реципрочна признателност изпитва големият актьор към своите зрители и фенове.
В петъчен следобед спрях колата пред неголяма вила в Банкя. С мен бе тринадесетгодишният ми син. От двора към нас се запъти добре познатата ми внушителна немска овчарка Арес. Още преди да предупредя детето да не се плаши, кучето сложи доверчиво глава в ръцете му. После една от снахите на домакина ни поведе към вилата. По къси панталони, подпиращ се на бастун, макар да не го бях предупредил, че ще мина да го видя, ни чакаше с усмивка Калоянчев. Прегърнахме се, седнахме на хлад в приземния етаж и докато синът ми ядеше еклерова торта, а ние пиехме кафе, си говорехме за дребни неща. Калоянчев ме попита защо не съм отишъл да го гледам на последното му представление, а аз му казах, че предпочитам да го видя в дома му без грим и по къси панталони.
Май това бе последната ни среща. После една декемврийска вечер щях да науча, че е починал.
Не отидох на погребението. Не обичам тези тъжни събития на тези траурни места. Освен това си имах и друга причина. Нямах никакво намерение да погребвам Калоянчев. Не знам как е общувал с другите си приятели, но нашите отношения бяха много специални. Ние не бяхме актьорът и неговия фен. Ние не бяхме обвиняемият и неговия адвокат. Ние бяхме двама адаши. Затова и до днес нося в себе си Калоянчев като спомен и надежда едновременно. За мен той не е мъртъв. Жив е! Мой е!

——————————

СЕМЕЙСТВОТО НА ЩЪРКЕЛИТЕ

Имам памет за някои неща от най-ранна възраст. Например си спомням как майка ми се прибра с новородената ми сестра от родилното, а разликата ни е по-малка от 3 години. Майка ми пристигна един майски следобед с бебето с такси, придружавана от баба и дядо. Татко го нямаше, сигурно е бил на работа. Всъщност от детството си спомням най-вече отсъствието на баща ми. Той липсваше не само когато майка ми се прибра от родилния дом със сестра ми, но и в много по-възлови моменти, като например пристигането на Дядо Мраз. Точно когато белобрадият старец почукваше на вратата, за да остави пред нея подаръците, татко все беше някъде навън. Бях в първи клас, когато той ме повика при себе си и ми довери с тих глас:
- Гошо, ти вече си голям и сигурно знаеш, че няма никакъв Дядо Мраз, а аз оставям подаръците пред вратата.
Разбира се, на 7 години въобще не съм подозирал липсата на белобрадия старец. Баща ми не ми съобщи новината, за да убие една хубава лъжа. Той направи по обичая си нещо нестандартно, замени илюзията ми за Дядо Мраз с илюзията, че съм вече голям.
Татко липсваше осезателно в детството ми по една проста причина. Работеше като обикновен работник на смени, в това число и нощни, в хасковската цигарена фабрика. След години бе назначен за началник на отдел ТРЗ - „Труд и работна заплата”. Често у дома говореше въодушевено за работата си и когато изречеше думата „хората”, тя звучеше в устата му много специално. Баща ми бе родом от Вършец, курортно градче в Северозападна България. Той обичаше по свой начин хората, които населяваха Хасково, и се шегуваше добродушно с техния диалект, мирис на чернозем и хляб и с наивната им доброта. Много го забавляваха турцизмите в речта на хасковлии и често си служеше с тях, като в устата му те звучаха особено.
Имаше навика да нарича определени хора лелеци. Не влагаше нищо обидно. В превод от турски лелек означава щъркел. Чудил съм се защо баща ми използва тази дума за някои наши познати. Сега мисля, че знам. Хората, които той наричаше лелеци, бяха някак добри и полезни, но в същото време безпомощни в света на една система, която мачкаше индивидуалното и унифицираше всички. Те стояха твърде причудливо и странно на фона на местния пейзаж - като прелетни щъркели, стъпили на един крак сред вонята на родните блата и мочурища. И мен често е наричал лелек, а съм сигурен, че ако се бях сетил да го попитам, щеше да обозначи и себе си така. С високата си, слаба и елегантна фитура, той наистина наподобяваше щъркел.
Баща ми минаваше за странен и необичаен не само в очите на другите, но и в собственото си семейство. Веднъж се бяхме сдърпали със сестра ми и аз използвах малко повече груба сила от допустимото. Баща ми ме погледна строго и ме попита редно ли е по-силният да тормози по-слабия. Ако смятам, че е така, то какво ще правя, когато съм в ситуация да защитавам правотата си пред по-силни физически от мен. След това добави думи , които помня и до днес: „По-силният е по-демократичен!” Може да не ви се вижда кой знае колко философски дълбока тази реплика, но все пак имайте предвид, че тя бе произнесена през седемдесетте години, когато думата „демократичност”, която сега ползваме с повод и без повод, бе не просто забранена, а извадена изцяло от лексикалния оборот.
Друг път той стана свидетел как майка ми ми се кара, че не я слушам. Пред нея замълча, но когато тя отиде в кухнята да мие чинии, ми довери, че само непослушните деца могат да надминат родителите си. Послушните ще станат най-много като тях.
Когато се роди синът ми, бе мой ред аз да съм бащата, който учи детето си на странни, трудни и непрактични неща. Татко и неговият внук не се засякоха на този свят. Синът ми се роди 4 години след смъртта му. Когато го заведох за първи път в гробището на Вършец, не можах да открия веднага гроба на татко. Сестра ми бе сложила вместо паметна плоча огромен червен речен камък. Колкото и да бе внушителен, той се губеше сред мраморните монументи. Загубих за малко сина си и изведнъж го видях да стои пред един гроб. Беше на дядо му. След години, когато синът ми започна да чете и да пише, той заставаше
до скромния надгробен камък и се взираше в него. Знам защо го правеше - там бяха изписани трите имена, които той самият носеше - имената на дядо му. Всъщност не е само до имената. Често, когато видя сина си в профил да се усмихва или да прави нещо с дългите си пръсти, се хващам да мисля, че това всъщност е баща ми. Тогава си казвам, че всички ние сме мостове между мъртъвците си и децата си. По тези мостове минава генетичната енергия от предците ни към поколенията след нас. Преди нас е имало хора, за които понякога дори не подозираме, че са съществували, но които трябва да продължим в тяхната почтеност и доброта. Затова, когато сме подли, алчни и страхливи, трябваме да си дадем сметка, че предаваме не просто личния си морал, а хората, които са били преди нас. Разбира се, обичайното оправдание е, че го правим в името на децата си, за да живеят те по-добре. Ние обаче не питаме децата си дали искат да вършим мизерии в тяхно име.
На 11 октомври 1991 г. оставих баща си в белодробната болница в Монтана, където бях престоял цяло денонощие край леглото му. Майка ми бе дошла да ме смени и аз си тръгвах да отпочина малко. В двора на болницата няколко момичета безуспешно се опитваха да приведат в движение москвич. Качих се зад волана, а те бутаха колата, смеейки се, докато най-после двигателят не изрева. Слязох от москвича и тръгнах пеш към автогарата, за да взема автобуса да се прибера във Вършец. Още не знаех, че повече няма да видя татко, защото през нощта ще си отиде. Сега, когато пиша това, очите ми се насълзяват, но иначе знам, че няма нищо драматично в дните, в които се раждаме или умираме. Просто някой си тръгва и идва друг. Въпреки желанието ни, природата не е заложила на принципа на безсмъртието, а на този на възпроизводството. Хората след нас ще ни продължат, бъдейки себе си. На нас не ни остава нищо друго, освен да се опитаме да проумеем колко тъжно, съвършено и хубаво е всичко това.
Една пролет ми се наложи да пътувам до Бургас. Беше студено и имаше дори замръзнал сняг. Подминах Радиево и погледнах щъркеловото гнездо. Беше празно. Сърцето ми се сви и започнах да се притеснявам за птиците. Внезапно нещо ме накара да погледна нагоре и ги видях. Двойка щъркели се рееха свободно в оловното небе. Спрях колата, излязох отвън и през отворения прозорец започнах да натискам продължително клаксона, да махам ръце, да скачам и да крещя от радост. Отминаващите покрай мен коли ме гледаха озадачени лица сякаш съм луд. Знам, странно е, но ми се стори, че щъркелите ме видяха от високо и също ми помахаха с криле. И защо не? Имаха пълното право да го направят, нали и аз съм един от тях.