с Дамян П. Дамянов разговаря Георги Гривнев

Дамян П. Дамянов /1935-1999/ е сред най-популярните съвременни български поети. Роден в Сливен, той е автор на поетични и белетристични книги, сред които: „Очакване”, „Коленича пред тебе”, „Пред олтара на слънцето”, „И си отива лятото”, „Като тревата”, „Вчера по същото време”, „Да бях хляб”, „Радостно, тъжно и светло”, „И моята България пътува”, „Тетрадка по всичко”, „Таванът”, „Живей така, че…” и други. По много от стихотворенията на поета е написана музика и те се превърнаха в любими песни на хората.

„Животът на Дамян Дамянов е пример на „тиха победа” - позволявам си да ползвам думи на големия Димчо Дебелянов. Това е тихата победа на волята и таланта над страдания и предизвикателства. Това е тихата победа на твореца, озарен от дълбоко чувство на дълг пред хората и Родината. Защото истински способният човек, дори когато е връхлетян от злоба, завист и  неблагодарност, остава светъл и чист. Това е урокът, който ни завеща Дамян Дамянов.” - Георги Йорданов.

Отдавна се познавам с Дамян, тоест от първите организирани литературни дни от бившите окръжни профсъюзи в Смолян. Но и досега не мога да забравя автографа на книгата му „Всеки делник има красота” - „На Георги Гривнев - да търси красотата във всичките си творчески делници и тя да ги прави празници.” Мисля, че това послание не е само до мен, а до всички хора.

***

Да се събуждам всяка сутрин
с очи, зарадвани от свят.
В прегръдките и в твойте скути
да се усещам още млад.

И хлябът ми да се услажда,
макар изкаран с люта пот
от думите, които раждам.
И да мирише на живот.

Ах, повече какво! Да литва -
и извисен, и извисим
светът от думите, в които
крилат го правя аз. Амин.

- Другарю Дамянов, бихте ли разказали предисторията на Ваше стихотворение?

- Колкото стихотворения, толкова и предистории. В никакъв случай не бих могъл да кажа, че помня всичките. Вземам примера си наслуки. Стихотворението „Щурче”, станало по-късно текст на едноименната песен на композитора Найден Андреев.

Неговата „предистория” е следната:

В гореща юлска нощ на 13-ия етаж, където живеех тогава, ми се счу гласче, прилично на щурчово. Сигурен бях: никакъв щурец, къде щурци в тези бетони! Слухова халюцинация.

За песен на щурец съм взел или някакъв случаен, нямащ нищо общо с гласа на щуреца, „вик” , или просто този „вик” е бил извикан от душата ми.

И, преживял цялото си детство, всичките си провинциални нощи под пеенето на щурците, аз просто си измислих този щурец „в бетоните заклещен”.

Щурчета - много, предистории - също, жалко, че напоследък те вече все по-рядко и по-рядко стават на стихотворения.

- Можете ли да се спомните случка от детството, която обграждате с особено умиление?

- Не една. Изборът ми е пак произволен. Никога няма да забравя първото си запознанство с негово величество Страха.

Направих, не помня, каква пакост и за наказание баба ми /леля на майка ми/ ме „запря” в „хизбата” /така казваме по нашенско/- да се запозная с таласъмите и караконджулите, с които ме плашеше вечно тая моя баба.

Разбира се, никакви таласъми и караконджули - просто мрак, каци с туршия и всичко, което може да се намери и сега в една стара сливенска „хизба”. Това бяха образите на страха. Несъществуащи.

За съжаление, колкото повече остарявам, тази „хизба” става все по-голяма и все по-страшна и пълна с далеч по-зли образи на страха.

Но някога, когато баба ме наказа, издържах срещата си със страха без вик, без плач. Сигурно - от инат. Надявам се, че точно така ще издържа и всички други срещи с този проклетник, докато съм жив.

- Според Вас, има ли интуиция в творчеството?

- Преди всичко, обяснете ми какво е това „интуиция”! Аз не го знам.

Както писа моят покоен прятел Андрей Германов:

„Питаш ме, защо пиша?

Не знам. Някой диктува.”

- С какви черти свързвата образа на Вашата майка?

- С най-свидните. Тя е вече покойница.

- Какво мислите за риска като проявление на характера на човека?

- Има най-различни рискове: общочовешки, патриотични, лични и всякакви. Доблестен и мръснишки, умен и глупав, оправдан и наивен, и прочие. Целият живот е един голям риск. В крайна сметка - благороден.

- Кои книги бихте си взели за дълъг път?

- Които ми попаднат - пътуванията ми обикновено са внезапни, та нямам време за избор. Но примерно бих си взел „Земя на хората” на Екзюпери, „Мартин Идън” на Джек Лондон, или да речем „Автобиография”-та на Бранислав Нушич.

- Вашата дефиниция за славата?

- Още не съм си я измислил. Знам, че славата ласкае човека, понякога го възгордява, понякога го унизява, но във всеки случай е тежко и досадно бреме.

Ако творецът работи само за едната нея - тежко му. Ако тя идва като нечакан дар на усилията му - блазе му.

- Кое прощавате и кое не?

- Във всеки случай не съм на християнския принцип: „Ако те ударят по едната буза, подложи и другата.” Мога и да я подложа, но тежко и на оня, който ме е ударил.

- Дължите ли някому нещо? На себе си?

- Своя живот - на майка си и на баща си, трите си деца на жена си. Всичко останало - на хората. На себе си ще продължавам да се издължавам, докато съм жив.

- Какво бихте добавили към вярата на Достоевски: „Красотата ще спаси света”?

- Само две думи: „Може би” или „Дано”.

- Какво е за Вас родното огнище?

- Ами - огнище. Кога заровено, кога изровено. Кога живо, кога в паметта. Търся го винаги, щом студувам. А това ми се случва често. Жалко, че не винаги стигам до въгленчетата му  и че те все по-намаляват.

- Напишете, моля, едно изречение, което се намира в първия кръг на Вашата памет.

- ДА ИМА ЗА КАКВО ДА СЕ СЪБУЖДАМ! Угасне ли тая надежда, угасва всичко.