ЛЮБОВНИ ПЕСНИ
ЛЮБОВНИ ПЕСНИ
1.
Другарки, верни сестрици,
недейте мене окайва -
кахър по либе ме мори -
недейте мене размайва.
Я мислех - глупост без мяра! -
без него смърт да посрещам,
а то би лесна раздяла:
не ти го мисля, ни сещам…
2.
Тънка Яно, сребро ляно,
оти рече тази дума:
„Бре, юначе, я не смятай -
истина е мойта глума…
Ако китка съм ти дала,
влязла ли съм в твойте двори?
Други мене е прилика,
други сърце ми изгори…”
Мари Яно, сребро ляно,
има татко ти кошари -
мари, кажи да ги пази:
някой ще ги опожари…
3.
Сто села съм, Дино, обиходил;
сяко село кръчмарица любих;
не намерих като тебе чудо:
от ума си зарад теб загубих…
Леле, Димо, млада кръчмарица,
в ясно небе сива соколица!
Очи ли са твойте модри очи -
пуста болест мене за неволя;
пазва ли е твойта бяла пазва -
я да ходя волен, а без воля!
Леле Доне, леле моя Дино,
билки има в твойто руйно вино!
——————————
в. „Българан”, г. 1, бр. 25, 27 юни 1904 г.
DE PROFUNDIS
Аз чакам. Душата ми, загледана в звездите,
очаква теб, позната и незнайна, -
аз чакам: и ще дойдеш ти,
забулена със чудна тайна,
уви!, когато веч не ще те чакам…
Ще дойдеш ти с венец от теменуги връх косите
и тихо ще зовеш, позната и незнайна…
И тихо ще зовеш; - и твоя сладък зов
ще чуе сал нощта със свойта тайна,
уви!, когато веч не ще те чакам…
——————————
в. „Българан”, г. 3, бр. 103, 17 септември 1906 г.
***
Девойко златокоса, Есента ромони
във златната гора и замечтано рони
тя лист след лист, мечта подир мечта -
и полувнятно златокъдра Есен
пошепнува слова от тъмна песен
от песен - последнята на обичта.
Да идем там: при клюмналите клони
и мъртвите листа, които кротко рони
тя - Есента - с печално сладък зов:
да идем там и дълго да мълчиме,
и може би, така ще излечиме
девойко, нашата любов…
——————————
в. „Българан”, г. 3, бр. 112, 19 ноември 1906 г.
***
Пред дверите на мойта самота
дочувам леки стъпки:
подранилата пролет:
- „В белоснежни одежди,
със венец от златоцвят;
нося радост и надежди,
и цветя, и благодат.”
- О, пролет! Суета, която вековечно се повтаря;
смущения, които мен не ще смутят;
не помня името на твоите надежди,
и твойте цветове не иска моя път -
пустиня…
Пред дверите на мойта самота
дочувам леки стъпки:
подранилата пролет,
която си отива със въздишки.
——————————
в. „Българан”, г. 4, бр. 130, 2 март 1908 г.
ЕСЕН
Посипа есента със злато листите в лесът;
изгубиха се нимфите, замлъкна песента им.
Нарядко някой пан, невидим низ листака
въздъхна по загубена любов, и стреснат
внезапно на самотна гургулица от гласът,
избягва; и коравите му стъпки
замират във леските като странен шум,
и сякаш, че гората има странни тръпки…
О, есен, време на безумен пир!
——————————
сп. „Смях”, г. 1, бр. 12, 21 август 1911 г.
