Стефан Коларов

200 години от рождението на Иван С. Тургенев

С РЕАЛИСТИЧНА СИЛА И ЧОВЕКОЛЮБИЕ

Лермонтов и Тургенев са сред моите обичани автори още от ученическите ми години, когато в часовете по литература изучавахме „В навечерието”, а в часовете по руски език четяхме откъси от творби на именити творци като Пушкин, Гогол, Толстой, Максим Горки…

Някога в една психологическа анкета на въпроса „Кой е любимият Ви роман и романист?” отговорих: „В навечерието” от Иван С. Тургенев”.

Сега отговорът е друг: „Вълшебната планина” от Томас Ман, но почитта ми към големия руски писател се е запазила, въпреки естествените промени на вкуса и предпочитанията през годините.

В университета разширих познанията си за него. Лекциите на проф. Георги Германов, по-голям брат на поета Андрей Германов, за автора на „Рудин” и „Дворянско гнездо” бяха изпълнени с много вълнуващи подробности от неговия живот.

Сладкодумният преподавател явно обичаше Тургенев, негов е и предговорът на шесттомното издание на съчиненията на великия романист от 1981 г., затова той разказваше вълнуващи моменти от младостта, от зрелите му години, преживени в Германия и Франция.

Особено ме впечатли това, че майката е била деспотична и груба, яздела е на кон, облечена с мъжки дрехи и обута в ботуши. Тя разделя Тургенев от момичето, което е обичал, въпреки, че то е забременяло и ражда дъщеря.

Към лекциите за майстора на словото се добавяха и часовете с доц. Константин Попов по руски език, който с такава нескривана пламенност четеше Тургеневите „Стихотворения в проза”! И сега ми звучи неговият приятен глас: „Как хороши, как свежы были розы…”

Иван С. Тургенев е потомък на стар дворянски род. За неговото раждане майка му Варвара Петровна Лутовинова (1787-1850) отбелязва датата 28 октомври 1818 г., понеделник, в 12 часа на обяд.

Преди бъдещия писател тя ражда първия си син Николай, а след него и третия - Сергей, който умира много млад от епилепсия. Варвара Лутовинова е от много богато семейство и затова офицерът от кавалергвардейския полк красавецът Сергей Николаевич Тургенев (1793-1834) се оженва за нея по сметка, след като заради разгулния си живот е объркал доста финансовото си положение.

По-младият съпруг изоставя жена си и тримата сина и през 1830 г. се запилява, не понесъл бремето на неравния брак. Но Варвара Лутовинова притежавала разкошното имение Спаское-Лутовиново и 5 000 крепостни се трудели в него.

Тя полага сериозни усилия за възпитанието на своите деца като им наема френски и немски гувернанти, тъй като самата тя е доста образована и се интересува от литературата, познава творчеството на Н. М. Карамзин, както и изявите на Пушкин, Лермонтов, Гогол, които в писмата със сина си дори цитира.

През 1827 г. семейство Тургеневи се премества да живее в Москва, за да могат децата да се учат в подходящи условия. Петнайсетгодишният Иван Тургенев се записва във филологическия факултет на Московския университет, където по това време следват също А. И. Херцен и В. Г. Белински.

Една година след като по-големият брат Николай се записва в Руската императорска гвардия, семейството се прехвърля да живее в Санкт-Петербург и Иван Тургенев учи философия в Петербургския университет.

Негов близък приятел там е Н. Т. Грановски, бъдещ известен учен-историк и ярък представител на западничеството в Русия.

През студентските си години Тургенев се увлича от поезията и започва да пише стихове, като публикува за първи път в сп. „Современник”, излизало между 1846-1856 г. и това е списанието, което ще изиграе огромна роля в неговия творчески път.

След като завършва университета, през 1838 г. Ив. С. Тургенев заминава за Германия и в Берлинския университет посещава лекции по старогръцка и римска литература. Върху него по това време оказва силно влияние руския литератор и философ Н. В. Станкевич.

Слуша лекции на хегелианците и се интересува от немския идеализъм. Постепенно става убеден „западник” - привърженик на направлението, което през 30-те и 50-те години на XIX век се развива в обществената и философската мисъл в Русия. Пътува в Германия, Италия и Австрия.

За преживяно увлечение по една девойка, която среща във Франкфурт на Майн по късно създава повестта „Пролетни води”. Постепенно литературните интереси вземат превес в неговите занимания, въпреки опитите му за научна работа в Московския университет, а след това и в Петербургския университет. Изпитва влиянието на Пушкин и Лермонтов, особено на автора на „Демон”.

През 1844 г. Тургенев започва работа като колежански секретар в Министерството на вътрешните работи. Публикуваната в сп. „Отечественные записки” поема „Параша” е била високо оценена от Белински, с който по това време поетът е в много близки отношения, даже става кръстник на сина му Владимир.

Известност придобива неговото стихотворение „По пътя”, привлякло вниманието на няколко композитори, които написват песни по неговия текст и една от тях нашумява като романс.

Някои изследователи смятат, че това стихотворение отразява неговите чувства към Полина Виардо, с която се е започнал на 1 ноември 1843 г. в Петербург, където тя играе в операта на Росини „Севилския бръснар” и изпълнява блестящо ролята на Розина.

Сприятелил се с Н. А. Некрасов и П. В. Аненков, които редактират сп. „Современник”, Тургенев публикува в януарската книжка от 1847 г. очерка от народния бит „Хор и Калинич” в раздела „Разни” и никой не е подозирал, че тази творба на Тургенев ще предизвика огромен интерес, многобройни коментари и насърчения към автора да продължи да създава такива творби.

Редакторът И. И. Панаев поставил под заглавието „Из записките на ловеца”, за да привлече вниманието на читателите. Така се появяват вълнуващите реалистични разкази, написани с много разбиране и съчувствие към обикновените герои от народа, оставащи непознати и неразбрани в условията на николаевска Русия.

Преди да се появи знаменитата книга, излизат майсторски написаните ярки белетристични късове, за които авторът е имал богати наблюдения, бродейки из имението на своята майка, както и при посещенията при други помешчици.

Тургенев споделя, че той изпълнявал Анибаловата клетва да се бори със своя най-голям противник: „Този враг имаше определен образ, носеше определено име: този враг беше крепостното право.” Той продължава да пише разказите за книгата, която му донася първият голям успех, и когато живее в Париж, където става свидетел на събитията от 1848 г.

Книгата е отпечатана в два тома през 1852 г. и макар че той създава и няколко пиеси, те не намират тази известност и признание, какъвто имат разказите му за самобитния свят на неизвестните прости селяни.

Заслужава внимание това, което Пенчо Славейков разкрива в автобиографичния си очерк „Олаф ван Гелдерн”:

„За своето умствено развитие, за уяснението на своята задача като писател, той дължи премного на тези готови всякому за услуга господа, особено на швабата; но неговите поетически чувства и интереси са закърмени най-напред от руските художници на словото, които тъй победоносно шестват сега по Европа. Онова, което ван Гелдерн изпървом инстинктивно е възприемал от тях - диренето на человека и в звяра, - вече като възмогнат певец, той сам съзнателно туря за основа на своите творения.

В това е коренът на неговия идеализъм: не на умът, а на сърцето рожба. Зад него е спотаена и причината за пренебрежението му към съвременни и по-давнашни европейски херои на перото, които дирят и ценят само звяра в человека.

Но едва ли тия обични нему руски чародейци биха му въздействали тъй, ако неговата душа не би била сгодна почва за такива въздействия, ако баща му - сам техен възпитаник - не бе му оставил наследствено разположение за възприемане чувства на човещина към човека… Неговите първи опити на перото са били преводи от руските поети.

И досега няколко от тях са спазени, но не се съмнявам, че и тях ще сполети участта на пълния превод на Тургеневите Записки на ловеца; защото всяка година не малко и вети и нови работи той принася жертва на критическите си присъди и критичните си настроения.”

Авторът на „Кървава песен” добавя и следното:

„Учете се от слънцето - да огрявате всичко, старайте се да проникват вред животворните ви лъчи. Утешавайте с безутешното, - дето няма утеха с друго… Божествений учителю, ти творецо на Живи мощи, чийто благороден образ е образът на моя спасител! Нима ужасната съдба на онзи полутруп, когото ти си възсъздал с такава омая, не е откровение за мен? Каква симпатия към човека лъхти от разказа ти за теглото на оная неволница, която дълги години не се е дигала от своя одър-гроб!

А все пак нея, и в това й състояние, обземат тихи възторзи и пред най-дребните проявления на живота: пред дъхът на полските цветя, пред чуроликът на лястовичките. Поезията на уединението - ти я разкри на душата ми, поръси ме с живата вода на вяра, че ще се събуди за живот онзи, на когото и чужди и свои гледаха като на мъртвец.

Светлината, която ти пръскаш над чуждата неволя, осветли моята - и прогони помрачението от егоистичните чувства, що затъмняваха погледа ми…” На онзи, който се изповядва с такива думи, имат ли основа да му натрапват „нерадостни концепции на живота”? А това натрапване го опровергават и самите му творения, съдбата на чиито герои, макар често и нерадостна, е възсъздадена тъй, че и нашето впечатление не остава ни сянка на ужас и гнетително чувство.

Душевният кризис у ван Гелдерна, разведрен под влиянието на Живи мощи от Тургенева, се изостря и пречупя с помощта на Короленкова Слепец Музикант, оня злочестник, когото чуждата неволя възражда за живот, посветен на събуждане добри чувства в човешкото сърце.”

Автобиографичната изповед на Пенчо Славейков, представящ се с името на Олаф ван Гелдерн, е писана през 1902 г., когато Тургенев отдавна е вече покойник, но благородната и силна въздействаща идея на неговите „Записки на ловеца” далеч надминава времето, в което са писани, и продължават животворната си мисия.

А известно е, че Пенчо Славейков е доста суров критик - но забележете с каква драматична откровеност той споделя своите вълнения от преживяното по повод образа на героинята от разказа!

Само ще добавя, че критиците не изтъкват този разказ като особено завоевание, но аз и сега си го спомням с неговата наистина удивителна болезнена емоционалност за неподвижната селянка, останала на легло дълги години.

След смъртта на своята майка през 1850 г. двамата братя си разделят наследството от голямото имение - това им осигурява спокойно развитие, но писателят се опитва да облекчи живота на крепостните селяни.

Когато умира Гогол Тургенев написва проникновен и откровен некролог за великия майстор на „Мъртви души”, но цензурата в Петербург не му позволява да го публикува и тогава той го изпраща като статия в Москва на В. П. Боткин, който го помества в „Московские ведомости”.

Властите до такава степен вече са били подозрителни към Тургенев след „Записки на ловеца”, че го задържат за един месец и след това той е принуден да остане в родното си село, докато след две години граф А. К. Толстой успял да му издейства правото да живее в столицата!

Цензорът В. В. Лвов, който разрешил отпечатването на „Записки на ловеца”, по личното искане на цар Николай I е бил уволнен без право на пенсия.

Заради положителните отзиви на Херцен, близостта до Белински, както и заради смелите изказвания срещу крепостничеството, Тургенев влиза в остър конфликт с официалните власти и нейните поддръжници.

Отделни критици открито изтъкват, че писателят рисувал с повече симпатия селяните, отколкото помешчиците.

Но вълнуващ се от съдбата на най-онеправданите от режима, Тургенев докато е в изгнание в Спаское-Лутовиново написва разказа „Муму”, влязъл в учебниците по литература и станал един от най-популярните!

Образът на немия богатир Герасим сякаш е символ на обезправения народ, чийто сили са потискани жестоко от дворянството. „Записки на ловеца” излиза през 1854 г. в Париж на френски език и допринася още повече за известността и утвърждаването на авторитета на именития творец.

РОМАНИСТЪТ И НЕГОВИТЕ ГЕРОИ

Развитието на Тургенев като писател съвпада с динамичните развойни процеси на руското общество от 30-те до 70-те години на XIX век.

Оформянето на различни идейни и естетически лагери довежда до остри сблъсъци и спорове между либерали и революционни демократи, между славянофилите и поддръжниците на западничеството, между представителите на „изкуство за изкуството” и реалистичното направление, продължаващо линията на Пушкин, Лермонтов, Гогол.

Консервативното управление на император Николай I (1825-1855) слага тежък отпечатък върху духовното развитие на интелигенцията и поддържа суровите условия на крепостничеството, което определя силното отрицателно отношение на Запада към Русия, а участта на обикновените руснаци остава незавидна и окаяна.

Именно това Тургенев разкрива в своите знаменити „Записки на ловеца”. Оценявайки тази книга, Белински изтъква, че Тургенев с нея е намерил своя верен път в прозата. Политическата обстановка е задушавала всяка свежа мисъл, ограничавала е художествените търсения на много автори.

Ал. Херцен емигрира в Лондон и повежда битката с в. „Колокол”. Въпреки цензурата обаче мислещите творци са намирали начин да изразят своето отношение към истината и прогреса.

В сп. „Современник” Тургенев не само среща съмишленици, но е сътрудник и участва в редактирането на това популярно издание, в което изпъкват имената на Некрасов, Чернишевски, Добролюбов и др.

Първият си роман „Рудин” писателят създава през лятото на 1855 г. като чрез своя герой открито поставя въпроса за пътищата, по които трябва да се развива Русия, търсят се онези обществени сили, които да доведат до нейното обновление.

Некрасов в поемата „Саша” и Н. Г. Чернишевски в статията „Руският човек на rendez-vous” също се опитват да очертаят онези нови герои, чиято мисия да бъде тясно свързана с премахването на оковите на крепостното робство и да се даде размах на народните сили.

Тургенев отлично познава условията на провинциалния живот, затова той се вълнува от нравствения облик на дворянското съсловие, към което сам принадлежи.

Чрез образите на Дмитрий Рудин и на ръководителя на кръжока, в който героят участва, Покорски, романистът иска да покаже личности, които са носители на новото. Бедата е, че Рудин е повечето мечтател, отколкото практичен човек.

Той вярно нарича себелюбието самоубийство, но не може да намери форма за плодотворна дейност, която да промени условията за живот.

У него надмощие има въображението, без да бъде подплатено с реална представа за участта на човека.

Така Тургенев продължава темата за „излишните хора” от „Дневник на излишния човек”. Въпреки тези слабости на героя, той намира в лицето на Наталия Ласунская човек, който го обича и подкрепя.

Помешчикът Лежнев обаче е антипод на Рудин и той открито посочва основната беда на Рудин - той не познава Русия и това е голямо нещастие.

За отбелязване е, че Тургенев сам е разбрал известен пропуск в изграждането на образа и затова при второто издание на романа добавя епизод, при който Рудин загина на парижките барикади през 1848 г.

Некрасов при оценката за романа вижда непълнота при пресъздаването на положителните черти от образа, а Чернишевски критикува красивото пустословие на Рудин.

А. В. Дружинин се обявява открито срещу гоголевската линия в руската литература. В „Библиотека для чтения” той помества през 1857 г. три статии за творчеството на Тургенев като го критикува за това, че заради пресъздаването на селския живот „общественият реализъм” бил се превърнал в мащеха за таланта на писателя.

Естетстващата критика доста силно огорчила изтъкнатия автор. В писмо до Боткин от март 1857 г. той споделя:

„Талант с особена физиономия и цялостност аз нямам, имаше поетически нотки, но те прозвучаха и отзвучаха - да се повторят не е възможно - те отминаха.”

Некрасов обаче го подкрепя: „Ти единствен от новите владееш формата - другите дават на читателя суров материал, в който трябва да намериш поезията.”

Въпреки тези тежки съмнения, присъщи на всеки истински талант, Тургенев написва „Ася” (1858) и публикува творбата в „Современник”.

Некрасов писал на автора, че повестта е прелестно хубава и в нея се долавя душевната младост, цялата тя е „поезия от чисто злато”.

От своя страна Чернишевски публикувал статия в сп. „Атеней”. През същата година Тургенев завършва романа „Дворянско гнездо”, който има изключителен успех и донася истинска известност и широко признание на своя автор.

Критикът Аненков посочва, че след „Ася” и „Дворянско гнездо” авторът им е укрепил репутацията си на обществен писател, психолог и живописец на нравите.

Чрез представителите на два рода - Лаврецки и Калитини, белетристът разкрива едни от най-вълнуващите сцени и преживявания в руската провинция.

Лиза е привлечена от добродетелите на Фьодор Лаврецки, докато Паншин, привърженик на западничеството, се противопоставя на неговия патриотизъм и защитата на самобитността на руската култура.

Романът е създаден в момент, когато на престола се изкачва цар Александър II и дава сериозни надежди за промяна на участта на бедните и онеправдани селски маси.

Затова Тургенев не приема статията на Добролюбов „Кога ще настъпи истинският ден?”, смятайки я за твърде крайна. Също така той не е съгласен с изискванията на Чернишевски, смятайки че критикът подценява художествената форма в изкуството за сметка на тенденциозността.

По природа Тургенев е доста умерен в своите схващания. Той е чужд на самоцелния героизъм и крайните радикални мерки. Въпреки че на вид е бил висок, едър и широкоплещест, по нрав той е доста сдържан, мек и боязлив.

Когато е на 19 години, намирайки се в Германия, той пътувал с кораб, на който избухва пожар и се показал доста уплашен, заради което по-късно често му напомняли. Политическата концепция е в епилога, в който Тургенев изразява вярата, че дворянското общество се нуждае от обновление.

Проблемът за съдбата на дворянското съсловие е значим и в романа „Обломов” на Гончаров, отпечатан в „Отечественные записки”.

Н. А. Добролюбов в статията си „Какво е това обломовщина?” в майската книжка от 1859 г. на „Современник” изтъква успеха на Гончаров, но отделя внимание и на „Дворянско гнездо”.

Критикът намира връзка между Рудин, героят от „Дневник на излишния човек” и „Обломов”. Добролюбов изтъква също, че докато критиката на либералите сочи поетизацията на дворянския живот в романа на Тургенев, то чрез драматизма, вложен в образа на Лаврецки, писателят вижда и назряващия конфликт с бездушните норми на крепостническото общество.

Д. И. Писарев още като студент анализира „Дворянско гнездо” и разкрива отрицателното си отношение към крепостническите порядки.

В „Русское слово” Аполон Григориев публикува статията „Иван С. Тургенев и неговата дейност по повод романа „Дворянско гнездо”".

Като славянофил критикът свежда Тургенев до „чист художник, влюбен в патриархално-крепостническия бит на помешчическата усадба.”

Критикът се възхищава от образа на Лиза, чието християнско смирение издига като идеал. П. В. Аненков се противопоставя на славянофила в „Русский вестник” през август 1859 г. Той смята, че Лизавета Михайловна Калитина не е същество, което безропотно се покорява на съдбата и че е неправилно да не се забелязва в нея протест срещу хора и обстоятелства.

Тургенев се отдръпва от „Современник” и публикува „В навечерието” в „Русский вестник”. Романът е написан в Спаское през юни - октомври 1859 г.

Сам авторът отбелязва: „Нов живот започна тогава в Русия - и такива фигури като Елена и Инсаров са предвестници на този нов живот.” Дмитрий Инсаров е в пълна противоположност на Дмитрий Рудин. Сякаш авторът с еднаквите лични имена е искал да подчертае това. Българският революционер е готов на саможертва за свободата на своето отечество. Заради това той увлича със себе си Елена. Чрез нейният образ е разкрит идеалът на писателя за „нов тип руска жена”.

П. В. Аненков в своите спомени изтъква, че при оценката на „В навечерието” обществото се е разделило на два лагера.

Тези, които хвалят творбата, са университетската младеж, класата на учените и писателите, ентусиасти за освобождението на угнетените - те приемат либералният възбуждащ тон на романа.

Светската част, обратното, била разтревожена. Тя живеела спокойно, без особени вълнения, в очакване на реформи, но които не биха били съществени и сериозни.

Но тази обществена група се ужасява от настроението на автора да повдига в книгата си „странни въпроси за правата на народа и законността, в някои случаи с воюваща опозиция.”

Критици като Дружинин и Боткин не дават висока оценка на „В навечерието”, дори смятат, че романът е по-слаб от „Дворянско гнездо”.

Във в. „Наше время” рецензентът отива още по-далеч като смята, че това е най-слабият роман на Тургенев. Обаче А. П. Плешчеев, поет-петрашевец, поздравява в писмо свой приятел, че е харесал „В навечерието” и изтъква, че „всичко жизнено, младо и мислещо ще бъде на страната на Тургенев.”

По-късно, в деня на погребението на Тургенев, излиза прокламация на народоволците, в която се посочва, че Инсаров и Елена не само са живи и родени от действителността образи, но, колкото и странно да изглежда това на пръв поглед - това са типове, на които подражава младежта и които сами създават живот.

Демократично мислещите хора в онези години са възприемали самото заглавие „В навечерието” като предвестник на предстоящи събития в Русия.

Желаещ да бъде в крак с времето, Тургенев успява да напише между август 1860 г. и юли 1861 г. романът си „Бащи и деца”, публикуван в „Русский вестник” 1862, посветен на Белински.

За актуалността на поставените парливи проблеми свидетелстват многобройните противоречиви мнения. Сам авторът казва, че „тази повест попадна като масло в огъня; сякаш нарочно беше нагласена, както се казва, точно на място.”

С излизането на Правилника за отмяната на крепостното право, обявен през февруари 1861 г., веднага се разбира, че реформата е непълна и тя продължава да носи крепостнически характер.

Царското правителство бързо взема мерки срещу надигащото се недоволство от непоследователната реформа, дори през лятото на 1861 г. временно е бил закрит С.-Петербургския университет, а студентите, участващи в демонстрации, са били арестувани.

Активните критици на реформата Чернишевски и Писарев са били арестувани през 1862 г. Самодържавието използва всички сили, за да спре развитието на демократичното движение, обхванало страната.

В „Современник” излиза статията „Асмодей на нашето време” от М. А. Антонович, който обобщава: „Романът не е нищо друго освен безпощадна и също разрушителна критика на младото поколение.” (Асмодей е водачът на разбунтувалите се ангели, който става символ на лошото, защото предизвика у хората постъпки с необяснима ярост, според книгата на Енох, потомък на първия мъж Адам.)

Но в „Русское слово” оценката на Писарев за „Бащи и деца” е положителна. Той смята, че Базаров като представител на младото поколение е силен образ и Тургенев е вникнал в неговия тип „и го е разбрал така вярно, както не може да го разбере нито един от нашите млади реалисти.”

В писмо до Достоевски Тургенев написал: „Главното лице е израз на най-новата ни съвременност.”

Желанието на писателя е било да разшири темите, породени от съществуващата крепостна действителност, да размишлява за културното наследство, за изкуството и науката, за принципите на поведението на човека и неговото възпитание, за обществения дълг и др.

Тургенев, въпреки че е отсъствал от страната, при своите връщания ярко е виждал съществуващия антагонизъм между помешчиците и селяните.

Самият той нарича Базаров нихилист и това определение впоследствие започва да се отнася към представителите на социалистическото движение.

У нас след Освобождението стамболовистите наричат представителите на либералната партия, а след това и социалистите нихилисти. В своите статии Захарий Стоянов често използва определението нихилисти за своите противници.

Въпреки това Тургенев не е възприемал крайностите и дори изпраща писмо до цар Александър II, в което му декларира своята лоялност, когато е бил даден на съд заради връзките си с Херцен. Това писмо става причина редакцията на „Колокол” да напише остра сатирична реплика срещу автора на „Бащи и деца”.

Проблемът за поколенията и връзката между тях е един от най-дълбоките и силни проблеми - и в живота, и в литературата, затова романът на Тургенев предизвиква широк отзвук и става едно от най-известните негови произведения.

Той прави често пъти опити за равносметка и не случайно с горчивина отбелязва: „Времето, в което живеем е по-лошо от онова, в което премина нашата младост. Тогава ние стояхме пред напълно затворена врата, сега вратата като че е малко поотворена, но да се влезе в нея, е още по-трудно.”

Във времето между 1865 и 1867 година писателят създава романът „Дим”, в който е искал да покаже непримиримостта на дворянството с промените, настъпили след отменянето на крепостното право.

В центъра на сюжета са изобразени група генерали от аристократическо потекло, които се надяват вътрешно да се възвърнат старите порядки. Затова и сатиричният стил отговаря на подхода на автора към неговите герои. Л. Н. Толстой отбелязва: „В „Дим” няма любов почти към нищо.”

Не намират широк прием сред читателите дори образите на Литвинов и Таня, затова Писарев в писмо до Тургенев го запитва: „Иска ми се да Ви попитам, Иван Сергеевич, къде сте дянали Базаров?”

Въпреки че повече от 15 години Тургенев живее предимно със семейството на Полин и Луи Виардо във Франция и Германия, а в края на живота си в Буживал край Париж, той е поддържал тясна връзка с руската действителност, следял е това, което става в нея.

Това изпъква и в романа му „Целина”, отпечатан в списание „Вестник Европы” през 1877 г. Той преминава на позицията на либералите, но не загубва критичното си чувство и отношение към изостаналостта и консерватизма, с надежда възприема революционно-народническото движение.

За „Целина” той изповядва пред М. Е. Салтиков-Шчедрин: „Аз искам да вложа в него всичко, което ми е на душата.” Затова образите на реакционните герой са представени изобличително и остро. Белетристът е търсили герои, които да отговорят на потребностите на младите и прогресивни хора, които са искали промени в Русия. По повод на критиките той заявява: „Младите хора не могат да кажат, че се е заел да ги изобразява техен враг, напротив, те трябва да чувстват оная симпатия, която живее в мене - ако не към техните цели, то към техните личности.”

Когато през 1880 г. в Москва е бил открит паметник на Пушкин, Тургенев произнася реч, той е приет много радушни и споделя: „Да, аз мислех, че, откровено казано, не съм нужен в Русия, че мога спокойно да остана в Париж… След всичко, което можах да видя и чуя тук, аз идвам до заключението, че трябва да се преместя в Русия…”

Продължителният престой на Тургенев в Западна Европа го свързва с някои от известните чуждестранни писатели. Проспер Мериме, авторът на новелата „Кармен”, го нарича „един от вождовете на реалистичната школа”.

Жорж Санд го нарежда сред учителите си. Датският литературен критик и историк Георг Брандес изтъква: „Нито един от руските писатели не се четеше така усърдно из цяла Европа, както Тургенев.”

Когато живее в Париж той се сприятелява с французите Гюстав Флобер (1821-1880), Алфонс Доде (1840-1897), Емил Зола (1840-1902), Едмонд Гонкур (1822-1896). По предложение на Флобер писателите се събирали един път в месеца на „ергенски” обяд и така бил образуван литературния „кръжец на петимата”.

Тургенев и Флобер са изпъквали с истински авторитет над останалите. Писателите са се срещали и в своите домове. За разговорите между „петорката” Ал. Доде казва: „Ние беседвахме помежду си сърдечно, открито, без ласкателство, без взаимни възхищения.” По-младият Ги дьо Мопасан, откритие на Флобер, се е наричал и ученик на руския писател и го определя като „гениален романист”.

Западните литературоведи свързват Тургеневото творчество с това на германеца Теодор Щорм (1817-1888), защото откриват връзка между техния метод на изображение и подход към обществените теми.

Писателите Хенри Джеймс (1843-1916) и Джоузеф Конрад (1857-1924) предпочитат Тургенев пред Достоевски и Толстой. Джеймс в няколко статии за Тургенев изтъква завършената форма на неговите произведения и „изящната деликатност”, с която изобразява живота, избягвайки вулгарността.

Владимир Набоков (1899-1977) споделя, че Тургенев „не е велик писател, но е приятен” и класира така петимата най-големи руски писатели: Толстой, Гогол, Чехов, Тургенев, Достоевски.

След смъртта на Тургенев Толстой казва: „Неговите разкази за селския живот завинаги ще останат ценен принос в руската литература, винаги съм ги ценял високо.

И в това отношение никой от нас не може да издържи да бъде сравнен с него. Вземете например „Живи мощи”, „Самотник” и т. н.

Всички те са уникални уникални истории и заедно с неговите природни описания това са истински перли, извън обсега на всеки друг писател!”