Атанас Звездинов

Левентът Дунав бърза, че отива
да изоре голямата си нива.
А тичат все подире му реките -
харесват го, задирят го горките.
След него тичат, всяка го желае
и колкото той повече нехае,
опитва всяка да го завладее,
за да забрави кой е и къде е.
Но той върви като добър орач,
сякаш не чува песен или плач.
Ала не знае, че ги носи вече,
от тях обсебен и на тях обречен.
Дори с езиците си най-различни,
те са неустоими, магнетични…
И го обзема някакъв покой:
Нима е той? Нима е вече той,
пленен от тези гласове неясни,
но влюбени, и затова прекрасни…
Пред нивата си спира омагьосан,
понесъл нещо и от нещо носен…
Прелива в нея придобита сила,
която изворите е спасила.
И без да се замисля и да знае
чия е тая сила, и каква е…

Братислава
юни 2016