Христо Черняев

Винаги съм се възхищавал от нейното лирично творчество. Всяка нейна творба винаги ме е привличала с нещо съвсем ново като настроение, обагреност и тоналност.

Лиана Даскалова е силно и оригинално явление в съвременната българска поезия. Стихотворният й слог е, колкото естествен, толкова и особен, само неин. Езикът й е богат, нюансиран. При нея той звучи изключително мелодично.

Тематиката на тази поезия е пъстра и разнообразна, какъвто е и животът на емоционалната многострадална българка. Всъщност цялото поетическо творчество на Лиана Даскалова е пронизано и свято осветено от една основна родолюбива нишка, нещо, което го одухотворява открай-докрай.

За това говорят дори заглавията на редица стихотворения: „Десиславо, ти си вечната…”, „На Боянския сбор”, „Балканът”, „Българска бродерия”, „Тодоровден”, „Соколарски лов”, „Моята Родина”, „Търново”, „Любов в Тракия”, „Мъдри женски занаяти”, „Заговезни”, „Нашето Черно море”, „Софийска улица”, „Ние”, „Наследство”… Там някъде тя ще сподели:

Колко е хубава тази земя лъчезарна!
Как със нейната хубост да се разделиш!
Господи, ако с дълъг живот ме дариш,
ще ти бъда през цялата моя смърт благодарна!

Поезията на Лиана Даскалова е светла и извисена. Не случайно поетесата казва:

На хартията като на съд съм,
ни душата си ще изкривя,
нито дрехата си ще разкъсам…
Но ще смая света навъсен
с нежни искрени празненства.

В унисон с основната родолюбива нишка творчеството на Лиана Даскалова е осезателно ознаменувано от ярката светлина на българското слънце. То свети като че от всяко стихотворение.

А пък и една от лирическите й книги - „Душа на открито” - се открива със стихотворението „Слънцепоклонница”, където тя - трепетната дъщеря на Тракия - като слънцемолка свещенодейства:

Слънце-слънчице, аз съм твоя поклонница
от косите до токчетата огряна.
Всеки твой лъч е за мене колонка,
по която се вия като лиана.

Аз съм цялата топла, аз съм пронизана
от лъчи, от изгарящо слънчево щастие,
аз съм облечена в слънчева риза
като слънчева невяста.

Слънце-слънчице, аз не знам да се кланям,
аз вървя по света като лъч отвесен.
Дигам нагоре своите длани
като ваза, поднасяща моята песен.

Другаде поетесата ще изповяда: „Ясно слънце, на теб имам сляпо доверие!”
В същата книга има дори цикъл „Слънчева система”.

Пророчески звучи стихотворението „Живея: весела, блажена…”, където „Ще каже Тракия”:

Ако с обида я засегне
завистник - кой ще го възпре? -
дванайсет рода мрачни, бледни
тракийски яростни царе
ще станат и ще викат страшно:
- Безумецо, не знаеш ли,
тя иде тука във сегашното
по път, изписан от стрели.
Оглася наши завещания,
когато пее и скърби,
тя осветлява начертанията
на героически съдби,
живее в нашите владения
тя, с поглед чист и тънък слух.
И жрица тя е на виденията
на светлия тракийски дух!

С какви трепети са наситени стиховете:

Моята Родина е на юг.
Затова когато пеем,
гласът ни трепери.
Когато танцуваме,
треперят телата ни.
Когато се смеем,
трепти светлината.

Когато четем стиховете й, в които има тръпка, жизнелюбие и езическа одухотвореност, поетесата сякаш ни опарва с дъха си:

Чувствувам кръвта си нажежена.
И се буди устремена, жарка
в синкавото огънче на вените
светлата душа на нестинарка.

(„В разгара”)

Осенена от страстното си вдъхновение, тя ще отрони - сякаш сребърни зърна-стиховете:

Миглите ми нощем загребват скреж
от сребристото звездно дишане -
сантиментален копнеж
да съгласувам себе си със възвишеното.

Майстор на римите, в стихотворението „Рими” Лиана Даскалова ще заяви категорично,

че като нас и те са все на края
от незачитане - или пък затова,
че във стиха и в любовта - те знаят -
най-важни са последните слова.

В стихотворението „Флорентински фонтани”, например, фантастично звучат стиховете:

Духайте високо и отвесно
струйките си вкусни!
Колко пяна, и печал, и песни
в мраморните устни.

… Ще спомена, че в полезрението ми са четирите знакови книги на Лиана Даскалова - „Душа на открито”, „И нарисува нейната усмивка”, „Софийска улица” и „Последна зима”, от които втората и третата книга съдържат избрани творби.

Стихът на Лиана Даскалова е крехък и ефирен, той е като лек полъх, като онова тихо и грациозно трептене на вечните водни кончета над реката на живота. Именно това прави стихът й устремен към съвършенство - едно от основните достойнства на творчеството й.

Докосвайки се до такава лирика, човек изпитва духовна лекота, макар че тази лирика същевременно има жилав корен, защото черпи соковете си от недрата на истинския живот.

Нали затова поетесата, вярваща в „тракийското си ясновидство”, някъде мимоходом ще спомене за „звездата на погледа” си, което ни подсказва защо са звездно озарени творбите й. Как да не извикват преклонение такива одухотворено-изящни стихове:

Вие се призрачно хороводът на аромата.

Ароматът е ангелът на тревата.
Навярно във вяска тревичка
ще е вдъхната една зелена душичка.

(„Не ми е до хляб…”)

Веднъж, спомнил си едно стихотворение на поетесата, където тя визира грациозната походка на млада негърка по някакъв мост, й казах, че когато тя, Лиана Даскалова, твори, също върви по белия лист със стъпките на балерина. И това е абсолютно така.

Нещо повече: Лиана Даскалова не пише стихове; тя ражда поезия. Тя е проводник на това, което й е подсказано свише. Поезията й излъчва южно българско лъчение и затова сгрява сърцата ни.

Нейните съкровени творби ни възвръщат позабравеното въздействие на чистата поезия, на която са посветени малцина. В тази поезия има възвишеност, ефирност и доближаване до божественото.

Има една поговорка ли, сентенция ли, че най-голямата сложност е простотата - нещо, което се доказва от творчеството на велики писатели и поети.

Без всякакви уговорки, мисля, че на това уникално правило е подчинена и поезията на Лиана Даскалова - най-голямата българска поетеса след Елисавета Багряна. Дарбата на Лиана Даскалова е осъществена в едно самобитно и ярко извисено лирично творчество.

Тънкото й перо има блестящи постижения. Там, както стана дума, всичко е слънчево. Всичко ореолно свети. Стилът - изискан, само неин. С уникални рими, които имат свой финес и същина.

Не само удоволствие е да четеш съпреживяваш такава поезия, но вживял се, човек се пристрастява към нея. Такава дарба за свеж поглед към далечно минало, към един невъобразим свят от българското не е придобита - тя е онаследена от духовно богати родове, от благородни деди.

От тази поезия често лъха на светла човешка трагика, особено в цикъла „Премълчавах досега”. Нещо много лично и интимно има в поезията на Лиана Даскалова, което затрогва:

Тоя живот исках не да го изживувам,
а да го извоювам,
тоя живот - да го отпразнувам!
Сложих на шията си самата зора бяла и чиста -
една дълга огърлица от сто и едно мъниста,
на ушите ми обички
като гроздчета,
в шепата ми пръстчетата -
като черешки в детска кошничка,
на нозете ми - танцувални обувки, литнали
във ветрища и валсове, и самите те беззащитни…

Ама кой ти е мислил за защита, за забрана, и за отбрана,
и за танц върху тръни, и за кръв, и за рана след рана?

(„Тоя живот”)

Плетката на стиха й е гъста и сложна. В неговата глъб се таи една много българска закваска - там дълбоко искри възрожденска жар - дали защото е онаследена от перущенската й закърмка. Мяркат се и езически моменти. Заедно с това изненадват радостно стихотворения като „Молитва за обновление” и подобни на него, с модерната си архитектоника, с внушението си и с особения си духовен повик.

А книгата „И нарисува нейната усмивка” е един лирофилософски шедьовър. Наред с великолепната поема за боянския майстор, Десислава и севастократор Калоян, тя включва и други шедьоври (с антични мотиви), като „Легенда”, „Памет”, „Дълг”, „Линия”… Там някъде поетесата съвсем загадъчно сякаш предрича вечността на творческото си дело:

Аз се врязвам в легендата, аз съм орисана.
На червеното мое бюро
някой ден аз ще падна звънка, пронизана
с острието на стих от сребро…

Лиана Даскалова е аристократка по орисия и по призвание. В творбите си тя създава атмосфера, движещи сили, натоварени с богат смисъл, с фини емоции. Тоест, например, когато споменава за хляба, тя няма предвид физическата му форма, а ни намеква за неговата жизнена същност, с една дума, разкрива душата на хляба.

Лиана Даскалова е уникално явление в поезията. Стихът й е омагьосан и омагьосващ, защото го вае като жрица. Тя не е просто сладкодумна, тя е златоуста. Нищо че не е още оценена както трябва - ще дойде времето и за това. Все сме си скъпи на истината, макар че я виждаме.

А тя - Лиана Даскалова - както казах по-горе, е една от най-големите и най-оригиналните български поетеси, лиричния тембър на която меко звучи в българското културно пространство. Да се чудиш тази изящна поезия от човек ли е сътворена!

Защото си опиянен и от музиката й, и от мъдростта й. Там протича нещо искрометно и голямо, което е закодирано дълбоко в душата и сърцето на поетесата и то е нейна съдбовна същност. Може би това обуславя и факта, че погледът на Лиана Даскалова в голяма част от творчеството й е вгледан във вечното.

В този ред на мисли искам да спомена една съкровена лирична нейна книга - „Последна зима”, изцяло посветена на най-близкия й човек в живота, напуснал го внезапно, на големия писател - сърцевед Стоян Ц. Даскалов. Книга - духовен подвиг и преклонение, подобни на която почти не могат да се посочат…

Ще бъде грехота, ако не изтъкна едни от най-ярките лирични творби на поетесата: „Изкуството”, „Майка”, „Вживяване”, „Лачени обувки”, „Душа на открито”, „Витрините”, „Би трябвало”, „Беззащитност”, „Достояние”, „Молитва за обновление”, „Капитан Енглендер”, „След първия работен ден”, „Съдба човешка”, „Слово за Людмил Стоянов”, „Носи в неделен ден червена дреха”, „Люляци и кипариси”, „Мемориална плоча”, „Следователно съществувам”, „Атмосфера”, „Премълчавах досега”, „По хълма в нощ, когато дъжд ръми”, „Дългокосата”, „Тоя живот”, „Обичай ме”, „Рими”, „Годишнина от сватбата”, „Сватбен пръстен”, „Край река Тиса”, „Снимка”, „Бройте капките”, „Книга”, „Страшният съд”, „Не,не бива…”, „Неделен снежен монолог”, „Катедралата на Моне”, „Портрет на баба”, „Дойдох на нивата”, „Дом”, „Заклинание”, „В неделя бях в Бояна”, „На гроба”, „Забавеният полет на пчели”, „Сподоби ме, есен…”, „Опитно зайче”, „Златната планина”, „Знамение”…

Лиана Даскалова е автор на поредица стихосбирки, сред които „Признание”, „Нишка”, „Старата къща” - поема, „Тракийка”, „В огледалото”, „Черни лебеди” - поеми, „Пръстени”, „Романтични портрети”, „Рози”, „Човекът, който събуждаше слънцето”, „Лятна къща”, „Седмата душа”, „Вечеря на свещи”, „Рими” - избрани стихове, „Люляци и кипариси”, „Избрани поеми”, „Ходене по водата”, „Душа на открито”, „Последна зима”, „Софийска улица”, както и десетки книги за деца и юноши. Тя е преводачка на творби от Едуардас Межелайтис, Зулфия, Жана Кифер, Ана-Мария дьо Бакер, Луиза дьо Видморен, Луи Арагон, Рьоне ги Каду и др.

…Ще река, че поезията на Лиана Даскалова е силна с богатата си образност и метофорика и най-вече със своя интимен тембър - привлекателен и покоряващ. Не случайно в една от новите си книги в стихотворението „Молитва за обновление” поетесата, като свое откровение, вметва:

И от моя глас
като мед от липите
се рони
една свежа поезия млада и луда!

Поезията на Лиана Даскалова сияе от багрите на пъстрата й палитра. Това е поезия фина и изтънчена, бих казал, ефирна, ако не беше толкова земна. Тя има бисерен вътрешен блясък. Перлите на тази поезия са скъпоценни, защото са родени в кристалното лоно на сърцето на поетесата.