Лалка Павлова

(фрагмент от монография)

Историците обикновено определят периода 1208 - 1218 година като „временен упадък” на българската държава, мотивирайки се както с поредицата от загубени области от българските земи заради липсата на военно-стратегически умения на българския цар Борил, така и с вътрешно-политическата криза, резултат от разрушената връзка между държава и народ по време на неговото управление.

Същият този период обаче през погледа на главния редактор на „Книги - News” Стоян Вълев има други измерения - „…ако в Търново имахме български цар, в Константинопол пък българка бе латинска императрица” („Дъщерята на Калоян възсия като латинска императрица”, Литературен свят, бр. 6, 2009 г.)

Това е исторически факт, но ако днес българският читател знае, че Мария, дъщерята на Калоян, е тази латинска императрица, то той не го дължи на кратките информативни бележки на хронистите от онази епоха, вписани сякаш мимоходом между характеристиките на балканките владетели, а на романа на Фани Мутафова „Дъщерята на Калояна”.

Интересен е подходът на писателката при изграждането на наратива на романа, в чиято фабула образите на главните герои Борил и Мария са представени паралелно като контрапункти както в отношението им към държава и народ, така и като личности със своя ценностна система.

Бих казала, че при Борил е използвана низходящата градация при моделирането на тези отношения, докато при Мария масирано е наложена линията на възходящата идеализация на образа й.

Затова в хода на действието колкото повече държавникът Борил „разочарова” читателя, толкова по-силно „засиява” в съзнанието му интелектът, дипломатичността и силата на хуманното държавническо мислене и действия на Мария, дъщерята на цар Калоян.

Белетристичния талант на Фани Мутафова блясва най-осезаемо именно в изграждането на нейния образ, защото ако за другите Асеневци, част от които е и Борил, съществува достатъчно историческа информация, то за Мария тя е изключително оскъдна и писателката трябва сама да я „създаде”, надграждайки над минимума от факти, в които не е посочено дори името на българката, станала латинска императрица.

Така, на базата на краткия фрагмент в Хрониката на Робер дьо Клари и на противоречащите си бележки в изследванията на българските историци, Мутафова разгръща едно широко белетристично платно за човешката съдба на „дъщерята на Калояна”, превърната в романтично извисена нравствена митологема.

А това става значим художествен факт благодарение на контрастното паралелно изграждане на образите на Борил и Мария, изведено на няколко нива - във взаимоотношенията им с народа и богомилите, в държавническите им способности, в отношението им към знанието, в ценностните им системи, в особеностите на характерите им, дори и в сферата на интимно личното.

Ако народът вижда в лицето на Борил поръчителя на убийството на Калоян и узурпатора на царската корона, то Мария възприема като своя покровителка и защитница, на която отдава цялата си любов:

„Запленен от пъстроцветната игра на кадифените и сатенени талази, на скъпите камъни и златото, народът мълчеше, забравил да поздрави своя цар. (…) Изведнъж той трепна. Далече зад него се понесоха несдържани, нестихващи възторжени ликувания. Войскарите се раздвижиха, стегнаха редиците си, струпаха се да правят път на една кочия. (…) Изведнъж той разбра. Позеленя. Ядно стисна юздите на коня. Как не се бе сетил дотогава? В четвъртата кочия беше Мария. Дъщерята на Иваница…”

Борил е духовно ограничен човек, той се интересува единствено от материалното, затова не само непрекъснато увеличава налозите над и без това крайно обеднялото население, но и разточително харчи наследството на малолетната Мария, възползвайки се от правото си на неин настойник.

Дори и стремежът му към короната е продиктуван от ненаситната му алчност, защото властта означава и богатство, и пари, и удоволствия, и възможност за трупане на имоти.

В противовес на него за младата Мария истинското богатство е в познанието за света, за неговата история и култура, затова от малка се учи да чете и пише не само на български, но и на латински и френски език.

Интелектуалният потенциал на една личност, особено когато тя носи отговорността за настоящето и бъдещето на държавата, е от изключителна важност, защото от него до голяма степен зависят правилните или неправилни решения, които взема в стремежа си да разреши онези значими конфликти, които предопределят съдбата на целия народ.

Лишеният от широки познания Борил, въпреки че председателства Събора срещу богомилите, не води лично спора по богословските и социалните проблеми, а предоставя тази функция на архиереите на отделните области.

Затова и Съборът не достига до подходящи мирни политически решения на проблема, което налага Борил да използва различни форми на насилие, довели до обратния резултат - на мястото на десет изгорени или обесени богомили се появяват сто.

Това увеличава още повече дълбоката пропаст, която дели цар от народ, който вижда не в Борил, а в младия Йоан Асен своето спасение. Императрицата Мария е представена от Мутафова като контрапункт на държавника Борил.

Със силата на своя прозорлив ум и човешка мъдрост за кратко време тя успява да види и разреши такива значими проблеми на Латинската империя, с които дори и далновидният владетел Анри не е успял да се справи:

„Нейната волева и властна природа, асеновската кръв, я увличаха в държавните работи и наскоро тя взе юздите на всичката управа, наложи навсякъде своето желание, стегна непокорствата, разсея недоволствата. Докато преди даваше само съвети на императора, сега като регентка тя изцяло бе взела властта в свои ръце и управляваше с известната упоритост и несломима воля на Иваница. Всеки диреше при нея утеха и защита от неправди или гонения, тя разрешаваше с мъдрост и правда споровете, казваше последната дума в дългогодишните разпри.”

Пряката характеристика на държавническите умения на българската императрица Мутафова аргументира чрез поредица от конкретни ситуации, в които осезаемо се усеща хуманната й силата на владетел, за когото справедливостта е основополагащ принцип при вземането на решенията - за разлика от Борил, който се ръководи единствено от собствения си интерес.

Тясната връзка с проблемите на всички социални групи и национални общности в този мега град, какъвто е Константинопол, изострената й чувствителност към проблемите на обществено онеправданите, съчетани с мъдрост, толерантност, човешка съпричастност и благородство, й позволяват да разрешава проблемите без насилие, с взаимно разбитателство, и я превръщат в един от най-значимите и уважавани владетели на Балканския полуостров.

Нейната „желязна ръка” умело отстранява „негодните и недостойните”, добре познати в общественото пространство. Възвисява във власт „най-способните, най-честните и безкомпромисните”, с което спечелва уважението и доверието и на латините, и на ромеите.

Тя не отблъсква, а привлича, приобщава и сплотява - способност, която липсва на владетеля Борил. В нейния образ Мутафова съчетава на пръв поглед несъвместими характеристики - този мъжки тип държавническа дейност с нежния финес на женската ? физика:

„С възхитителна усмивка и царствена гиздавост Мария приема поздравленията. За всекого има по някоя любезна дума, казана на фрушки или гръцки. Висока и стройна, с плътно прилепнала в тънката й снага руба от гълъбов сатен, с наметка от ален аксамит, подплатена с хермин. На челото й искри диадема с дълги елмазени висулки, спуснати по пет реда край ушите й. Наметката й се крепи с рубинена аграфа. Цялата й носия е смесица от византийски и западни одежди. Всички са поразени, омаяни. Това ли бе дъщерята на Йоанициус? Варварката, дошла от далечната земя на скитите… Младите баронеси и патрицианки изтръпват пред повелителния й взор. Смирено свеждат чело над ръката й, отвръщат смутени и заруменели на въпросите й. Анри не сваля очи от нея, горд, безумно щастлив…”

Всяка дума , жест и действие на Мария магнетично привлича и покорява. Трудно е да се повярва, че зад това „нежно лице” и зад тия „светли, невинни очи”, се крие „толкова несломимост, толкова гордост, толкова коравост”.

Никога до този момент „варварка от Хем” не е сядала на такъв висок престол. Нито по времето на страшния Крум, нито на великия Симеон. Така Мутафова създава мита за българката, владетелката на Константинопол, града на градовете в света, подчинила на своята воля огромната Латинска империя.

Акцентът върху някои детайли от облеклото на Мария също не е случаен. Мутафова добре знае, че облеклото е знак за интелект, култура, ерудиция и възпитание. Само два щриха от него са достатъчни, за да разберат присъстващите, че Мария не е просто жената, съпругата на император Анри, а е мост между Европа и Балканите, между техните цивилизационни статуси, гаранция за тяхното толерантно съжителство.

Но те са показател и за още нещо - независимо от „реверанса” й към Европа, корените на душата й са пили земните сокове тук, на Балканския полуостров, който някога са владели нейните деди, и тя ще отстоява своята идентичност с цялата болка и изгарящ огън на родовата си кръв.

Дори и в най-личен, интимно-емоционален план. Борил е неспособен на такива чувства - увлечението му по Целгуба не е вик на сърцето, то е трамплин към властта, към короната на Калоян, то е средството, чрез което постига амбициозния си план, макар и с престъпление срещу рода, чиято издънка е и самият той.

Въпреки че изгражда образа на Мария като своеобразна митологема, като героиня от приказките, Фани Мутафова съумява да я „очовечи” и доближи до читателя чрез личната й драма - в нейната душа се води жесток, безкомпромисен двубой между законите на сърцето и законите на разума, между любовта й към латинския благороден владетел Анри и любовта й към отечеството.

Неслучайно Мутафова създава и такъв забележителен образ на държавник, войн и благородник в лицето на Хенрих Фландърски - той трябва да бъде достоен за нейната обич.

Колкото по-силна е любовта й към него, толкова по-дълбока е болката в сърцето й, толкова по-трудно е изпълнението на клетвата пред народ и отечество, изречена на гроба на баща й. Многократните повторения на едни и същи текстови отрязъци с поредица от тревожни питания в наратива на романа акцентуват силата на тази вътрешна драма, която постепенно придобива трагически измерения:

„Коя бе тя?
Кой бе нейният дълг?
Не беше ли длъжна законната съпруга на Анри, императрицата на Константинопол, да брани и защитава държавата на мъжа си? Нима тя не беше вече латинка, владетелка на толкова люде, които доверчиво бяха оставили съдбините си в ръцете й?
Но не беше ли тя дошла в столицата на пришълците със смъртна омраза и клетва в сърцето си? И тази клетва чакаше своето сбъдване. Костите на Калоян не бяха отмъстени. Узурпаторът разсипваше родината й. Йоан Асен очакваше в Киев надеждна вест. Богомилите се надяваха на нея за защита и опора в жестоките притеснения…
Нека делото й бъде грях. Тя го поемаше връз себе си.”

Страшният избор, който прави на кръстопътя на смъртоносно раненото си сърце, е категоричен и окончателен - разделя отровата на две равни части: едната е за Анри, а другата е за нея. Така остава вярна и на двете „половини” на сърцето си - на любовта към благородния латински император Анри, враг на България, но и на дадената клетва пред костите на баща си и българската земя.

В стила на приказното, легендарното, митологичното е изведен и последният отрязък от живота на Мария - реално тя не извършва греха на убийството, защото Съдбата е повелила друга ръка да сложи отрова в чашата на Анри.

Но Мария е християнка. Тя знае, че щом вече е решила да го стори, все едно че го е сторила - „Грехът си е грях.” Затова няма правото на друго лично щастие освен това, че е дъщерята на Калоян, че е сбъднала мечтата на баща си и на няколко поколения български царе градът на градовете в света, Константинопол, да бъде под скиптъра на българи.

Благодарение на таланта си на романист, Мутафова ни дарява един великолепен словесен мит, без който бихме се чувствали по-малко българи.

Такива чувства изпълват душата и на Стоян Вълев, когато пише: „Дъщерята на българския цар Калоян седна на престола в Константинопол. Макар и само за три години, тя бе владетелка. И ако в Търново имахме български цар, именуван Борил, в Константинопол пък българка бе латинска императрица. Пред нея свеждаха глави и се кланяха латинските сановници и вперваха жадни очи в българската й красота. Нека я запомним така - величествената Мария на трона на Латинската империя. Националното самочувствие се гради и на такива спомени - как българската красота възсия в световния град, а нейното име бе просто Мария. Българка.”