СЪМНЕНИЕ
Откриха го!
Потупаха ме по рамото!
Добре било!
Приличал си!
Разотидоха се…
Останахме само двамата, като някога, преди години, когато, докато можеше, рисуваше, когато и го приемаха, и го подиграваха, и го отминаваха, и го мислеха за луд.
Купуваха го, макар и за стотинки, и преживяваше!
С годините се промени, попрегърби, закуцука, запрепъва се, скри се, потъна в полусрутена къща, притихна, броеше стотинките дали ще стигнат за хляб.
Забравиха го, изоставиха го и го изнесоха от там, да го заровят нейде, където и трева да не никне на праха му.
Поникнаха бурени.
Изминаха години…
Той в буренака, картините му и в галерии, и в замъци, и в палати, търсеха се, препродаваха се, и не за стотинки, а за жълтици и името му нашумя.
И от срам ли, или че са поумнели, тогава решили, и да го удостоят и да го увековечат, та ме извикаха, да го изтипосам!
И го изтипосах!
Отляха го от бронз, полираха го!
Заблестя, засия!
Качих го на постамент от лъскав, полиран гранит.
Пред него, припалвам цигара от цигара, обикалям, гледам.
Скелет, наметнат с нещо!
Приведен, подпрян на тояжка,…
Отгоре глава - голяма, гола, ръбата!
Той е, прилича си.
Прилича си, но не говори!
Нещо както трябва не съм направил и пак, като всеки път, когато завърша нещо и застана пред него, да го огледам, ми се приисква отново да го започна.
И пак, като го завърша, няма ли пак същото да направя?
Сигурно.
Навици.
И съмнение - стана ли, не стана ли?
Гледам, мисля си…
Какво пак не направих, какво няма, та не проговаря?
Пак припалвам, пак примижавам.
Приведох се, нещо като въглен съгледах и не разбрах, ни кога го взех, ни кога под името му надрасках:
„Умрях от глад!”
Отдръпнах се!
И го чух!
Проговори!
Изтръпнах!
Нима?
Нима направих нещо, от никого неправено?
Нима ще вляза в историята с шедьовър?
Гледам, гледам, но…
Пак ме загриза съмнение!
Какво му е оригиналното?
Това, у нас, може да се изпише под хиляди имена.
И под моето.
Нима пак сгреших?
Какво ми поръчаха?
И какво направих?
Паметник на един човек ли?
Паметник на един народ ли?
