НОВО ДАРОВАНИЕ В РАЗКАЗА
Васил Венински е сравнително ново име сред родопската творческа интелигенция. Преди години той представи в обемист труд историята на просветното дело в с. Павелско.
Там някои моменти са обрисувани с белетристично умение, но доминира краеведческото изследване.
Учителствувайки в родния Рупчос - край със солидни просветни традиции и творчески потенциал - той е свързан кръвно и духовно с неговия бит и драматично минало; в душата му живеят легенди и предания, минавали от дядо на внук като свещен завет.
В началото на 2007 г. той ни зарадва с първия си сборник разкази „Деребейски времена”. Самото заглавие ни връща в робските години, когато родопчани е трябвало да отстояват народностната и верската си идентичност, човешката си чест и любов. Времена на злодейства и беззакония, на драматични ситуации и трагически съдби.
В разкази като „Мъст”, „Грях”, „Злодеяние”, „Кара-севда” и др. напрежението е така сгъстено и покъртващо, че напомня „Нещастна фамилия” на Васил Друмев и някои от повестите на Любен Каравелов.
Не става дума за пряко подражаване на класиците от Възраждането, а за сходство на изобразяваните тегла, които пък учат българите на съпротива и справедлива мъст.
Героите на Венински са люде на мирния труд - овчари, земеделци, гурбетчии - но те имат свое достойнство и чувство за семейна чест. Козарят Горан млад ще стане жертва на насилието, ала синчето му носи в кръвта си завета на възмездието и макар и след 20 години то ще настигне злодея.
В разказа „Грях” старият рупчоски свещеник приема изповедта на Вълчо кехая, от която и камъкът ще заплаче с кървави сълзи. Разделен като дете със сиротинката-сестрица, след двадесет години той насила е замесен в престъпно суеверие.
Премеждията на героя се градират и повествованието внушава вечните истини за греха, покаянието и изкуплението.
В други разкази насилието отстъпва пред човещината. Кадъната на Кара Бекир ще помогне на нивата на самотната Милица при раждането.
Човешката благодарност на Златил за стореното добро ще пречупи господарската надменност и злост на турчина, между двете семейства - християнското и мюсюлманското - ще се установи такова приятелство, че ще извика неприязън и в двете религиозни общности /разказа „Достлук”/.
С античен трагизъм е наситена любовта и съдбата на Момчил и младата туркиня Емел. Те няма да се радват на милата си рожба - дошла като светъл лъч след премеждия и страдания, но майка му баба Мика ще ги зарови в един гроб, въпреки верските закони, защото любовта стои всичко.
Разказът завършва с думите „Нататък почна да се моли ката ден - до обед на Аллах, а след обед на Господ, белким просрочат мъничко дните ?, та да поотгледа рожбата на тая небивала „кара-севда”.”
Най-високо бих оценил разказа „Хайредин паша”, завладяващ с психологизма и философията си. Взет за еничарин край горящото манастирче, след десетилетия българчето ще се завърне инкогнито като турски големец.
Родният край и детските спомени ще предизвикат силно вълнение у героя, което придружаващите турци и българи така и няма да разберат. Пътеки и дървета, ниви и хармани, руините на манастирчето наливат умиление и болка в сърцето му.
Той отваря подарената му клетка и пойната птица литва на свобода - една чудесна метафора на съкровените му преживявания! „Сетне везирът бавно заслиза надолу. Там вече го чакаше Ахмед ага, който мигом започна теманетата, но Хайредин паша властно го спря и почна да му говори. Какво си казаха двамата, никой не разбра, но насетне Тъмрашлията изненадващо намали харача в нахията и въпреки че дотогава почти не стъпваше в Павелско, взе начесто да прескача насам…”
Потърсете и прочетете тази книга. Дайте я и на своите близки да я прочетат, защото тя не е книга за разтуха, а буквар по състрадание и милост, по достойнство и покаяние, по родолюбие и човещина.
2007 г.