Елка Няголова

ЛЕБЕДОВ ДОМ

Плетох-разплитах, плетох-разплитах… Животът
твърде капризна плетка май се оказа.
Свършва кълбото. Вместо ръкав - крилото
лебедът крие. Както и аз във пазвата

стриктно укривам болката си недоплетена.
Даже напротив: Eто, Живот, усмихвам се.
Капе кръвта ми - мастило за луди поети.
Капят очите ми, всъщност - техните стихове.

Няма такъв абокат, който кръвта да спира!
Думи, души и живот капка по капка изтичат.
Има ли Лебедов дом? И къде се намира?
…Тази вис глухо мълчи. И безмълвно обича.

Бримка-наметка, бримка-наметка, но свършва
нишката тънка. Какво, че е от коприва!
Лебедът маха с крило и облак избърсва.
Ангели няма. Съдбата играе на криеница.

Лебеде мой, с една ръка стигнал небето,
знам, не ти трябва тази копривена риза.
Голи, по кожа сме всички луди поети!
Нито плетачка ти трябва. Нито Елиза.

Смях и сълза. Наметка. Смях и сълза…
Свършва кълбото. Този ден вече догаря.
Без ръкав светна ръката ти гола по залез.
Точно така я искам!
Да може да гали.

ДЕЛФИНИ В СОЛУН

На Таня и Христос Хартомацидис

Изгубени. След своя сън за Солун.
Безхлебно е небето над делфините,
които са превърнали във сол
любовите си, безвъзвратно минали.
Сред пъстрата сезонна въртележка
смутени са от своя сън делфините.
Наяве - сън. Събуждането тежко е.
И скъсана е лентата на филма…
Делфините прощават се със Солун…
Сами излизат. Древногръцки хор са.
Безхлебно е небето. И безсолно е.
Къде без сол на тази рибна борса?!
Делфините, които пяха дълго
един за друг една и съща песен,
сега вървят по този бряг прегърнати,
но нотите, но нотите са есенни!
И от любов не могат да заплачат.
И от любов не могат да запеят…
Мастилницата на морето в здрача
разлята е - от Солун до Пирея…
Защо пред нас се случи този филм?!
Защо сме им - свидетели за края им?!

На сушата и ние с теб делфини сме.
Но кой, но кой морето ни открадна?!

ПЕСЕН

На Ирина Петрова

Боже мой зеленооки! (Като при Окуджава…)
Този живот не го мога. А песента продължава.

А песента се промъква между онези два облака.
Бързо в душата се мръква. (В човешка душа особено.)

Дълго глаголства вятърът, място да си измоли.
Как да му хванеш вяра, като все в чужда роля е.

Боже мой, който чуваш клоните как бълнуват,
щом листопадът чувствен жълти чорапки събува;

Ти, който знаеш още как свлича по триста кожи
старият орех нощем, а сутринта тревожен е;

Бледен дим вие се тънко - душа на птица излита.
Боже мой, още е тъмно, за песента ми не питай.

Крие се в стария орех, чак под кората завира се.
Песен! Лети ли нагоре, тя вече няма умиране!

Скоро ще светне, скоро… Но Окуджава смутен е:
Плаче ли, пее ли коренът? И той като мене…

МЪЖКАТА РИЗА

А мъжката риза - писмо последно,
от женска ръка написано.
И ни една буква във него не е
фалшива или измислена.

Там всяко докосване до простира
напомня на първата ласка.
И птиците прилика с нея намират -
в еднаквостта на крилата.

Размахва ги ризата - луди ръкави
небето бездънно прегръщат.
Но никой не вижда: те всъщност правят
трипръст благослов за къщата.

А после - ютия. Искри белотата,
по-бяла от бялата обич…
А Той се обръща едва на вратата,
загрижен за своята точност…

А Той, не прочел писмото й тайно -
край всеки илик и маншетите,
Излиза, но сякаш че не от стаята,
отскубва се от сърцето й.

Мъже, неграмотни за тайнописа,
езика птичи не знаете.
И целия свят сами доизмисляте,
но чужденци сте във рая…

…А малкият пръст така я боли -
опари го… Но ще го скрие.
След раната - белег. Ала дали,
дали е все пак от ютията?

ОНЯ ВАЛС

Точно в среднощ, във дванайсет
ще избягам от залата.
Туш ще са всички нарциси,
извалсували валса си…
Взрени все тъй в деколтетата,
няма даже да знаят,
че обувката ми просветва
на стълбището в края…
Копче скъсал под папионката,
диригентът ще бъде волен,
ще поглежда към нотите - колко
такта има още в живота.
Нови някакви смешни рицари
ще нашепват моите строфи,
а в ръцете им куклите слисани
ще сънуват пантофката…
Ще преплитат нозе в три-четвърти,
под бретона ще гледат важно,
ще се спъват във мислите често -
този валс е висш пилотаж!
С този валс проверява животът
кандидатките за принцеси
и не е във бретона кодът му,
и съвсем не е толкова лесен…
…Ще ме търсят напразно след бала,
два-три стиха ще сричат будни…
Ще си мислят, че слагат начало,
стъпили в мойта обувка.

ОЧИТЕ НА МАМА

А мама внезапно прогледна! Отвъд есента и нататък,
където успя да намери в небесната карта и татко.

Оттам той рисува за нея, дори със очи завързани,
букет теменужки - нежност, която тук стига бързо…

И мама прогледна! Оправя с трепереща длан покривката.
И в книгата поглед заравя. И буквите днес не се крият!

Един по един пристъпват любими поети до мама,
но в самотата й тъмно е, защото мене ме няма!

Пак някъде другаде броди духът ми - песен разплискана.
И Бялото облаче родно прокапва в мен, искам-не искам.

Такова едно, притихнало, преглътнало вик пронизителен,
досущ като този мой стих е, примесен на мама в сълзите…

Как беше текстът докрая? Не помня куплета последен.
А мама запява - знае го, щастлива е, че е прогледнала.

И всичките стръмни небета в душата ми кацат чисти.
И Бялото облаче свети - припърхва на мама в очите.

МЪЛЧАНИЕ

Държи пръста ми, срязан надълбоко,
баща ми. И реди уроци ранни:
- Недей да плачеш. Не показвай болка,
че става двойна всяка лична рана.
Сега търпи, със йод ще я намажа.
Ще щипе. И ще искаш да извикаш.
Но ти търпи. А после ще си кажеш,
че даже и със нея се привиква…
Моли се само да кърви пръстът ти,
докато все по-трудно си прощаваш.
И сграбчва те неистово сред Пътя
пак спазъм див. Но във душата!…
…Години вече пускам във реката
хартиените лодки със пробойни.
Приятели ги пълнеха със кал!
А аз мълчах след всяка нова болка…
Не се научих - лодка е сърцето.
Потъва, щом тъгата я препълни.
И само с фара си Любов му свети.
Но нелюбов сто пъти го препъва!
И искам да се нарева на воля,
страхливо пред вълна да се прекръстя.
Пробойната затъквам цял живот.
Да, точно със порязания пръст!
Укривам вече раните с години.
Сърцето зее, блъска се отчаяно…

И виждам татко да превързва с бинта
не пръста ми, а моето мълчание…

РАЗПЕТИ ПЕТЪК
или
СПОМЕН ЗА БАБА

В този ден не вият гнезда даже птиците.
А пък облакът стиска сълзата си с мъка.
Всеки кръста си с двойни усилия мъкне,
додето запалят звездите мътни аплици.
В този ден невидима сянка кръга обикаля.
И отваря тайна врата. Прещраква резето.
Преди много години баба ми сянката взе.
Ей така си я грабна от нас! И коня подкара.
Той не беше кон като кон, а сила митична.
До земята се стелеше гривата му сплъстена.
А пък баба бе малка. Все плетеше нещо за мене
и кълбото след нея като живо подтичваше.
Но в разпетия петък ръцете й в скута почиваха.
И добавяше: „Днес и птица не вие гнездото си.
А душата от скръб в този ден е сама и бездомна.”
И отново полагаше длани сред скута си чинно.
После дълго мълчеше. И така оплакваше Бога -
да не бъде сама Богородица в своята мъка.
Беше тежко тогава, когато баба замлъкваше.
А невидима сянка размотаваше сръчно кълбото.
Днес за нещо си шепнат тревожно пак птиците…
В тишината на петъка долавям дъха и на баба.
Тъй отдавна я няма. Навярно там, на огъня слаб,
тя за Бога вари от коприва лечебна чорбица…

СНЕГОВЕТЕ В МЕН

Безкрай се сипе това сито Божие…
Светът пред Коледа е все тъй ням.
Усещам му диханието с кожата си,
защото цял век Любовта я няма.
Защото цял век хората изкачваха
измислен връх. А стигнаха до края му.
Днес лешоядите наоколо са кацнали
и чакат да отстъпим своя рай…
Тъмнеят по снега, но не успяваме
ни нощем в битката със тях, ни денем.
И тъпчем в пещерата суха плява,
но липсва ли любов, е все студено.
Грабливи птици! Как не са разбрали,
че раят е в душата, не наоколо…
Вали снегът в сърцата ни корави,
престанали да чувстват чужда болка.
Дали Мария - бедната, ще може
да ни дари отново Своя Син?
Така безкрайно дълго Го тревожим,
че Тя навярно вече няма сили…
Едно дръвче, само пред пещерата,
превива се и от душа се моли…
То иска малко: Господ да му прати
гнездо и жълти човчици сред клоните.
Така и аз. В стаеното беззвучие
към „Отче наш” и хляба се завръщам.
Навън снегът очаква мойте внуци
да изрисуват стъпките към къщи…

ДЕЦАТА СЕ ЗАВРЪЩАТ

Броените дни по Коледа са сняг на дланта ни,
в молитвите български в будни нощи възпяван.
Вали светлина и светът ни не е вече тъмен,
но сняг! - преди да въздъхнем, и той се стопява.
В броените дни преди Коледа се връщат децата.
И всички световни летища за дни опустяват.
Децата! Във Тихата нощ - най-святата цялост.
Най-белият сняг сред празната наша държава.
И палим свещта. И трапезата глухо наричаме.
Преглъщаме. И озаряваме с усмивки очите си.
Снегът вън вали и вали… От толкоз обичане
нощта като ден е светла. И някак, по-чиста е.
А хлябът на масата днес, само днес (!) не горчи.
Сармичките дребни са колкото спрените сълзи.
Децата ни! Нашата светла огромна причина
да сбъдваме този живот тъй, както се сбъдва сън…
Децата протягат ръце и лицата им светят.
Вън всяка снежинка лети, света да прегърне!
А може би просто отгоре ги пускат поетите,
които не могат вече за Коледа да се върнат…
Децата ни сричат родните думи докъсно…
Виелица вее-завява следите им в здрача…
А гладен врабец сред преспите рови и търси
най-светлата песен.
За да не заплаче…

СПОМЕН ЗА КВАРТАЛНИЯ ОБУЩАР

Беше дълга следата в снега. Затова
все по нея вървях. Но така и не стигнах.
И през цялото време си мъкнех товара.
Но си пях! Ала днес внезапно утихнах.
И каква ти тук песен?! Прокъсах обувките.
Ала пътят извива и не знае пощада.
Вълчи вятър беснее и върхарите брули…
Вълци вият - аз мисля си за обущаря…
Той пътеки и пътища, знам, не сънува.
Той езици не знае. Нито вълчи наречия.
Обущарят ни стар е от котата Нула,
от която потегля кварталната вечност…
Само вечер, ах, вечер, когато заспива,
обущарят ни вижда все пътища чужди.
Затова през снега вървя, без да спирам,
вместо него се радвам на зимното чудо!
„Тез обувки сами да те водят, където
и орлите не стигат, а само надничат.
И с обувки, и без - все летят си поетите!” -
обущарят с усмивка пред път ми нарича…
Ще разкажа на майстора, когато се върна,
че по пътя си чула съм глутница пак,
че със боса душа на върха съм прегърнала
един влюбен във мене вълк-единак.

КАПРИЗ

„Идут белые снеги,
как во все времена…”
Евгений Евтушенко

Ще бъде сняг! Ще бъде дълъг сняг!
Като във стих на Женя Евтушенко…
Елен измислен през снега ще бяга
и моя свят ще прекоси нощес…
Ще преброи пред белия ни праг
следите на премръзнали врабчета.
Да влязат вкъщи, ала няма как -
безбройна е момчешката им чета.
Тъма. И маса. Свещ. И ти пред нея.
Вали стихът в очите ти самотни.
Да можеше да прекосиш поне
отново с мен - ръка в ръка, живота!
Да можеше… Но дълга е нощта.
Нощта е календар без дати. Празен.
Не помниш ли: ти сам ми обеща
снегът за нас да е безкраен празник!
Студът звъни в стъклата. Някой плаче
в самия край на глухата планета…
И вятърът го носи - раздавачът,
самотният побратим на поетите…
Снегът засипва не света до веждите
и покривите стръмни, а душите ни…
Вали снегът - смълчана неизбежност.
И прошка - и за мъртви, и за живи.
Във всички времена - съвсем еднакъв.
Небе ли е небето - не, решето е,
прокъсано от тайнствените знаци
изпратени за нас от Евтушенко…
Ако до утре пътят без следа е,
врабците нахрани пред прага къщен.
Животът не е Вечен календар,
ала снегът при теб ще ме завръща.

ИЗВЪН СТРАНИЦИТЕ

Време е да разпрегнеш каретата.
Дълъг беше пътят дотука.
Ту се мръкваше. Ту просветваше.
Ту някоя ос все почукваше.

Ту пък някакъв заблуден Вронски
губеше на хазарт сърцето ти.
(Тази шапка вече е поизносена -
недостатъчно скрива лицето.)

Време е да разпрегнеш. Видя ли -
пръст по пръст времето сваля
ръкавицата си, в прах отъркаляна.
Прекопира този жест огледалото.

Хайде, време е. Чакат конете
малко зоб и ласка зад шията.
Има бял свят и отвъд поетите,
отвъд Яворов, Пушкин и Шилер…

Всички бели карети пристигат
все до страницата последна:
дъжд, балкон, петъци на простира,
стара шапка и бивши криле.

Хайде, сваляй проклетата шапка.
Или просто хвърли я на релсите.
Завържи на семафора шала си…
Да не вземеш сега да ревнеш?!