Иван Джебаров

Беше ден преди Новата година, а Мадрид ни посрещна окъпан в слънце. Докато самолетът тичаше все още по пистата ни съобщиха, че вън е само 14 градуса и да си облечем палтата. Все пак зима е, макар че от прозорците на колата, която малко след това ни понесе към столицата, не си виждаше нито валял скоро сняг, нито превиващи се от вятър дървета.

Тогава, за пореден път, се почувствах някак некомфортно от возенето. У нас пътищата те държат нащрек - или ще те друсне, или колата събуждащо ще изтропа - а тук дори неравност по пътя не можах да усетя.

Не издържах, зачудих се гласно, какво ли ще стане, ако ей сега срещнем отворила се насред асфалта дупка. Ами, отговориха ми, щели да позвънят на съответния телефон и ако утре пак минем оттук, от дупката няма да има и помен.

Направо ми се прииска да извикам: ама как така, нали ремонтът трябва да се запланува, да се изготви проект, после разходът да се изчисли така, че поне няколко началника да се облажат с някоя друга пара….

Не извиках, но си обещах колкото може по-малко да занимавам читателите на този материал с мащабите на улиците, на сградите, на бликащите фонтани в парковете и площадите, на музеите.

Националната ми гордост ме отказа и от подробен разказ за оня наш сънародник, който изумил спрелите го за нарушение пътни полицаи с предложените от него 50 евро подкуп. Но и те го изумили, като му щракнали белезниците и го повели към ареста, а той непрекъснато викал на български: „Ама вие какви полицаи сте, бе, като не искате пари?!”

Ще спестя подробностите и по оня нашенец, който обикалял парковете и възползвайки се от невниманието на стопаните, дошли тук да разхождат кучетата си, ритвал по веднъж-два животните.

След което чакал те да се ядосат и го ухапят, защото сторят ли го, законът предвиждал стопанинът му да му даде три хиляди лева като обезщетение.

Не знам дали е успял, но пазачите на един от парковете успели да го заловят навреме.

Жилищният блок /тук всички са от затворен тип в четириъгълна или друга форма, с градинка най-често в средата/ ни посрещна без нито едно свободно място за паркиране около себе си. И други коли около нас обикаляха с надежда, макар че на една от улиците имаше място поне за две от тях.

Когато за пореден път минахме оттам, го посочих, което предизвика в шофьора истинско изумление. Защото това било място предназначено за инвалиди и ако недай си Боже спрем там, то ще бъдат глоби, разтакаване по институции…

Успокоиха ме, че все ще се освободи място, да не припираме толкова и да си караме по правилата. Което и стана, след което влязохме в един от входовете.

Видях нещо, което събуди у мен българското недоверие и отидох да погледна и останалите входове, макар и през стъклото на вратите им.

Различаваха се единствено по количеството сложена там коледна и новогодишна украса. Извън нея, бяха със прострян към асансьора килим, с картини по стените, саксии с цветя в ъглите.

Нещо, което неволно ме накара да се пипна по главата със спомена за изгорялата преди година електрическа крушка през моя блок. В тъмното не видях отворената врата, ей такава цицина си бях направил от сблъсъка в нея.

Следващия ден, часове преди идването на Новата 2019 година, бе определен за разходка по алеите на парк Ретиро. Разположен на 120 хектара, той е един от най-големите в Мадрид.

Посрещна ни с огромно езеро, със скулптури, иглолистна зеленина и….новогодишно настроение от хилядите, може би, посетители. Които с усмивка се поздравяваха един друг с традиционния испански поздрав „оля”.

Поне сто ме поздравиха така и на още сто сам казах „оля”. Самобитни музиканти, обединили таланта си в малки групички, свиреха с жар и непрекъснато новогодишни мелодии.

Родители с деца, младежки и недотам младежки компании, бяха тяхната играеща публика. Защото малцина бяха тия, които минаваха край тях без танцова стъпка. Други направо се спираха и танцуваха весело минути наред.

За любопитството на най-малките се грижеха Мики Маус, Спайдърмен, Котаракът в чизми, козата-майка на седемте козлета…За татковците бяха многото кокетни заведение за напитки и испанска кулинария.

Имаше художници, демонстрирайки на място изкуството си, актьори в изпълнение на популярни сценки, продавачи на сувенири.

И разбира се оня елемент от реалността на времето ни, присъщ вече за всички големи европейки градове - търсещите да спечелят някое евро емигранти от Африка и Близкия изток.

Конкретно за тия в парка бе характерен белият чаршаф, който разстилаха пред себе си и подреждаха върху него всякакви стоки - парфюми, чанти, детски играчки…

През четирите ъгъла на тази своеобразна сергия минаваха върви, като краищата им се държаха от продавача. При появата на служебно лице вървите се издърпваха светкавично, сергията се превръщаше във вързоп, метнат на гръб и доказателството за незаконната търговия изчезваше.

Как се гледа тук на това е друг въпрос и твърде голяма тема, свързана главно с нарастващото отрицание към налаганите неолиберални разбирания от управляващата в момента социалистическа партия.

Доказателството за това се прояви неотдавна в изборите в областта Андалусия, където връх взеха десни антиемигрански партии. Общо казано, нараства негодуванието от т.н. от някои „модерен социализъм”, където се вземат пари от работещия, за да се дадат на неработещите, най-често нежелаещи това.

Свързано с нас, включително и живеещите тук българи, не могат да разберат прояви от рода на „Българската коледа” и останалите събирания на пари чрез дарения, или ЕSM-и. При наличие на държава да събираш средства от средната и по-бедна класа за лекуването на болно дете, за тях е кощунство.

Е, разбира се, проявих българска гордост и нищо не казах за милионите „присвоявани” от някои наши богоизбрани личности. Както и какво още е длъжен да плаща работещия българин, за да имат на изборите политиците гарантиран електорат.

По свое традиционно убеждение, испанецът не дава милостиня на протегната за това ръка. Наблюдавах как един африкански младеж стои в поза „моля, помогнете ми” пред един голям хранителен магазин. Не получи нито цент от влизащите и излизащите от него хора.

Друго щеше да бъде, ако се бе хванал да отваря поне вратата пред клиентите, да помага ако трябва за багажа им. Защото испанецът има усет да те възнагради за труда ти, както има и желанието да ти покаже пътя, по който ти трябва да тръгнеш сам да осигуриш препитанието си.

Един от живеещите тук вече 20 години българин ми разказа как в началото, излъган от нашенска фирма за работа, останал с жена си насред Мадрид с 10 евро в джоба. Купил за част от тях дъвки, застанал на една от метростанциите и почнал да ги продава малко по-скъпо.

Хората идвали, купували си дъвка, а той виждал как после я хвърлят в първото кошче за смет. Имало и такива, които я плащали, но не я вземали. Действия, с които сякаш му казвали: „Благодарни сме ти,че не крадеш и не ни лъжеш. Помагаме ти, защото все пак се трудиш!”

По традиция Мадрид посреща Новата година на площад Пуерта дел Сол. Името идва не само от факта, че някога площадът се е намирал до източната порта на града, над която е изгрявало слънцето, но и от днешния му вид - като лъчите на слънцето от него тръгват в десетки посоки улици.

Почти в средата му се издига символът на Мадрид - мечето с ягодовото дръвче. Смята се, че идеята за това се дължи на старото име на града - Урса, което в превод от латински означава „мечка”. Знае се още, че в далечното минало районът е бил обитаван от множество европейски мечки.

Та тук, далеч още преди полунощ, започват да се събират хора. Всеки от тях носи чепка грозде, като ритуалът с него започва 12 секунди преди идването на новата година.

Отеква камбанен звън от сградата на общината, изяжда се зрънце грозде. Дванадесет удара, дванадесет зрънца грозде - за всеки месец от идващата година по едно, за да бъде сладък и сочен като гроздето.

Разбира се, както навсякъде и тук мерките за безопасност са максимални. Е, чу се на другия ден, че полицията заловила две жени, опитващи се да внесат оръжие на площада, но официално потвърждение или отричане за това нямаше.

С наложените като ежедневие мерките за сигурност, ми се струваше, че ще е чудо да извършиш някое нарушение на обществения ред и на мига пред тебе да не се появи я полицай, я човек от местната охрана.

Бях свидетел, как две деца скочиха в изпразнения воден басейн пред един паметник и как на секундата се чу свирка и дотичаха двама служители от парковата охрана. Децата се извиниха, чичковците им се усмихнаха и ги почерпиха с бонбони.

Направо ми се струваше невероятно някой да премине на червен светофар, или шофьор да не спре на преминаващ пешеходец.

Отделно през целия ден над града се носеше полицейски хеликоптер. Нещо, което е станало задължително след атентата, извършен на гара Аточа преди няколко години. Всъщност взривът е избухнал стотина метра преди влакът да влезе под покрива на гарата.

Сега там няма и следа от това, но тия сто метра тогава са спасили от смърт още десетки хора. Освен влаковете, които тук наричат „ремфи” и те се движат над и под земята, но над метрото, от гара Аточа тръгват и скоростните влакове за далечните испански градове.

Скоростта им е 400 километра в час, което ви гарантира да стигнете максимум за два часа до Барселона, която е на 700 километра оттук.

В края на една от най-оживените улици - гранд Виа - се намира площад Испания. Малко над него е зимният кралски дворец и парк, потънал в зеленина и ромолящи шадравани.

Конкретно площад Испания е известен с паметника на една от най-значимите личности тук - писателят Мигел де Сервантес. На метри от него са изваяни бронзовите статуи на героите му Дон Кихот и Санчо Панса, които просто не могат да си „отдъхнат” от желаещите да се снимат с тях.

И още нещо има тук, от което, колкото и да се опитвах, не можах да успокоя националното си достойнство.

В самото му начало се намира 25-ет етажната сграда Едифисио Еспаня, построена преди десетилетия в изящен стил и още по-изящна огромна фасада.

Преди няколко години я купува за офиси китайски милиардер. Първото, което обявява, че ще направи със сградата, е че ще събори фасадата. Общественото мнение веднага остро реагира, приемайки това като удар върху испанската чест.

Начело на съпротивата застава хотелската верига „Рио”, събират се пари и макар по-скъпо, сградата е откупена обратно. Днес и тя, и фасадата са гордостта на испанците.

И още нещо в тази връзка. С желание отидох да посетя Парка на Европа. Тук, в самия край на Мадрид, можете да срещнете символите на държавите, членки на Европейския съюз.

Направо попадате в Париж на Айфеловата кула, в Германия - на Брандебурската врата, ще видите замък в Англия, вятърните мелници на Холандия и т.н.

Малко след входа, на високи пилони, наред със знамената на останалите евродържави, се вееше и българският трибагреник. И това беше! Обходих на шир и длъж парка, без крака останах, друго българско присъствие не открих.

По-късно, с половин уста ми обясниха, че за предпочитание е, символи да се поставят само на държави, които имат доказана самостоятелна политика и са допринесли за това за развитието на съюза.

И Румъния я няма, разбрах. Само че Румъния понякога я пускаха във вестниците и телевизията, а за България, ако нямаш, да речем, абонамент за Булсатком, не можеш разбра какво става в нея. Или поне да разбереш това, което и както ти го представят.

Новогодишните дни доведоха в Мадрид известен цирк, подходящ както за деца, така и за родителите им.

Билетите се продаваха електронно, през касата на цирка минаваш колкото да покажеш, че ги имаш.

След което се нареждаш на растящата опашка, близо 50-60 метра дълга и чакаш да отворят вратата на цирка.

Гледах как тия след нас, хванали най-често деца за ръка, изминават тия метри за да се наредят най-отзад. Като весело поздравяваха тия пред тях с „оля”.

Е, не е за вярване на фона на нашата реалност, но нямаше нито един опит за пререждане.

После, крачка по крачка, опашката тръгна да влиза през входа. Като по някакво неписано правило между телата се спазваше дистанция от порядъка на педя-две.

Минути след това и публика и артисти пяха заедно новогодишни песни, с една дума стана прекрасно представление. Което за мен, макар и с обратен знак, имаше продължение след няколко дни.

Едва стъпил на родна земя, на самия вход на летището, една едра лелка ме ръгна с ръка и сърдито ми рече: „А майни се да мина де”.

Това беше. Бях си вече в България.