СНЕГОВЕ
СНЕГОВЕ
“На свете нет тоски такой,
которой снег бы не вылечивал…”
Борис Пастернак
Като вихрушка профуча животът ми през мене,
като виелица среднощна изсвистя и като участ
вън тежко падат бели снегове - едно знамение,
че нещо лошо вече безвъзвратно се е случило.
Аз знам какво е. Боледува от тъга душата стара
и метастазите на тъмна скръб плътта разяждат,
от вихъра на мисли зли оная бяла свещ догаря,
а пламъкът й блед люлеещи се сенки ражда.
Боли душата. Жал прозрачна капе вдън сърцето
и мъката се утаява в ставите, безока и горчива.
Но ето, вън на бели дрипи тежко падат снеговете
и като хладен болничен чаршаф света покриват.
А казано е - няма никъде, откакто свят светува,
такава мъка и тъга, такава пустота в гърдите,
които белите посланици на зимата да не лекуват,
пречиствайки със снежната си белотата душите.
Дано е тъй! Дано наистина е тъй, защото в мене
пищи от болка старата душа, тъгата идва нощем…
Но вън валят лечебни снегове - като знамение.
Да им повярвам ли?
Какво ли друго ми остава още?
СЪНИЩА
Припада мракът. Тъмното приижда
и скрива този свят под плаща черен.
Но той е тук. Той просто не се вижда,
но мога опипом да го намеря.
Нощта не съхранява празнотата,
като хралупа на дърво пробито.
Нощта е пряспа черен сняг, навята,
за да прикрие на деня следите.
Но те - денят и този свят - са тука,
в среднощните ми бдения нахлуват,
с корави пръсти по душата чукат…
…и аз се плаша вече да сънувам.
Сънувам тъжни сънища. Надолу
в реката на съня потъвам вечер
до дъното, до хладните подмоли,
до оня мрак, на който съм обречен.
Какво пък - сън. Миражна яв, заблуда,
понявга смътна, някога - тревожна…
Но не от всяко полунощно чудо
събуждането сутрин е възможно.
И дълги дни, понякога - години
като овчар в стадата на вълните
се мъчиш да преплуваш, да преминеш
на сънните предели плитчините.
И в плен на сънищата си живееш,
и дни са нощите ти, и будуваш..
Бих искал да заспя, ала не смея,
макар Калипсо да не съществува.
Но толкова удавници сред мрака
на сънния покой са скрити още…
Те чакат, като в сън наяве чакат -
позорно слепи денем, зрящи нощем.
Прииждат сенки, тъмното се плиска,
като невидим океан безкраен.
Сред сънищата, на ръба на риска
аз буден ли съм?
Или спя?
Кой знае…
ПТИЦАТА
Днес птицата загуби своя глас
/оная птица, дето в мен живее/,
а всъщност замълчах задълго аз -
аз мълчешком да пея не умея.
Тя, птицата, гнездо бе свила в мен,
даряваше ми простата си песен.
Посрещахме изгряващия ден,
и наш бе целият простор небесен.
Но вън е есен. Леден дъж вали.
Но вън е зима, мръзне всичко в бяло.
И аз се питам: птицата дали
не е на друго място отлетяла?
И може би в един чудесен ден,
когато сивият порой го няма,
ще се завърне птицата при мен?
Но плахата надежда е измама!
Защото тя е тук. Но без крила.
Защото тука няма хляб за нея.
Защото хоризонтът е в мъгла
и просто няма за какво да пее…
Защото дните ни тежат от страх,
тъй както облакът тежи от влага;
защото песен в болката е грях,
а пролетта тъй дълго се отлага…
И под дъжда обречено мълчи
оная птица, дето в мене диша.
Тя днеска е с разплакани очи,
а аз през сълзи стихове не пиша…
МЕЧТИ
На ниския пробит таван сред прахоляка,
където слънцето заплита светли жици
сред вехториите, събрани тук във полумрака,
намерих стар албум с изтъркани корици.
Разтворих го.
И плисна в мен на други дни талазът -
порой от спомени, признания горещи,
изтлели картички, писма, до днес запазени,
неясни снимки…
Но и още нещо.
Между листата на албума бяха скътани
две пъпки странно цвете изсушени,
разцъфнали кой знай къде по пътя ми,
но със особена цена за мене.
Не бяха пъстри цветове от дни прастари,
откъснати среднощ във местност глуха -
то бяха две мечти на паметта в хербария,
отдавна и безжизнени, и сухи.
Безжизнени ли казах? Там, в тъмата,
дошли при мен по броеницата на дните сиви,
от двете пъпки лъхна ме на младост аромата.
Те бяха стари, моите мечти, но бяха живи!
И аз разбрах:
додето крачим в пътя си, додето
кръвта по вените препуска и не спира,
додето бие яростно в гърдите ни сърцето
стареят, съхнат нашите мечти.
Но не умират!
